— Гривната, която носиш ли?

Хана погледна към китката си. Перфектно. Беше забравила да я свали. Дръпна я по-навътре под ръкава си. Усети, че и обиците бяха на ушите й — да, днес ги носи цял ден. На това му се вика да си тъп!

— Дай ми я — просъска майка й.

— Какво?

Госпожа Марин протегна ръка с отворена длан.

— Дай я тук. Ще оправя нещата.

Хана неохотно остави майка си да свали гривната от ръката й. После се пресегна, махна обиците и също ги подаде. Госпожа Марин дори не трепна. Просто пусна бижутата в чантата си и скръсти ръце върху металната закопчалка.

Русото момиче от „Тифани“, което бе подало гривната на Хана, влезе в стаята. В мига, в който я зърна да седи отпусната на скамейката, все още с белезници около китките, момичето кимна.

— Да. Тя е.

Дарън Уилдън метна суров поглед към Хана и майка й се изправи.

— Струва ми се, че е станала грешка. — Тя се приближи до бюрото му. — Не ви доразбрах, когато дойдохте у дома. Онзи ден бях с Хана. Купихме тези бижута. Вкъщи имам касова бележка.

Продавачката от „Тифани“ вдигна вежди невярващо.

— Нима намеквате, че лъжа?

— Не — произнесе госпожа Марин сладко. — Мисля, че просто сте се объркала.

Какво правеше тя? Чувство на неудобство и нещо като вина обля Хана.

— Как ще обясните видеозаписите тогава? — наклони глава Уилдън.

Майка й замълча за миг. Хана забеляза как едно малко мускулче потрепва на врата й. После, преди тя да успее да я спре, госпожа Марин извади откраднатото от чантичката си.

— Всичко това е по моя вина, не на дъщеря ми. — Обърна се към полицая. — Двете с нея се скарахме за бижутата. Казах й, че няма да ги получи — неволно я подтикнах да извърши това. Но никога няма да се повтори. Ще се погрижа.

Хана гледаше напред, зашеметена. С майка й никога не бяха дори обсъждали „Тифани“, камо ли пък да спорят какво може и какво не може да си купува оттам.

Уилдън поклати глава.

— Госпожо, опасявам се, че щерка ви ще трябва да свърши малко общественополезен труд. Обикновено това е наказанието.

Госпожа Марин примигна невинно.

— Никакъв начин ли няма да забравим по-лесно тази малка неприятност? Моля ви…

Мъжът я гледа известно време, после в ъгълчето на устните му се загатна почти дяволита усмивка.

— Седнете, ако обичате — рече той накрая. — Да видим какво мога да сторя по въпроса.

Хана бе готова да гледа във всички посоки, само не и към майка си. Уилдън се прегърби над бюрото си. Отгоре имаше фигурка на герой от „Семейство Симпсън“ и плюшено кученце, което кимаше с глава като го бутнеш. Той наплюнчи пръст, за да разгърне страниците на документа, който попълваше. Хана потрепери нервно. Що за формуляр бе това? Дали местните вестници съобщаваха за всички престъпления? Това бе лошо. Много лошо.

Тя неспокойно се завъртя на скамейката. Изпита внезапно желание за лукчета. А може би за кашу. Дори гумените бонбони на бюрото на Уилдън щяха да свършат чудесна работа.

Вече ясно виждаше какво ще последва: всички щяха да разберат и тя за нула време щеше да остане без приятели и без гадже. Оттам нататък щеше скоропостижно да извърви обратния път до задръстената Хана от седми клас. Щеше да се събуди една сутрин и да установи, че косата й отново е с гаден, промито-кафяв цвят. После зъбите й щяха да се изкривят и да се наложи отново да носи шини. Нямаше да може да влезе в нито едни от дънките си. Останалото щеше да се случи едновременно. И щеше да прекара живота си като дебела, грозна, нещастна и непоглеждана от никого смотанячка, точно каквато бе едно време.

— Имам крем за ръце, в случай, че ти убиват на китките — каза госпожа Марин, кимайки към белезниците, и затърси из дамската си чанта.

— Нищо ми няма — отвърна Хана, връщайки се в настоящето.

Въздъхна и извади своя Блекбъри. Не беше лесно, тъй като ръцете й бяха в белезници, но искаше да убеди Шон да дойде у тях в събота. Внезапно й се прииска да получи едно твърдо „да“ от него. Докато се взираше отнесено в дисплея, получи ново съобщение. Отвори го.

„Хей, Хана,

Предвид факта, че от затворническата храна се дебелее, знаеш ли какво ще каже Шон? Не е истина!

А.“

Хана бе толкова шокирана, че се изправи и се заоглежда, сякаш някой съвсем наблизо я наблюдаваше. Но нямаше никого. Затвори очи, трескаво прехвърляйки през ума си възможните автори на бележката, които можеше да са видели полицейската кола пред дома й.

Уилдън спря да пише и вдигна поглед.

— Добре ли сте?

— Ами… Да. — Тя бавно се отпусна отново на мястото си. Не е истина? Какво, по дяволите…? Провери адреса, от който бе получила съобщението, но той се оказа бъркотия от букви и цифри.

— Хана — произнесе госпожа Марин след малко. — Няма нужда никой да разбира за това.

Тя примигна.

— О… да. Съгласна съм.

— Хубаво.

Хана преглътна с мъка. Хубаво, само че… някой вече знаеше.

9.

Нетипичен разговор между учител и ученик

В сряда сутринта бащата на Ариа, Байрън, прокара пръсти през буйната си черна коса и сигнализира с ръка през прозореца на „Субару“-то си, че ще прави ляв завой. Мигачите бяха изгорели снощи, така че сега той караше Ариа и Майк към училище, а след това щеше да остави колата в сервиза.

— И какво, деца, радвате ли се, че се върнахме в Америка?

Майк, който седеше до сестра си на задната седалка, се ухили широко.

— Америка е номер едно. — След което продължи неистово да натиска бутоните на електронната си игра.

Баща им се усмихна и пое по моста, помахвайки за поздрав на един съсед, когото подминаха.

— Е, чудесно. И защо е номер едно?

— Защото тук се провеждат състезания по лакрос. А също и заради готините мацки. И заради „Свирките на пруския крал“12.

Ариа прихна. Сякаш пък Майк беше влизал там. Освен ако… Боже, беше ли?

Тя леко потрепери в наметката си от морскозелена ламска вълна и впери поглед в гъстата мъгла отвън. Една жена с червено горнище на анцуг с надпис „Майка на футболист“ се опитваше да спре немската си овчарка, която се дърпаше в опит да подгони през улицата една катерица. На ъгъла две блондинки с колички клюкарстваха.

Само един епитет описваше вчерашния час по английски — брутален. След като Езра бе възкликнал „По дяволите“, целият клас се бе обърнал към нея и я бе зяпнал. Хана Марин, която седеше на предния чин, я бе попитала с недостатъчно тих глас дали не е спала с учителя. За миг Ариа обмисли възможността Хана да е авторката на онова съобщение за Езра — тя бе един от малкото хора, които знаеха за Пигтуния. Но защо би й пукало?

Езра — т.е. господин Фиц — се бе измъкнал с най-некадърното извинение, което бе чувала. Бе заявил: „Една пчела се пъхна в панталоните ми и извиках от страх да не ме ужили!“.

Докато Езра обясняваше за съчиненията от по пет абзаца и за произведенията, включени в програмата, Ариа така и не успя да се концентрира. Тя беше пчелата в панталоните му. Не можеше да спре да зяпа вълчите му очи и сочните устни. Когато той й хвърли кос поглед, усети, че сърцето й ускорява ритъма си.

Езра беше точният мъж за нея, както и тя бе точно за него — Ариа просто го знаеше. Е, и какво като й бе преподавател? Просто трябваше да има начин нещата между тях да се получат.

Баща й спря пред каменните порти на входа. Ариа забеляза един пепелявосив „Фолксваген“, паркиран на едно от учителските места. Помнеше тази кола от „Снукърс“ — беше на Езра. Погледна часовника си. Оставаха петнайсет минути до началото на часа.

Майк изхвърча от колата. Ариа също отвори вратата, но баща й я задържа.

— Изчакай малко — каза той.

— Но аз трябва да… — Тя се загледа с копнеж към колата на Езра.

— Само за минутка. — Баща й намали звука на радиото. Тя се облегна назад в седалката си. — Изглеждаш ми малко… — Той махна с ръка несигурно. — Добре ли си?

Ариа сви рамене.

— В смисъл?

Той въздъхна.

— Ами не знам. Върнахме се тук… А и не сме говорили за… знаеш за какво… от известно време.

Ариа се засуети с ципа на якето си.

— Какво има да говорим?

Байрън тикна една цигара в устата си.

— Сигурно ти е било адски трудно. Да си мълчиш. Но те обичам. Знаеш го, нали?

Ариа отново хвърли поглед към паркинга.

— Да, знам. Сега трябва да тръгвам. Ще се видим в три.

Преди той да успее да й отговори, тя изскочи от колата, а кръвта свистеше в ушите й. Как се предполагаше, че ще бъде Исландската Ариа, която бе загърбила миналото, ако един от най-лошите й спомени от Роузууд постоянно я преследваше?

Беше се случило през май, когато беше в седми клас. Преди учителски съвети часовете свършваха рано, затова Ариа и Али тръгнаха към „Спероу“, музикалния магазин на кампуса. Докато вървяха по прекия път по една задна алея, Ариа забеляза познатата очукана „Хонда Сивик“ на баща си, спряна в самото дъно на паркинга. Двете момичета поеха към колата, за да оставят бележка, но в един момент осъзнаха, че вътре има някого. Всъщност бяха двама: Байрън и едно двайсетинагодишно момиче, което го целуваше по врата.