— Беше жица, здраво опъната между един дъб и каменната ограда — обади се Херцогинята. — На това място пътеката е много тясна. Засега не мисля да казваме това на никого.

— Тя язди оттам почти всеки ден — каза Норт, задавен от гняв и болка.

— Което означава — допълни графът, — че жицата е била опъната специално за нея. Но вие двете бяхте заедно, Херцогиньо. Как се отърва ти?

— Каролайн яздеше малко пред мен, тъй като там наистина е много тясно. Когато тя падна, веднага дръпнах коня за юздите, за да спре. Затичах се към нея, но се спънах в жицата и забих нос в земята.

— В такъв случай — произнесе бавно графът — и двете можехте да пострадате. Проклятие, Норт! Всичко това никак не ми харесва.

Лорд Чилтън си спомни времето, когато някой стреляше и по графа, и по съпругата му, спомни си страха и гнева, които изпитваше и които виждаше в очите на Маркъс. Тогава убеждаваше приятеля си да запази спокойствие, защото ядът му нямаше да помогне на Херцогинята. Питаше се дали сега Маркъс щеше да му каже същото. Пое си дълбоко въздух и започна да подрежда фактите.

— Вече четири месеца съм заобиколен от смърт, тайнственост и трагедии и мисълта за тях не излиза от ума ми. Нямаше и две седмици от завръщането ми вкъщи, когато открих лелята на Каролайн. Лежеше мъртва върху скалната тераса под Сейнт Агнес Хед. Така и не открих кой я е убил. После дойде редът на бедната Нора Пелфорт. И там се оказах също толкова безпомощен. След това изчезна Кум и остави онзи окървавен нож в стаята си. Всичко това е някаква лудост и очевидно е насочена срещу мен. Не мога обаче да проумея кой и защо прави всичко това. Не проумявам кой може да ме мрази толкова много.

Каролайн се привдигна на лакти и каза:

— Забравяш за Елизабет Годолфин, която е била убита преди три години, Норт. Тогава те е нямало тук. Грешиш в заключенията си.

Младият мъж изруга доста цветисто, след което рече рязко:

— Тогава това трябва да е отмъщение, насочено срещу баща ми или дядо ми. Маркъс, настоявам двамата с Херцогинята да си тръгнете. Кръвта замръзва във вените ми при мисълта, че тя също можеше да пострада. Искам още утре да отпътувате.

— Не — произнесе бавно Херцогинята. — Не мисля като теб, Норт.

Триджийгъл се изкашля от вратата.

— Милорд.

— По дяволите! Какво има, Триджийгъл?

— Младата особа Алис, милорд. Информирала мис Мери Патриша, която на свой ред информира мен, тъй като не бих я допуснал да дойде да ви безпокои тук, че Алис мисли, че е дошло времето й.

— О, не! — извика Каролайн, опитвайки се да се изправи. — Още е рано за бебето. То наистина било доста голямо, но все пак е рано. О, Норт, страхувам се за Алис.

Херцогинята им напомни, че трябва да предупредят Оуен и Каролайн изпрати Тими в Скрилейди Хол. Скоро стана ясно, че раждането няма да бъде лесно. Доктор Трийт и сестра му не се отделяха от Алис, дори когато тя изпадаше в унес. Беше толкова слаба, че дори контракциите не можеха да превъзмогнат изтощението й.

Пребледнял и измъчен, Оуен крачеше пред стаята и, като че той беше бъдещият баща.

На другия ден цялата къща бе замряла. Каролайн, която потреперваше всеки път, когато чуеше виковете на Алис, сега започна да тръпне, защото вече не се чуваше нищо. Дребничката родилка беше отпаднала съвсем продължаваше да губи малкото сили, които й бяха останали.

Норт намери Каролайн на горния етаж в, източното крило, в склада, където беше открила портретите на жените от фамилията Найтингейл. Чистеше като побесняла рамките им и повечето от тях вече блестяха.

Леко я докосна по рамото. Тя замръзна на място и вдигна поглед към мъжа си.

— Съжалявам, Каролайн.

— Мъртва ли е?

— Не, още не, но доктор Трийт е загубил всякаква надежда. Тя роди детето, момченце. По-голямо е, отколкото предполагаше доктор Трийт. Всъщност бебето е прекалено голямо, за да може да го роди Алис.

— Тогава как го е родила?

— Доктор Трийт го измъкнал от нея. Нямал друг избор, иначе и двамата щели да умрат. Искаш ли да се сбогуваш с нея?

Лицето й се сгърчи цялото и тя каза с такова отчаяние, че му се прииска да вие:

— Онези мъже, които са я изнасилили… Те убиха едно 14-годишно момиче… Просто я убиха, и продължават да си пият. Господи, надявам се да горят в ада!

Алис отвори очи секунди след като Каролайн седна до нея.

— Имаш чудесно малко момченце, Алис. Как искаш да го наречеш?

— Оуен — прошепна момичето с изнемощял и дрезгав от викане глас.

Внезапно, с изненадващо голяма сила, тя сграбчи китката на Каролайн и я дръпна по-близо до себе си.

— Грижете се за него, мис Каролайн. Моля ви.

— Разбира се, че ще се грижа — отвърна Каролайн и избърса челото й с влажна кърпа. — Ти също ще се грижиш. Сега ти трябва малко почивка и отново ще се почувстваш добре, Алис.

— Не, мис Каролайн, няма да се оправя. Знам го много добре. Ще разкажете ли на сина ми за мен? Че съм го обичала и не съм искала да го изоставя, но… — Тя спря, а тъжната й усмивка разкъса сърцето на Каролайн.

— Синът ти никога няма да те забрави, Алис, кълна ти се. А сега трябва да видиш Оуен. Той е тук, чака да те целуне. Какво ще кажеш?

— О, не, не го пускайте да ме види в това състояние, мис Каролайн. Кажете му да си върви. Ох, никога не му казах това, но той беше толкова добър с мен… Нямахме време да станем нещо повече, но… Никой мъж не е бил толкова мил с мен, колкото беше Оуен.

— Тогава му го кажи веднага. Той те цени изключително много. Почти не се отделяше от теб, Алис, и сега пак е тук. Ще пийнеш ли от топлото мляко, което Полгрейн ти донесе току-що?

— Алис?

Оуен коленичи до леглото й.

— Хайде, любима, ще изпиеш всичкото мляко, нали?

После й каза тихичко няколко думи, сред които се чу „обичам“.

А след това настана пълно мълчание. Главата на Алис клюмна леко на едната страна. Очите й бяха затворени.

— Това беше краят — рече доктор Трийт и внимателно подхвана Каролайн и Оуен.

— Не!

Оуен се изправи до леглото, вперил поглед в Алис, като главата му се тресеше в недоумение.

— Не… — повтори той. — Тя е толкова сладка, толкова невинна! Господи, това е несправедливо… несправедливо е.

— Оуен, целуни я за сбогом — обади се Каролайн. — А след това нека да я оставим.

Още докато произнасяше това, тя усети как нещо в нея с пречупи и стана студено и твърдо. След това се олюля и потъна в мрак. Как само желаеше този мрак и благодатните му сенки, които щяха да я скрият от собствената и мъка, които щяха да скрият от очите й и младото лице на Алис, толкова спокойно, толкова нежно… но лишено от живот.

* * *

Каролайн не бе носила черно никога в живота си и нямаше намерение да стори това сега.

— Алис дори не беше навършила петнайсет години Черният цвят не подхожда на младостта й. Ще нося бяло, толкова бяло, колкото чиста и невинна беше тя.

В отговор мисис Мейхю само кимна.

Всички жени от Маунт Хок бяха облечени в бяло. Въпреки че не бяха поканени, пристигнаха викарият и мисис Плъмбъри. Той премести поглед от Каролайн върху Мери Патриша, а после огледа една след друга и другите жени, и сухо отбеляза:

— Това не е редно. Макар че заради греховете си Алис не беше достойна да продължи да живее, все пак черният цвят на траура е Божия идея, чиято цел е да засвидетелстваме уважението си към Него, а не към починалия.

Каролайн го изгледа продължително.

— Предполагам, че онези другите — и той кимна към Евелин и Мери Патриша, — са ви уговорили да постъпите така, нали? И двете са пълни безбожници, евтини малки мръсници, които нямат представа какво е редно и прилично. Те са ви заблудили, милейди, и са ви накарали да забравите…

Каролайн стовари юмрука си върху челюстта на свещеника и той се строполи на земята като камък. Младата жена започна да разтрива кокалчетата на ръката си, без да се помръдне от мястото си.

Съпругата на викария започна да вие, отпусна се на колене и се разкрещя на Каролайн.

— Как смеете! Не заслужавате жеста на моя чудесен Плъмбъри, който бе толкова снизходителен, че дойде тук заради онази малка повлекана…

Каролайн трепереше от гняв, не от студ.

— Триджийгъл, Полгрейн! — провикна се тя. — Елате и помогнете на семейство Плъмбъри да напуснат територията на Маунт Хок.

— Не смейте да ме докоснете! — крещеше като обезумяла жената. — Нещастни…

Сега вече тя пищеше, без да се спре.

— Норт, благодаря ти, че отнесе мистър Плъмбъри до каретата му — провикна се Каролайн. — А сега, ако обичаш, би ли го хвърлил на пода?

Изпълнявайки точно думите й, Норт стовари викария в краката на съпругата му. Тя вдигна прозорчето на файтона и се развика:

— Всички ще платите за това! Ужасни грешници! Вижте се — стоите си тук и не предприемате нищо! Безбожници, облечени в бяло. Езичници! Моят Хорас ще прати всички ви да горите вечно в ада, ще видите!

След като каретата на семейство Плъмбъри изчезна хълма, слава Богу, пристигна епископ Хортън от Труро. Той прочете над гроба на Алис словото, написано от Каролайн и Оуен. Гласът му — дълбок и силен, достигаше дори до най-малкото дете на мистър Дъмргън, което беше застанало в края на гробището на да Найтингейл.

— Това щеше да се хареса на Алис — каза Оуен. — Епископът на Труро тук, специално за нея. Винаги съм искал гласът ми да бъде толкова дълбок и богат като неговия.

Утрото беше облачно и ветровито, въздухът — студен и влажен. „Прекрасен ден за тъгуване“, мислеше си Каролайн, застанала до Норт, който бе хванал ръката й. Кокалчетата на пръстите й я боляха и това беше чудесно. На погребението присъстваха петдесетина човека. „На Алис това също щеше да й хареса“ — помисли си Каролайн. Вероятно щеше да се изчерви от смущение, щеше да позабрави вече почти безупречното си владеене на английската граматика, и щеше да каже:

— Глейте, мис Каролайн, шъ ги погледнете ли всичките тез благородници? Има и обикновени хора. Туй ми харесва, мис Каролайн, много ми харесва.