— Мм, няма нужда.

Той се спря.

— Можеш да дойдеш, няма да ми пречиш. — Докато все още беше с гръб към нея, тя побърза да изхлузи чорапите си и ги метна в храстите. Те се приземиха със звучно пльокване.

— Щом казваш, Спенсър. — Харесваше й как произнася името й с британския си акцент — Спен-_саа_.

Той срамежливо се плъзна в джакузито. Тя не помръдваше в далечния край, присвивайки крака максимално близо до тялото си. Рен облегна глава на ръба и въздъхна. Спенсър направи същото, като се опитваше да не мисли колко се схващат краката й в тази неудобна поза. Протегна се колебливо и без да иска докосна перфектно оформения му прасец.

Тя веднага дръпна крака си като опарена.

— Извинявай.

— Няма проблеми — ведро каза той. — Хокей, а? Аз пък тренирах гребане в Оксфорд.

— Сериозно? — вдигна вежди тя, като се надяваше да не е прозвучала като екзалтирана фенка пред своя идол. Обожаваше да гледа гребане.

— Ами да — кимна Рен. — Голям кеф. Ти обичаш ли хокея?

— Честно казано, не. — Тя разпусна опашката си и разтърси коси, след което се запита дали той няма да възприеме жеста й като твърде предвзет и смешен. Сигурно си беше въобразила прехвърчащите между тях искри пред „Мошулу“.

Но пък от друга страна Рен беше дошъл в джакузито при нея.

— Щом не ти харесва, защо тогава играеш?

— Защото изглежда добре като част от кандидатстудентските документи.

Рен леко се поизправи и водата се накъдри.

— Наистина?

— Ами, да.

Спенсър се размърда и присви очи, защото някакво мускулче на врата й се схвана в болезнен възел.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — каза тя и почувства необясним пристъп на отчаяние. Беше едва първият учебен ден, а вече се чувстваше разбита. Връхлетяха я мисли за всички предстоящи домашни, за списъците, които се налагаше да направи, за всички онези неща, които трябваше да помни. Беше прекалено заета, за да откачи, но май само това я делеше от умопомрачението.

— Рамото ли те боли?

— Май да — каза Спенсър и се опита да го раздвижи. — В хокея човек е постоянно наведен и може да съм го разтегнала, или… не знам…

— Сигурен съм, че мога да те оправя.

Тя се взря в него. Внезапно изпита желание да прокара пръсти през непокорната му коса.

— Няма нужда. Но все пак мерси.

— Не, сериозно — вдигна вежди той. — Няма да те ухапя.

Тя мразеше този израз.

— Аз съм лекар — продължи Рен. — Предполагам, че е задният делтовиден.

— Веднага ми се изясни.

— Раменният ти мускул. — Той й махна да се доближи. — Ела тук. Трябва просто да го поразмекнем.

Спенсър се опита да не влага много мисъл в това предложение. Той беше лекар, все пак. Просто се държеше като такъв. Приближи се към него, а той притисна длани в средата на гърба й. Палците му закръжиха по мускулчетата около гръбнака й. Тя затвори очи.

— Боже, страхотно е — измърка Спенсър.

— Чисто и просто натрупване на течност — заяви той. После пъхна ръце под коланчето на сутиена й, за да натисне по-добре и тя преглътна мъчително.

Опита се да мисли за неща, които убиваха всякакви сексуални фантазии, като например космите в носа на чичо Дейниъл, спечената физиономия на майка й, докато яздеше кон, онзи случай, в който котката й Китън беше домъкнала умряла къртица от реката и я бе оставила в спалнята й. Той е лекар, повтаряше си Спенсър. Само си върши работата.

— Пекторалните ти мускули също са малко стегнати — каза Рен и, за неин ужас, плъзна ръце към предната част на тялото й. Пръстите му отново пропълзяха под сутиена, този път разтривайки я точно над гърдите. Изведнъж презрамката й се смъкна. Тя вдиша дълбоко, но той не отдръпна ръце. Лекарски преглед, напомни си Спенсър. След което осъзна, че Рен е учил медицина само една година. Ще бъде лекар, поправи се тя. Някой ден. След около десет години.

— Къде е сестра ми? — попита тя тихо.

— Мисля, че е в онзи магазин… Уауа?

— Уауа?! — Спенсър рязко се отдръпна от Рен и върна презрамката на рамото си. — Това е само на няколко километра оттук! Ако е там, значи просто си купува цигари или нещо от сорта и всеки момент ще се върне!

— Мислех, че не е пушачка. — Рен въпросително наклони глава.

— Знаеш какво имам предвид! — Спенсър се изправи в джакузито, пресегна се за кърпата „Ралф Лорен“ и бясно започна да подсушава косата си. Прилив на горещина обля тялото й. Кожата, костите й — дори вътрешностите и нервите — сякаш бяха потопени в лава. Тя прескочи стената на ваната и изтича към къщата, копнеейки за огромна чаша студена вода.

— Спенсър — извика Рен след нея. — Не исках да… Просто се опитвах да помогна.

Но тя не го слушаше. Изхвърча нагоре по стълбите към стаята си и се огледа. Нещата й все още стояха в кашони, готови за преместването й в плевнята. Внезапно й се прииска всичко да е в пълен ред. Кутията й за бижута трябваше да бъде подредена според скъпоценните камъни. Компютърът й бе задръстен със стари домашни по английски и макар да бе получила отлични оценки, сигурно бяха срамно бездарни и трябваше да се изтрият. Тя се взря в книгите, разпределени в кутии. Не биваше да се нареждат според автора, най-добре бе да ги преподреди според сюжета. Очевидно. Изпразни кутиите на пода и се зае, но когато стигна до Утопични, все още не бе се почувствала по-добре. Включи компютъра си и притисна безжичната мишка, която бе приятно хладна, към челото си.

Влезе в електронната си поща и забеляза непрочетено писмо със заглавие Думи за CAT. Спенсър кликна върху него с любопитство.

„Спенсър,

Ето една лесна — «жадувам». Когато човек жадува нещо, това значи, че го желае и копнее да го притежава. Обикновено става въпрос за нещо, което не може да получи. Но пък ти винаги си имала този проблем, нали така?

А.“

Стомахът й се сви. Тя се озърна наоколо.

Кой, по дяволите, би могъл да види?

Отвори най-големия прозорец, но кръговата алея на семейство Хейстингс бе празна. Спенсър се огледа. По улицата профучаха няколко коли. Градинарят на съседите подстригваше живия плет край главната порта. Кучетата се гонеха в страничния двор. Няколко гълъба хвръкнаха от земята и кацнаха на близкия електрически стълб.

В този момент нещо привлече погледа й към прозореца на втория етаж на съседната къща: лъскав отблясък от отметната руса коса. Но нали новите съседи бяха чернокожи? По гърба на Спенсър премина ледена тръпка. Това бе някогашният прозорец на Али.

8.

Къде са проклетите момичета-скаути, когато имаш нужда от тях?

Хана се отпусна, потъвайки дълбоко в пухкавите възглавнички на дивана и се опита да разкопчае дънките на Шон.

— Хей — започна той с неловка усмивка, — не можем да…

Хана на свой ред се усмихна тайнствено и сложи пръст на устните си. Започна да го целува по врата. Миришеше на „Левър 2000“ и, странно, на шоколад. Тя обожаваше начина, по който късата му прическа подчертаваше всички сексапилни черти на ъгловатото му лице. Бе влюбена в него от шести клас и намираше, че с всяка изминала година бе ставал все по-красив.

Докато се целуваха, майката на Хана, Ашли, отключи входната врата и влезе като говореше оживено по мобилния си телефон — шикозен нов модел, по-удачен за тийнейджърка.

Шон се сви сред възглавничките.

— Ще ни види! — прошепна той дрезгаво, докато нахлузваше бледосиньото си поло „Лакост“.

Тя сви рамене. Майка й разсеяно им махна и отиде в съседната стая. Обръщаше повече внимание на телефона, отколкото на дъщеря си. Поради работния й график, двете с Хана не се засичаха много често, като се изключат периодичните проверки на домашните, бележките, съобщаващи в кои магазини са най-изгодните цени и напомнянията, че трябва да си почисти стаята в случай, че някой гост на коктейлните й партита пожелае да ползва горната тоалетна. Но като цяло това не беше проблем за Хана. Все пак тъкмо работата на майка й бе отговорна за поддържането на сметката на кредитната й карта „Америкън експрес“ — понякога дори плащаше за нещата, които си взема — и за скъпото й обучение в „Роузууд Дей“.

— Ще тръгвам — промърмори Шон.

— Трябва да дойдеш в събота — измърка Хана. — Майка ми ще е на спа процедури цял ден.

— Ще се видим в петък на купона на Ноъл — отвърна той. — Знаеш, че и това е достатъчно трудно да се уреди.

Тя простена.

— Няма нужда да е толкова трудно!

Той се наведе да я целуне.

— До утре.

Изчака вратата да се затвори зад Шон и зарови лице във възглавничките. Да излиза с това момче все още й се струваше като сън. Някога, когато все още бе дебела и непохватна, бе следила с възхитен поглед високото му атлетично тяло; очароваше я учтивото му поведение към учителите и доброто отношение към хлапетата, които не бяха готини колкото него; харесваше й колко стилно се облича, вместо да се разхожда като някой мърляв далтонист. Никога не бе преставала да си пада по него, дори след като се отърва от последните няколко досадни сантиметра около ханша си и откри пресата за изправяне на коса. И така, в началото на последната учебна година Хана небрежно сподели с Джеймс Фрийд, че Шон й допада. Три междучасия по-късно, Колийн Ринк й каза, че Шон ще й се обади същата вечер след мача. Това бе поредният миг на триумф, който, за неин яд, Али щеше да пропусне.