Той продължи все така мълчаливо да стиска ръцете й. В този миг Каролайн разтърси глава и младият мъж отново забеляза онази особена усмивка на лицето й. Тя му обърна гръб и отново докосна масивното оръжие.

— Норт, тук е написано нещо — каза тя. — Точно тук, където дръжката се свързва с острието. Можеш ли да го разчетеш?

Той се приближи още и започна да се взира в неясните букви.

— Струва ми се, че пише нещо като „Ескалибур“. — Изведнъж млъкна, взря се в меча и възкликна:

— Ескалибур! Боже мой, та това е само една легенда! Това не е истина, не може да е истина. Мозъците ни не функционират нормално, защото се намираме в тази странна гробница. Не, няма да вярвам на подобни неща.

— Мечът на крал Артур — произнесе бавно Каролайн.

Полека и с благоговение тя прокара пръсти по гравираните букви.

— Неговият меч. Малори е писал за всичко това. Крал Марк няма нищо общо с тази история. Никога не е имал. Легендата за крал Артур и неговия вълшебен меч, който излизал от камъка само когато бил докоснат от неговата ръка… Но той излезе и за мен. Обхванах дръжката му с една ръка, вдигнах го без никакво усилие. Защо? Защото бях в опасност ли? Не знам, но какво друго би могло да бъде обяснението за това? А сега се е върнал отново там, където му е мястото. Този меч трябва да остане тук, Норт, непременно трябва да остане тук.

— И не бихме могли да го издърпаме оттук, скъпа моя.

Въпреки това лорд Чилтън, просто защото непременно трябваше да опита сам, обхвана дръжката му с две ръце и опъна с всички сили. Оръжието дори не се заклати.

— Той ще си остане тук, тъй като никой не може да го измъкне, освен теб.

— Този меч ми позволи да го измъкна само защото отчаяно се нуждаех от него, Норт. Наистина е вълшебен.

На него определено не му харесваше думата „вълшебен“. Той не приемаше нещата, за които нямаше обяснение. Но все пак не можеше да отрече присъствието на меча срещу себе си, така както не можеше да отрече здравината и лъскавината на стоманата му. Дали наистина Каролайн го бе измъкнала оттам? По-точно, дали той сам се бе освободил, веднъж докоснат от нея, защото е вълшебен?

— Тези бижута обаче не са забити в камъка. Какво искаш да направим с тях, Каролайн?

Младата жена се наведе напред, за да вземе един от потирите, и удари бедрото си в камъка. Тогава усети златното бижу, което беше открила и пъхнала в джоба на пелерината си, докато бягаше от Бес Трийт. Бавно го измъкна оттам. Беше някаква гривна. Приличаше досущ на онази, която бе поставила на почетно място в салона и на която беше гравирана думата REX.

— Къде намери това? По дяволите! Тя е копие на другата.

— Хлъзнах се отгоре й, когато бягах от Бес Трийт, и я пъхнах в джоба на наметалото си. В нея са изсечени някакви букви, Норт. Ще можеш ли да ги разчетеш на тази слаба светлина?

Той се взря в гривната, обърна я насам-натам, после ръката му започна да трепери.

— Боже Господи…

— Какво пише? — попита Каролайн и го сграбчи за лакътя.

Той й подаде бижуто.

— Ето, Каролайн. Прочети сама.

Младата жена въртя дълго гривната в дланта си, без да се взира в нея.

— С пръстите си ли мислиш да прочетеш надписа? — попита най-после Норт.

Тя му се усмихна.

— Мисля, че не е нужно да чета. След като е другарчето, така да се каже, половината на другата гривна, и след като на едната е писано REX, не се съмнявам, че на другата пише REGINA25.

— О, не, много по-конкретно е от това — отвърна Норт. — На нея пише Гуиневра26.

Четиридесета глава

Семейство Уиндъм бяха седнали в салона. Херцогинята се намръщи над чашата си с чай.

— Само като си помисля, Маркъс, изпуснали сме цялото това вълнение само с три дни. Не е честно.

— Явно сте се разминали с моя пратеник — рече Норт.

— Твоят пратеник — отвърна графът — най-вероятно в този момент се забавлява добре. Прислугата ми ще го нахрани и прикотка и, без никакво съмнение, ще измъкне възможно най-много информация от него, можеш да бъдеш сигурен в това. А после ще го изпратят с хиляди съвети. Умират да се месят в хорските работи.

— Херцогиньо, не е несправедливо — обади се Каролайн. — Това беше нашето приключение, не вашето. Ние с Норт обаче искаме да благодарим на двама ви с Маркам и да ви подарим това.

Каролайн подаде на Херцогинята старинно златно колие — солидно, блестящо и топло на пипане.

— Ще можеш да го носиш с перлите си — каза графът, като докосна леко с върховете на пръстите си красивото бижу.

— Колкото до останалите златни украшения, монети и скъпоценности, ние, също като вас двамата, мислим да изпратим част от тях в Британския музей. Ще подарим потирите на Солсбърийската катедрала, а останалите ще изложим тук, в Маунт Хок, така че всички, които дойдат, да могат да им се любуват.

— Ако някога загубим всичките си пари, винаги можем да продадем една-две гривни и да се спасим — обяви Каролайн.

— Ха, ти по-скоро би ме изпратила да работя в калаените мини, отколкото да се разделиш с някое от бижутата, които откри — пошегува се Норт, като погали леко ръката и.

Тя се усмихна и на него за момент му се стори, че усмивката й беше отнесена, че жена му беше отлетяла духом някъде надалеч. Само миг след това обаче лицето й излъчваше топлота, дяволитост и щастие. Каролайн вдигна поглед към поставката от тъмночервено кадифе. На нея сега лежаха две гривни, които се допираха една в друга. Бяха отново заедно и щяха да бъдат заедно, докато съществуваше родът Найтингейл. Колкото до меча, двамата с Норт бяха единодушни, че той трябваше да си остане там, където беше, и че никой друг не трябваше да разбере за него. Още същата нощ мъжът й й беше казал:

— Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Но Рафаел Карстеърс може да мълчи като гроб, както, естествено, и Кум. Вече говорих с тях.

Каролайн се бе намръщила.

— Това все още не е достатъчно, Норт. Не искам някои да се натъкне случайно на меча Ескалибур. От морския бряг се виждат сенките сред скалите, усеща се, че там има нещо странно. Всеки, който има поне малко изследователски дух, би отишъл да провери. Аз самата бих постъпила така. Последното, което бих желала, е някой случайно да го открие и да се опита да го вземе. Трябва ни някой хубав експлозив.

— Не, нужно ни е някакво чудо — беше отвърнал младият мъж. — Боже, толкова съм уморен, че вече дори не мога да мисля. Ще поговорим по този въпрос утре.

И двамата приеха случилото се за чудо. Призори вятърът се бе усилил и превърнал в буря. Бе завалял пороен дъжд. Бурята бе изкоренила десетки дървета и бе запратила огромни камъни в морето. Въпросната скала се бе сгромолясала и бе скрила завинаги от очите на хората тайнствената пещера и меча Ескалибур.

Каролайн се обърна към свекърва си:

— Така и не ми каза какво би желала да получиш от съкровището. Можеш да вземеш това, което ти допадне. Мари също.

— Ще попитам дъщеря ми — отвърна Сесилия Найтингейл. — Тя несъмнено би си харесала някое от колиетата или обеците. Що се отнася до мен, скъпа, аз не бих се докоснала никога вече до някоя от онези две гривни.

— Защо, майко? — заинтересува се Норт.

— Хм, трудно е да го обясня, Норт — отвърна тя, като гледаше към ръцете си, които бяха станали по-бели и по-нежни, откакто живееше в Маунт Хок. — Видях гривната, която Каролайн е поставила върху шкафа, онази, която, доколкото знаем, е била намерена от прадядо ти тук, в земите на Маунт Хок. Видях и другата, нейния двойник, който жена ти откри върху скалите.

— Аз пък открих първата гривна в стария часовник със стържещия глас — намеси се Маркъс Уиндъм. — Оказа се, че именно тя е била причина за грозния му звук, напомнящ болен човек, който се опитва да се изкашля.

— Предполагам, че всичко това ще си остане загадка — обади се Каролайн. — Кой и защо я е сложил там? И кога? Защо никой друг от рода Найтингейл не е споменал дори за нея?

— Това не е загадка, Каролайн — каза Сесилия Найтингейл.

— Какво искаш да кажеш, майко? Да не би да знаеш нещо за тази тайнствена гривна?

— Точно така, знам.

Сесилия Найтингейл погледна сина си и започна да говори:

— Навремето случайно дочух един разговор между баща ти и дядо ти. Това беше един от изключително редките случаи, когато дядо ти не му крещеше, изисквайки от него да се отърве от мен. Както и да е, започнах да подслушвам. Дядо ти показа на сина си някаква гривна. Галеше я така, като че беше жива, като че беше най-ценното нещо на света. Според него мъжете от рода Найтингейл пазели съществуването й в тайна и никога не я показвали на други хора. На прадядо ти, Норт, който я е намерил, едва не му я откраднали и той решил да я скрие. Разказал на дядо ти за нея едва на смъртния си одър. Дядо ти от своя страна решил да предаде фамилната ценност на сина си. Никога няма да забравя как я галеше, как я гледаше, както друг би гледал и галил мъж или жена. Това беше лудост и в същото време бе трогателно. Видях как дядо ти постави почтително гривната обратно в сейфа. Видях и комбинацията. Същата нощ отворих сейфа и взех оттам гривната. Исках да си отмъстя на този човек, Норт, затова го направих. Той я обичаше по-силно, отколкото едно човешко същество би могло да обича друго човешко същество. Мразех него, мразех и проклетата му гривна, затова и я скрих в стенния часовник. Знам, че постъпката ми беше низка, но исках да го накарам да страда, да загуби нещо, което ценеше повече от всичко друго. Никой не обели дума по този въпрос, като че бижуто не бе съществувало никога. Представях си мъката му от загубата и от съзнанието, че някой го бе ограбил, а той не знаеше кой е извършителят. Питам се дали е обвинявал сина си, твоя баща? Или може би е мислел, че кражбата е дело на някой от мъжката прислуга? Радвах се, защото знаех, че никога няма да разбере. Щеше да слуша часовника до края на дните си, без да предполага, че гривната е в него. А сега вие открихте и нейния двойник.