Каролайн се усмихна. Сега вече имаше някакви шансове. Тогава се сети за изстрела. Човекът имаше пистолет. Дори този превъзходен меч беше безпомощен пред един пистолет. Обърна се отново към светлината, водеща към другия изход. Можеше да му избяга. Все още.

Тръгна след слабата светлина. Това обаче се оказа малък овален отвор, по-скоро тесен тунел. Нямаше нищо друго.

Почувства се победена. Тогава внимателно премести меча зад гърба си и бавно се запъти обратно, към своя убиец. Мечът й се струваше толкова лек. Държеше го леко притиснат към тялото си, с една ръка и без никакво усилие. Странно — дръжката й се беше сторила толкова масивна, а в действителност не беше така. Не й беше трудно да го вдига само с една ръка дотолкова, че да не се допира в земята.

Сега се движеше обратно към светлината, идваща от дупката, през която беше паднала. Приближаваше мъжа, който искаше да я убие, който очевидно не беше нормален, чийто глас я ужасяваше и я караше да губи силата и самоувереността си.

Чу го да се провиква отново. Гласът му беше по-тих сега, ехото беше по-дълбоко и го преобразуваше и променяше, подобно на танцуващите по стените сенки.

— Каролайн, колко още мислиш, че ще можеш да се криеш? Ела при мен веднага и аз набързо ще забия ножа в сърцето ти. Няма да страдаш, а лорд Чилтън ще се отърве от теб. Всички ние ще се отървем от теб, и най-вече аз.

Сега вече беше по-близо до преследвача си и гласът му й се струваше още по-кошмарен, още по-нечовешки. Тя се притисна към каменната стена, като се превърна почти в част от нея, и пропя с тих и загадъчен глас. Звукът, който се получи в резултат на това, я накара да потрепери тя самата.

— Защо идва този луд човек в моята гробница? Това е забранено. Ти не си от избраниците. Онова момиче, което се осмели да влезе, сега лежи мъртво, както скоро ще лежиш и ти.

Чу някакво изскимтяване, беше сигурна в това. Последва забързано дишане и после настана тишина. Каролайн се притисна още по-плътно в стената и продължи.

— Кой си ти? Защо си дошъл тук?

— Ще си тръгна — прозвуча гласът на убиеца, — но първо трябва да взема тялото на момичето. Тя е истинско нищожество. Не мога да я оставя тук, би било истинско бедствие. Дори присъствието й би се превърнало в проклятие за теб. Ще я взема.

— Никого няма да вземаш! Ще те убия, както убих и нея. Приготви се да умреш.

Настана пълно мълчание. Въздухът беше толкова сух, че й се искаше да кашля, но не смееше. Стоеше абсолютно неподвижно. В този миг Каролайн усети топъл дъх на бузата си.

— Шоуто си го биваше, но все пак не беше от най добрите. Не можа ли да разбереш, че се приближавах, дори докато говорех? Ехото в това помещение изкривява звуците и това не беше добре за теб. А сега, Каролайн, не е зле да разбереш кой ще те убие, преди да заминеш за вечността.

Младата жена не помръдна. Само стисна още по-здраво меча зад гърба си и се приготви. Все още обаче не можеше да стори нищо. Човекът беше допрял пистолета си в ребрата й.

— Ела, тук не можеш да ме видиш. Ела.

Бавно, побутвана от ръката на злодея, тя тръгна напред, към отвора в скалата.

Това продължи съвсем кратко — толкова близо до него бяха. Тогава мъжът я блъсна. Тя се удари в стената, но успя да задържи меча и да запази равновесие. Облеченият в пелерина и ботуши човек застана точно под отвора. После се изправи и свали качулката на наметалото.

Пред нея стоеше Бес Трийт.

— Мислех, че си мъж.

— Знам. Нарочно преправях гласа си. Знаех, че ще се уплашиш още повече, ако мислиш, че те преследва някой побъркан. Но аз не съм мъж и вече не е нужно да се преструвам. Доста усилия ми бяха нужни, за да те хвана, Каролайн, но с това вече е приключено. Ти дори откри някакво съкровище за мен.

Бес Трийт. Младата жена се питаше дали произнасянето на името на преследвачката й щеше да й помогне всичко това да придобие по-реални очертания.

Гледаше я смаяна, като все не можеше да проумее това, което виждаше и чуваше.

— Но защо? Защо ме нарече „пачавра“? Защо искаш да ме убиеш? А леля ми? Защо и леля Елинор? Тя не беше омъжена, така че не е имало на кого да изневерява.

— Можеше обаче да го направи.

— Да, вярно, можеше да се омъжи за брат ти, тя… Гласът на Каролайн секна.

— Виждам, че си разбрала. Не можех да допусна брат ми да се ожени за Елинор. Тогава щеше да ме остави, а аз нямаше да преживея подобно нещо. Бенджи беше мой, само мой. Бях само на единайсет години, когато умряха родителите ни и той се превърна и в майка, и в баща за мен. А после и в любовник, макар и само за една нощ, когато се беше напил след смъртта на сладката си малка съпруга — тази мръсница, която се осмели да мисли, че може да го има за себе си!

— Но ти ми каза, че е умряла при раждане.

— Точно така, но да речем, че аз й помогнах. Бедният Бенджи беше много изтощен, защото малката глупачка беше толкова слаба, че не можа да роди лесно бебето. Не както бих сторила това аз, ако бях имала възможността. Не, тя крещеше и се мяташе часове наред. Най-после аз му казах да отиде да си почине, а аз ще се грижа за нея и ще го извикам, ако се случи нещо. Тя обаче разбра, когато отвори очи и видя как й се усмихнах. Разбра, че ще умре и аз не я разочаровах. Мушнах ръката си в тялото й и разкъсах вътрешностите й. Това беше всичко. Само няколко секунди по-късно тя умря, а Бенджи ридаеше над нея и я молеше да не го оставя. Аз стоях край тях и когато Бенджи погледна към мен, дори успях да пророня сълзи. Но вътрешно се смеех и знаех, че съм победила.

Мечът сякаш изгаряше дланите на Каролайн. Това бяха скъпоценните камъни, тях чувстваше така топли, дори горещи.

Бес Трийт се облегна на каменната стена, все така на сочила пистолета си срещу Каролайн.

— Не искаш ли да научиш нещо повече? Не искаш ли да узнаеш всичко и за другите жени, за скъпата си леля, която умря наистина много леко, прекалено леко? Искаше ми се да страда повече.

— Защо? Та ти си само една побъркана? Всичко, което казваш, е лъжа, и е толкова объркано, колкото си ти самата. Ти си превъртяла изцяло и безвъзвратно.

— Млъкни! Дявол да те вземе, окаяна мръсница такава, замълчи!

Каролайн вдигна рамене, все така усмихната.

— Струва ми се, че именно ти си мръсницата и злата. Прелъстила си брат си. Колко годишна беше тогава? Имаше ли тринайсет?

— Не, бях на същата възраст като окаяната Алис. Очите й се присвиха и лицето й се изкриви в гримаса на омраза. Нямах късмета да ликвидирам и нея, въпреки че го заслужаваше. Нито Бенджи, нито оня проклет Оуен Фолкс се отделяха от нея. Тя обаче пукна и без моя помощ. Бях доволна, но щях да бъда по-доволна, ако можех да й се усмихна, като ударя детето й по бузата и й кажа, че ще я убия.

— Значи си била истинска мръсница! Прелъстила си брат си! И си била само на четиринайсет…

— Колко си глупава, Каролайн. Непрекъснато се повтаряш. Да не би да се надяваш, че ще ме смутиш, че ще ме накараш да се развикам и после да се хвърля в морето под нас, защото си объркала съзнанието ми с манипулациите си? Колко си глупава. Знаеш ли, че Бенджи дори не си спомня за това? Той така и не разбра, защото беше толкова пиян от изпитото бренди и уиски, че проклетият му член се бе свил и аз трябваше първо да го поема в устата си, докато добие нужния вид. А когато най-после през онази нощ се сляхме, аз се заклех, че ще остане завинаги мой. Не, брат ми не си спомня нищо, а дори и да си спомня, го пази за себе си. Това обаче няма значение. Той беше мой и аз си обещах, че никоя друга няма да го има. Доста жени му хвърляха око, но не беше сериозно, докато не се появи онази уличница Елизабет Годолфин. Тя го прибра в леглото си преди да разбера какво става. Той започна да се движи като отнесен, непрекъснато си тананикаше и ходеше ухилен. Беше си въобразил, че е влюбен в онази кучка, но аз се погрижих за нея при първа възможност. Изчаках го да излезе, когато го повикаха заради някаква злополука в калаените мини. Отвлякох я от дома и, после я намушках с нож и я хвърлих от скалите край Перанпорт. Тя цивреше и ревеше, и ми се кълнеше, че ще го остави. Но вече го бе омърсила, вече бе допирала устните и ръцете си в него, беше разтворила краката си за него и бе му предложила утробата си.

Това вече наистина беше прекалено. Каролайн се наведе и повърна. Очевидно това беше и от чая с приспивателното, не можеше да бъде от друго, защото не бе яла нищо от сладките, които й бе донесъл Кум. Продължаваше да стиска с цялата си сила и с всичката си воля дръжката на меча. Внезапно той й се стори още по-лек и тя вече като че не го чувстваше, само съзнаваше, че го държи. С лявата си ръка вдигна полите на роклята си и избърса устата си. После погледна към Бес Трийт. Дори успя да се усмихне, когато каза:

— Стара ми мис Бес, всичко това преобърна стомаха ми, както сама се убеди. Така, ти може да си затрила доста жени, но аз нямам намерение да слушам словоизлиянията ти. Искаш ли да ме убиеш? Е, в такъв случай можеш да опиташ. Ела насам, съсухрена и побъркана стара вещице, ела и се опитай да го сториш. По-добре ме остави аз да те убия, защото след всичко това дори брат ти, само като те погледне, ще повърне, както направих аз току-що. Той щеше сам да те убие, ако беше сега тук. Хайде, приближи се, трогателна старице.

Със съзнанието, че искаше това да свърши, независимо какъв щеше да бъде краят, Каролайн махна с лявата си ръка към нея, опитвайки се да я примами към себе си. Не можеше повече да стои тук и да слуша цялата тази лудост. Беше разбрала, че няма да понесе да разбере как леля й Елинор бе умряла в ръцете на тази жена.

— Е? Да не би да си толкова страхлива, колкото си стара и луда?

— Млъкни, дявол да те вземе! Искаш да умреш ли, Каролайн? Веднага? Това съвпада със собствените ми желания.

— Преди да ме премахнеш от лицето на земята, би ли ми казала как според теб съм се опитала да прелъстя брат ти, който, както сама знаеш, е достатъчно възрастен да ми бъде баща? Освен че си луда, ти явно не разбираш какво става пред очите ти. Обичам много съпруга си. А не безценния ти брат.