— Няма да е нужно, сър. След малко мистър Маки ще се върне с лекаря, който ще даде нещо тонизиращо на Оуен, и утре ще можем да продължим пътя си.

— Мога ли да попитам къде отивате, мис?

— В Корнуол.

Вдигнал въпросително едната си вежда, той чакаше тя да продължи.

— Предпочитам да не ви разкривам всичко, сър. Честно казано, не мога да повярвам, че вече ви казах толкова много, след като вие сте ми напълно непознат. Може да се окажете опасен. Може би навън имате съучастници, които чакат само знак от вас.

— Да — отвърна той. — Всички тези неща са възможни.

Не каза нищо повече, само гледаше право напред в жаравата. Изглеждаше напълно отпуснат, напълно в свои води. Каролайн имаше чувство, че нейното присъствие му е напълно безразлично. Очевидно би се чувствал по абсолютно същия начин и без нейната компания.

— Сам сте, нали? — понита тя. — Вън не ви чака никой?

— Да, абсолютно сам съм.

Тогава тя се чу да произнася:

— Името ми не е мис Смит.

Той бавно обърна глава и я погледна.

— Казвам се Джоунс — продължи тя. Непознатият продължаваше да я наблюдава. После се усмихна. Първоначално това беше просто разтегляне на устните, но постепенно се превърна в истинска усмивка и накрая мъжът се разсмя.

Смехът му ехтеше възхитително и тогава, все така изненадана, Каролайн се чу да казва без никакво колебание:

— Това не е цялата ми фамилия, но пак си мисля, че не е разумно да споделям с вас. Наистина не разбирам какво ми става. Вие нито ми нареждате, нито ме питате, нито ме молите да ви разкрия каквото и да било, а аз, само да отворя уста, и всичко като че само се излива навън. Това е определено ме смущава. Вие сте опасен човек.

— Тогава нека се върнем на мис Смит, въпреки че мис Смит не е особено вдъхновяващо. Но същото може да се каже и за мис Джоунс.

— Кой сте вие, сър?

— Аз ли? Аз съм Чилтън.

— Кой Чилтън? Мистър Тюксбъри ви наричаше „милорд“.

— Права сте, така че лорд Чилтън ми подхожда чудесно. Отсядал съм тук пет-шест пъти. Тюксбъри обича някой джентълмен от време на време да оказва чест на страноприемницата му. Може би преди малко си помисли, че „проститутката“ в скута на Маки може да ме отврати и прогони от неговия хан. Беше готов да ви хване за ухото и да ви изхвърли навън посред нощ.

— Къде отивате?

— В Лондон. Имам да уреждам някои неща. Но това сигурно не ви интересува,… мис Смит. Така, ето и чая ви. Защо не си го изпиете спокойно, а аз ще отида да видя дали вашият брат със слабохарактерната брадичка все още диша.

— О, не!

Тя скочи на крака и бутна чашата. Горещият чай се разплиска върху масата и оттам потече върху полата й.

— Какво има, мис Смит?

— Брат ми няма да иска да ви види. Вие сте непознат. Може ла го стреснете и да загуби съзнание или нещо подобно, така че, сър, моля ви, недейте… Той седна отново с отегчен и безразличен вид.

— Тюксбъри! — провикна се след малко. — Още една чаша чай и чиста покривка, ако обичаш. Мис Смит току-що се опита да изпере роклята си.

— Благодаря ви — каза тя. Той само кимна, без да й обръща повече внимание. И отново се чу да произнася сама, като хипнотизирана: — Работата не е в това, че брат ми може да припадне, като ви види вас. Просто може да издрънка всичко, а това няма да бъде хубаво.

— Така, както вие сега издрънквате всичко ли, мис Смит?

— О, Боже, може и да го правя, но наистина не го желая! Непрекъснато се хващам в мига, в който почти съм изплюла камъчето. Не разбирам какво става с мен.

— Може би сте католичка и аз ви напомням някой свещеник от детството ви?

— Не, нищо подобно. Всички свещеници, които съм виждала, са бледи, тъй като прекарват прекалено много време в затворени помещения. И освен това не могат да имат подобен ефект върху мен, тъй като обикновено се страхуват да изкажат мнението си.

— Къде по-точно в Корнуол отивате? Не, не го издрънквайте веднага, оставете ме да се потрудя, за да го открия. Виждате ли, аз също живея в Корнуол и се питам дали след няколко дни няма да се окаже, че с вас сме съседи.

— Потрудете се тогава, сър.

— Много добре. Аз живея край Гунбел.

— Сега го измислихте.

— О, благодаря ви, мистър Тюксбъри. Съжалявам, задето излях чая си. Ухае така прекрасно.

Мистър Тюксбъри, видял че лорд Чилтън не беше ни най-малко смутен от присъствието на проститутката, успя да се усмихне, макар и трудно.

— Ще задържа Клори по-надалеч от вас, мис — каза той, — но тя е нещастна. Няма ви никакво доверие.

— Оценявам това, мистър Тюксбъри. Е, сър, Гунбел8 ли казахте? Това е абсурдно име, сигурно сега си го измисляте.

— Бях разкрит. Много добре, в такъв случай живея недалеч от Плейн Плейс, близо до Крипълсийз.

Каролайн се разсмя така, че се задави и пак разля чая по корсажа си.

— О, Боже! Вижте какво направих, отново заради вас…

— Е, така поне сте мокра цялата, а не само полата.

— Плейн плейс9, това е истинска глупост. А Крипълсийз10 е направо невъзможно!

— Не мога да пия повече чая си, иначе ще залея и вас.

— Туелвдхедс11

— Всъщност едно от тях е истинското място или много близо до него.

— Знаете ли аз откъде съм, сър?

Лорд Чилтън вдигна черните си вежди.

— Обзалагам се, че дори и да стоя тук безмълвно, вие всичко ще си кажете.

— От Афпъдъл.

— Хубаво местенце. Прекарах там няколко приятни седмици с любовницата си, мисис Одсботл12.

Младата жена се отказа да се съпротивлява и само стоеше, отпиваше от чая си, съсредоточена в усилието да държи устата си затворена и да се ослушва за Маки и лекаря.

— Да, Изабела Одсботл. Окуражавах я официално да смени името си, но тя отказа, защото много обичала „Изабела“ — това било името на баба й.

Този път Каролайн отказа да захапе въдицата. Колкото до лорд Чилтън, той се беше облегнал на стола си, кръстосал ръце пред гърдите си, и не можеше да се начуди на себе си. Разговаряше от толкова време с някаква непозната млада дама — която при това беше и ексцентрична, — и се забавляваше истински от това. Питаше се коя е тя. За миг дори не беше повярвал, че онзи Оуен, който лежеше горе, й е брат.

Дали не му беше пристанала?

Нямаше нищо против да изчака. Странно, но наистина му се искаше да научи кои и какви са тя и Оуен. Беше късно, в кръчмата беше топло, а брендито приятно пареше в стомаха му. Той задряма.

Каролайн се втренчи изумено в доскорошния си събеседник. Беше заспал. Имаше наглостта да заспи пред нея!

Младата жена чу, че входната врата се отваря и в помещението нахлу шумът от многобройни мъжки гласове. Тя се усмихна с леко злорадство. Джентълменът пред нея нямаше да дреме още дълго, нямаше да може при тази врява.

Маки застана на прага на кръчмата, по-скоро се сниши, което беше задължително, тъй като входът беше поне с трийсетина сантиметра по-нисък от него.

— Ето го господаря на костите, мис. Уолт помириса дъха му и не падна пиян. Освен това може да се движи по права линия, така че няма да умъртви брат ти.

— Да благодарим на Бога за това — каза лорд Чилтън, без да вдига поглед.

— Казва съ доктор Тъкбъкит13.

— О, не! — възкликна Каролайн, като се изправяше. — Чудя се дали не идва от Мъмбълс14. Предполагам, че повечето, наречени Тъкбъкит, идват оттам.

Чу лорд Чилтън да се изкисва зад гърба й, когато излизаше от помещението. Кискането, както и смехът му, имаха някаква ръждива нотка.

„Странен човек“ — помисли си тя, докато се качваше по тясното стълбище зад лекаря, който наистина можеше да се движи без особена помощ от страна на Маки.

Пета глава

Оуен действително беше настинал здравата. Доктор Тъкбъкит изля в гърлото му цяло шише от специалния си тоник, а Каролайн стоеше край него и го успокояваше, докато той кашляше и повтаряше, че, за разлика от него, тя е прекалено зла и жестока, за да се разболее.

Доктор Тъкбъкит й каза на четири очи, че брат й е прекалено зле и ще трябва да остане в леглото поне още една седмица.

Каролайн го изгледа смазана.

— Една седмица! Но, сър, това е невъзможно! — И мислейки си за Фолкс, допълни: — Нямам нужните средства, за да останем тук цяла седмица.

— Платете ми първо, ако обичате, мис.

— Да, разбира се. Сигурен ли сте, сър? Цяла седмица?

— Ще видим, но няма особена надежда, че болестта ще отшуми по-рано. Момчето изглежда доста зле.

— Няма да умре, нали?

— Не, при положение, че се грижите за него и стоите по-далеч от бирата на Маки.

Мисълта да се грижи за болния Оуен ужаси Каролайн, но тя успя все пак да кимне и да отвърне с глас на затворник, току-що узнал присъдата си:

— Кажете ми какво е необходимо да правя и ми дайте нужните лекарства, сър. Ще направя каквото трябва за брат си.

Но едно беше да обещае и съвсем друго — да го изпълни, убеди се съвсем скоро младата жена. Болният се мяташе непрекъснато през цялата нощ. Той отхвърляше завивките, когато изгаряше от високата температура, а когато треската вледеняваше кръвта във вените му, трепереше и стенеше.

В четири сутринта Каролайн седеше на единствения стол, уморено протегнала крака напред. Кичури от разчорлената й коса висяха пред лицето й. Чувстваше се толкова разкапана, че не можеше да се помръдне и само гледаше в Оуен, който най-после бе потънал в блажен сън. Краткотраен, но въпреки това — блажен.

— Заложник — измърмори Каролайн. — Взех те за заложник, а виж какво направи с мен.

Болният изстена и тя с усилие се изправи. Внимателно допря длан до челото му. Беше хладно на пипане, слава Богу.

На вратата се почука лекичко. Тя замръзна, но почти веднага се окопити. Беше невъзможно Фолкс вече да ги е открил. Абсолютно невъзможно! Трябва да беше Маки. Всъщност точно сега май наистина би могла да си пийне малко бира.