Бяха гаджета от седем месеца и Хана бе по-влюбена от всякога. Още не му беше признала — таеше го в сърцето си от години, — но сега бе убедена, че и той я обича. А нима сексът не бе най-добрият начин да изразиш чувствата си?

Точно затова онази клетва за целомъдрие просто не се връзваше. Не можеше да се каже, че родителите на Шон са фанатично-религиозни пуритани; освен това тази глупост влизаше в противоречие с всичко, което Хана знаеше за мъжкия пол. Нямаше значение каква е била преди — фактите днес бяха, че с наситено кестенявата си коса, стройното тяло с апетитни извивки и безупречната кожа — не можеше и дума да става за пъпки — тя бе много секси парче. Кой не би се влюбил лудо в нея? Понякога се питаше дали Шон не е гей — наистина имаше куп прекалено хубави дрехи — или пък имаше фобия от вагини.

Хана повика миниатюрния си пинчер Дот да скочи при нея на дивана.

— Липсвах ли ти днес? — засмя се тя, докато кучето ближеше ръката й. Бе подала молба да носи Дот в училище в голямата си чанта „Прада“ — в крайна сметка всички мацки в Бевърли Хилс го правеха, — но от „Роузууд Дей“ казаха не. Тъй че, за да го спаси от мъката на раздялата, бе купила на пинчера най-пухкавото кучешко креватче „Гучи“, което можеше да се плати с пари, и оставяше включен телевизора в спалнята си.

Майка й влезе в дневната, все още облечена в шития по поръчка костюм от туид и кафявите сандали.

— Ето, купила съм суши — обяви госпожа Марин.

Хана вдигна очи.

— Рулца „Торо“?

— Не знам. Взех няколко неща.

Хана се отправи към кухнята, а телефонът на майка й отново иззвъня.

— Сега пък какво? — излая госпожа Марин в слушалката.

Лапичките на Дот задраскаха плочките след Хана. След като претърси пазарските торби, тя се спря на парче жълтоопашато сашими, едно рулце от змиорка и малка паничка супа.

— Ами, тази сутрин разговарях с клиентите — долетя гласът на майка й от дневната. — Тогава нямаха нищо против.

Хана предпазливо топна крайчето на сашимито в соевия сос и заразлиства каталога на „Джей Крю“. Майка й беше втора след шефа на отдел Реклама към „Макманус и Тейт“, а целта й бе да се превърне в първата жена-президент на фирмата.

Освен, че беше извънредно преуспяла и амбициозна, госпожа Марин беше въплъщението на онова, което повечето субекти от мъжки пол в Роузууд биха определили като „страшна мадама“ — имаше дълга червено-златиста коса, гладка кожа и изумително гъвкаво тяло, благодарение на ежесутрешния й йога ритуал.

Хана знаеше, че майка й не е перфектна, но все още не разбираше защо родителите й се разведоха преди четири години, нито защо скоро след това баща й започна да излиза с невзрачната сестра Изабел от спешното отделение на болницата в Анаполис, Мериленд. На това му се викаше да смъкнеш летвата.

Изабел имаше дъщеря, тийнейджърка на име Кейт, и господин Марин бе заявил, че Хана направо ще се влюби в нея. Няколко месеца след развода той покани дъщеря си в Анаполис за уикенда. Нервна от предстоящата среща с доведената си сестра, Хана помоли Али да я придружи.

— Не се тревожи, Хан — бе казала Али. — Ние сме класи над тази Кейт, каквато и да е тя.

Когато Хана я изгледа скептично, Али изрече фразата, която се бе превърнала в нещо като неин девиз: „Аз съм Али и съм страхотна!“. Сега й звучеше малко глупаво, но навремето Хана можеше само да си представя какво ли е усещането да си толкова уверен в себе си. Идването на Али тогава бе като спасителен пояс за нея — нещо като доказателство, че не е загубенячка, от която баща й е искал да се отърве.

Гостуването обаче се оказа пълна катастрофа. Кейт бе най-хубавото момиче, което Хана някога бе срещала, а на всичкото отгоре баща й бе нарекъл Хана „прасенце“ пред нея. Разбира се, след това бързо даде заден, като твърдеше, че е само шега, но това се оказа последният път, в който Хана го видя… и първият, в който повърна нарочно.

Хана мразеше да се връща към миналото, затова и го правеше рядко. Пък и сега гледаше гаджетата на майка си по начин, който не питаше точно „Ще станеш ли моят нов татко?“. Пък и дали баща й би й сложил вечерен час-два през нощта и би й позволил да пие вино както майка й? Едва ли.

Госпожа Марин шумно затвори телефона и закова смарагдовозелените си очи върху дъщеря си.

— Това ли са обувките, с които ходиш на училище?

Хана спря да дъвче.

— Аха.

Госпожа Марин кимна.

— Много ли те харесаха останалите?

Хана завъртя глезен, за да огледа лилавите сандали на платформи. Боейки се, че няма да успее да избегне охраната на „Сакс“, ги бе платила.

— Ами да.

— Нещо против да ги взема назаем?

— Не, разбира се. Ако ис…

Телефонът на майка й иззвъня за пореден път. Тя вдигна.

— Карсън? Да. Търся те цяла вечер… Какво по дяволите става там?

Хана отметна дългия си асиметричен бретон и даде на Дот късче змиорка. Тъкмо когато кучето го изплю на пода, на вратата се позвъни.

Майка й не помръдна.

— Искат го тази вечер! — тросна се тя в слушалката. — Проектът е твой! Какво искаш, да дойда да ти държа ръчичката ли?

Звънецът отново проехтя. Дот се разлая и госпожа Марин най-сетне тръгна към вратата.

— Сигурно пак са онези момичета-скаути.

Момичетата-скаути бяха идвали три дни подред, опитвайки се да им продадат сладки на вечеря. Кварталът беше пропищял от тях.

Няколко секунди по-късно майка й отново се появи в кухнята, придружена от млад, кестеняв, зеленоок полицай.

— Този господин иска да разговаря с теб.

Златната значка на джобчето му даваше да се разбере, че мъжът се казва Уилдън.

— С мен? — Хана заби показалец в гърдите си.

— Нали вие сте Хана Марин? — попита Уилдън. Уоки-токито на колана му изпращя.

Тя внезапно осъзна кой е полицаят: Дарън Уилдън. Той завършваше „Роуззуд Дей“, когато Хана бе в седми клас. Онзи Дарън Уилдън, когото помнеше, имаше репутацията на човека, преспал с целия женски плувен отбор, който почти бе изритан от гимназията за това, че задигна лъскавия мотор „Дукати“ на директора. Определено беше същият — тези зелени очи не се забравяха лесно, дори и да си ги видял за последно преди четири години. Хана се надяваше, че всъщност той е стриптийзьор, когото Мона й е пратила за майтап.

— За какво става дума? — попита госпожа Марин и хвърли изпълнен с копнеж поглед към мобилния си телефон. — Защо ни прекъсвате вечерята?

— Получихме сигнал от „Тифани“ — каза Уилдън.

— Имат видеозапис, на който се вижда как крадете стока от техния магазин. Записите, направени от различни други камери в мола са ви проследили по пътя ви към колата. Проверихме на чие име е записана.

Хана заби маникюра в дланта си — правеше го винаги, когато се чувстваше извън контрол.

— Дъщеря ми не би направила подобно нещо — намеси се госпожа Марин гневно. — Нали, Хана?

Тя отвори уста, но думите не искаха да излязат. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да й счупи ребрата.

— Вижте какво — започна Уилдън и кръстоса ръце пред широките си гърди. Тя забеляза пистолета на колана му. Приличаше на играчка. — Налага се да ме придружите до участъка. Може би не е нищо сериозно.

— Разбира се, че не е! — Госпожа Марин извади марковото си портмоне от чантата в тон. — Колко ще са необходими, за да ни оставите да си довършим вечерята?

— Госпожо, моля ви. — Полицаят звучеше смутено. — Само трябва да дойдете с мен. Разбирате ли? Няма да отнеме цяла нощ. Обещавам. — И той пусна онази секси усмивка, запазена марка на Дарън Уилдън, която вероятно го бе задържала в „Роузууд Дей“ след онзи случай.

— Много добре — каза майката на Хана. Двамата с Уилдън се гледаха дълго. — Изчакайте да си взема чантата.

Полицаят се обърна към Хана.

— Ще се наложи да ви сложа белезници.

Очите й се разшириха.

— Да ми сложите белезници? — Това вече беше тъпо. Звучеше изкуствено, като нещо, което биха си казали шестгодишните близнаци на съседите по време на игра. Но Уилдън извади истински метални белезници и внимателно ги закопча около китките й. Тя се надяваше, че не е забелязал как й треперят ръцете.

Това трябваше да е моментът, в който Уилдън я връзва за стола, пуска онази стара песен от седемдесетте „Хот стъф“ и съблича всичките си дрехи. За жалост това не се случи.

* * *

Полицейското управление миришеше на прегоряло кафе и много старо дърво, понеже като повечето сгради на „Роузууд Дей“ беше бивше имение на железопътен магнат. Около нея се суетяха ченгета — говореха по телефона, попълваха формуляри или се въртяха на столовете си на колелца. Хана почти очакваше да види Мона, с откраднатата гривна на „Диор“, проблясваща над белезниците. Но ако се съдеше по празната скамейка, явно не бяха хванали приятелката й.

Госпожа Марин сковано седна до нея. Чувстваше се като нищожество; майка й обикновено бе благосклонна, но досега Хана не бе имала поводи да посещава участъка.

В този момент майка й се наклони към нея и много тихо прошепна:

— Какво взе?

— Моля?