Sara Shepard - Лукс и грях

Върни се мислено няколко години назад, в лятото между седми и осми клас. Почерняла си от излежаване край облицования с камъчета басейн, облякла си новото си потниче с гол гръб (нали помниш, че всички носеха такива), а умът ти е зает с онова готино момче от съседното училище, чието име няма да споменаваме и което подрежда дънките на „Абъркомби“ в мола. Хрускаш си шоколадовия корнфлейкс, точно както го обичаш — обилно полят с обезмаслено мляко, и зяпаш лицето на момичето върху гърба на картонената опаковка от въпросното мляко. ИЗЧЕЗНАЛА. Сладка е — може би по-сладка от теб — и гледа дръзко. Мислиш си, „Хмм, сигурно и тя обича шоколадов корнфлейкс“. И си готова да се хванеш на бас, че и тя би сметнала сладура от „Абъркомби“ за печен. Чудиш се как така някой, който… ами, който толкова прилича на теб, е изчезнал. Мислеше, че само онези момичета, дето ходят по модни конкурси, свършват върху опаковките от обезмаслено мляко.

Е, помисли пак.

Ариа Монтгомъри зарови лице в ливадата край къщата на своята приятелка Алисън Дилорентис и въздъхна:

— Страхотно…

— Тревата ли душиш? — провикна се Емили Фийлдс иззад гърба й, докато затваряше вратата на Волвото на майка си с дълга, обсипана с лунички ръка.

— Хубаво мирише. — Ариа отметна косата си на розови кичури и вдиша топлия сумрачен въздух. — На лято.

Емили махна за довиждане на майка си и дръпна нагоре широките дънки, които се ветрееха празни на кльощавите й бедра. Беше станала състезателка по плуване след Лигата „Тадпоул“, и въпреки че изглеждаше страхотно в „Спийдо“, никога не обличаше нищо по тялото или поне що-годе готино, за разлика от останалите й съученички в седми клас. Това се дължеше на факта, че родителите й твърдяха, че характерът се изгражда отвън навътре. (Макар Емили силно да се съмняваше, че принудата да крие детската си блузка с надпис „Ирландските момичета се справят по-добре“ на дъното на чекмеджето си е нещо, затвърждаващо характера.)

— Ехо, мацки! — Алисън се появи в предния двор. Косата й бе събрана в небрежна конска опашка, все още беше облечена в плисираната си поличка за хокей, която носеше на следобедното парти на отбора по случай края на годината. Алисън единствена сред седмокласниците беше успяла да влезе в младежкия отбор и обикновено се прибираше от училище с някое от „Чероки“-тата на по-големите момичета от „Роузууд Дей“, които слушаха Джей-Зи на оглушителни децибели и я пръскаха с парфюм, преди да слезе, за да не мирише на цигарите, които заедно пушеха.

— Какво изпускам? — провикна се Спенсър Хейстингс, докато се промушваше през една дупка в оградата около двора на Али, за да се присъедини към останалите. Спенсър живееше в съседната къща. Тя преметна гладката си тъмно руса опашка през рамо и отпи глътка от бутилката минерална вода, която държеше. Спенсър не бе успяла да направи пробива за младежкия отбор заедно с Али през есента и й се налагаше да играе със седмокласниците. Цяла година тренира допълнително, за да подобри играта си, и момичетата просто знаеха, че преди да дойде при тях се е упражнявала да дриблира в задния двор. Спенсър не можеше да търпи някой да е по-добър от нея в каквото и да било. А най-малко Алисън.

— Чакайте ме, де!

Момичетата се обърнаха и видяха Хана Мерин, която тъкмо слизаше от Мерцедеса на майка си. Препъна се в голямата си чанта и заразмахва енергично пухкавите си ръце. Откак родителите й се разведоха миналата година, Хана не спираше да качва килца и да „надраства“ дрехите си. Али завъртя очи, а останалите се престориха, че не им прави впечатление. Просто защото така постъпват приятелките.

Алисън, Ариа, Спенсър, Емили и Хана се сближиха миналата година, когато родителите им ги записаха да работят като доброволки в неделните следобеди за благотворителния фонд на училище „Роузууд Дей“ — е, с изключение на Спенсър, която сама беше проявила инициатива. Може би Алисън не бе подозирала за участието на останалите, но те определено знаеха за нея. Тя беше съвършена. Красива, духовита, умна. Популярна. Момчетата мечтаеха да я целунат, а момичетата, дори по-големите, искаха да бъдат Алисън. Тъй че първия път, в който тя се разсмя на една от шегите на Ариа, зададе на Емили въпрос във връзка с плуването, каза на Хана, че блузката й е божествена и отбеляза, че писателските умения на Спенсър далеч превъзхождат нейните собствени, момичетата нямаше как да не бъдат… зашеметени. Преди Али те, така да се каже, се бяха чувствали като омачкани старомодни джинси с висока талия, каквито леля им би обула — но с няколко думи Алисън ги превърна в най-жестокия модел на Стела Макартни, който никой не би могъл да си позволи.

Сега, след повече от година, в последния ден от седми клас, те бяха не просто най-добри приятелки; бяха момичетата на „Роузууд Дей“. Много вода беше изтекла, за да стигнат дотук. Всяко преспиване в дома на другата, всеки пикник бе приключение. Даже писането на домашни беше забавно, щом го вършеха заедно. Но имаше и неща, които всички те искаха да забравят. Имаше и една тайна, която дори не смееха да споменат. Али бе казала, че тайните са онова, което споява приятелството завинаги. Ако това беше вярно, петте момичета щяха да останат приятелки за цял живот.

— Толкова се радвам, че този ден свърши. — Алисън се протегна лениво, след което леко побутна Спенсър обратно към дупката в оградата. — Към вашата плевня.

— Аз пък се радвам, че седми клас свърши! — каза Ариа щом тя, Емили и Хана последваха другите две към ремонтираната плевня, превърната в къща за гости, където по-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, бе живяла през последните две години от гимназията. За щастие, тя тъкмо бе завършила и щеше да пътува до Прага за лятото, така че през нощта хамбарът оставаше изцяло в тяхно владение.

Внезапно чуха един ужасно писклив глас:

— Алисън! Ей, Алисън! Спенсър!

Алисън се обърна към улицата.

— Не е истина! — процеди тя.

— Не е истина — побързаха да я последват Спенсър, Емили и Ариа.

Хана се намръщи.

— Мамка му.

Това беше игра, която Али беше „откраднала“ от брат си Джейсън — дванайсетокласник в „Роузууд Дей“. Джейсън и приятелите му я играеха по време на купоните, докато оглеждаха мадамите. Да си последният, който казва „Не е истина“, означаваше, че трябва да правиш компания на грозното момиче цяла вечер, докато останалите се забиват с готините й приятелки — което очевидно показваше, че и ти си също толкова задръстен и непривлекателен. Във версията на Али момичетата казваха „не е истина“, когато някой грозен, тъп или некадърен субект се навърташе близо до тях.

Този път „не е истина“ се отнасяше за Мона Вандерваал — смотанячка, която живееше в долния край на улицата и чието любимо занимание бе да натрапва приятелството си на Спенсър и Алисън, — както и за двете й смахнати приятелки, Чейси Бледсоу и Фай Темпълтън. Чейси беше момичето, което хакна училищната компютърна система, след което обясни на директора как да подобри защитата й, а Фай Темпълтън се мъкнеше навсякъде със своето йо-йо — без коментар. Трите зяпаха момичетата през оградата, застанали по средата на тихата и спокойна уличка. Мона стърчеше на скутера си, Чейси се беше възкачила на черен планински бегач, а Фай явно се придвижваше пеша — с йо-йо-то, много ясно.

— Защо не дойдете да гледаме „Страх“? — провикна се Мона от пътя.

— Съжалявам. — Алисън изтипоса неискрена извинителна усмивка на физиономията си. — Заети сме.

Чейси вдигна вежди:

— Не искате ли да видите как ще ядат буболечки?

— Гадост! — промърмори Спенсър в ухото на Ариа, която се преструваше, че пощи като маймуна невидими въшки от косата на Хана и си похапва от тях.

— Много би ни се искало. — Алисън наклони глава. — Обаче от отдавна сме планирали как ще си прекараме вечерта. Може би друг път?

Мона заби поглед в тротоара.

— Ами хубаво.

— Ще се видим — побърза да каже Алисън, извърна се и завъртя очи, а останалите момичета повториха жеста й.

Минаха през задната врата на Спенсър. Отляво се намираше дворът на Али, където родителите й строяха двайсетместен белведер за разточителните си градински пикници.

— Слава богу, че работниците ги няма — възкликна тя, хвърляйки поглед към жълтия булдозер.

Емили се стегна.

— Пак ли са ти наговорили глупости?

— Кротко, Убиец — подсмихна се Али. Останалите се изкикотиха. Понякога наричаха Емили „Убиец“, все едно беше личният питбул на Алисън. Емили също го беше намирала за забавно, но напоследък не се смееше с другите.

Плевнята беше точно пред тях. Бе малка и уютна, и имаше широки прозорци с изглед към голямата, заобиколена от множество пристройки ферма на Спенсър, която си имаше дори собствена вятърна мелница. Тук в Роузууд, щата Пенсилвания — малко предградие на около двайсет мили от Филаделфия, за хората беше по-обичайно да живеят в двайсет и петстайна ферма с облицован с камъчета басейн и джакузи, като тази на Спенсър, отколкото в градски тип имение. Лете Роузууд ухаеше на люляк и прясно окосена трева, а през зимата — на чист сняг, който скърца под краката, и на дървени печки. Беше мозайка от високи кичести ели и селски ферми, из които подскачаха лисици и зайчета. Имаше чудесни магазини и сгради в колониален стил, зелени паркове за празнуване на рождените дни, завършването на гимназията и за спонтанните тържества, които се правеха ей така, без специален повод. А роузуудските момчета бяха страхотни по онзи нехаен, пращящ от здраве начин, сякаш слезли от страниците на каталог на „Абъркомби“. Това бе душата на Филаделфия. Място, където течеше стара, благородническа кръв, където миришеше на още по-стари пари и където още тлееха стогодишни дрязги.