— А? О, съжалявам, Херцогиньо. Каква ме питаше?

Маркъс го мушна в ребрата с лакът.

— Моят приятел точно си мислеше как ще съобщи на целия свят, че е богоизбран и е над всички човеци. Който се съмнява, нека само да попита жена му. Значи той ти харесва, така ли, Каролайн?

— Да — отвърна простичко тя, все така усмихвайки се на съпруга си.

Херцогинята решително се изправи и оправи роклята си.

— Струва ми се, че е време Каролайн да си почине. Маркъс, иска ми се да поговорим. Насаме.

С нещастна физиономия графът подаде ръка на жена си.

— Страхувам се, че ще повика нашата карета и че ще ме насили да…

Тя го сръга в корема.

— Открих — обади се Каролайн, че шалчетата на Норт вършат чудесна работа, когато трябва да го подчиня на волята си. Поне така беше единственият път, когато ме остави да ги използвам.

— Как? — незабавно се заинтересува Херцогинята, а едната й изящна вежда се вдигна нагоре.

Каролайн почервеня до корените на косите си, ядосана, че сама си вкара автогол. Норт се разсмя и рече:

— Е, миличка, няма ли да кажеш на Херцогинята какво направи с тези шалчета?

— Ще й кажа, когато останем само двете — отвърна Каролайн и кихна с фалшива кихавица.

Бузите и бяха горяха. Гръм и мълния да тръшнат тази проклета настинка!

* * *

Следобед на следващия ден Херцогинята заяви на всеослушание:

— Снощи прочетох целия дневник.

— Нейна милост великодушно ми позволи да си почивам — вметна графът и забоде голямо парче месо от прекрасно опечената от Полгрейн дива патица с малки портокалена.

— Това, което ме изненадва най-много — продължи Херцогинята, — е, че този негодник наистина го направи. Спа като някой чревоугодник, току-що погълнал коледната вечеря. Във всеки случай дневникът хвърли светлина по доста въпроси.

Каролайн, която се чувстваше много по-добре от предишния ден, я попита:

— Какво откри? Аз само го прехвърлих набързо, без да го прочета изцяло. Ти чел ли си го, Норт?

Той поклати отрицателно глава.

— Какво мислиш, Херцогиньо?

— Мисля, че трябва да отидем на мястото, където прадядо ти пише, че някой от хората му открил онази гривна. Струва ми се странно, че е изчезнала така изведнъж. Освен това се опасявам, че указанията му за мястото не са особено точни.

— Наистина не са — отвърна Каролайн. — Опитах се да открия нещо, но не успях.

Върху лицето на графа също се четеше недоверие.

— Не може да се вярва на стареца. Готов съм да заложа най-хубавите си ботуши за езда, че тази гривна е съществувала единствено в главата на прадядо ти, Норт.

— Съгласявам се, макар и неохотно — отговори Норт. — Мисля, че когато е започнал този дневник, вече не е бил съвсем с всичкия си. Сигурно си прочела, Херцогиньо, високопарните му фрази и бълнувания за нещастната блудница, каквато по неговите думи била жена му. Според мен изборът му пада върху крал Марк именно защото неговата съпруга също му била изневерила. Струва ми се, че на прадядо ми му е харесвало да се сравнява с бедния измъчен крал. Затова и е преместил неговите останки и безмерни съкровища по-наблизо, в земите на рода Найтингейл. Мислел е, че по този начин част от трагичното величие на краля се предавало и на него.

— Ходих там, Херцогиньо. Ходих там три-четири пъти — каза Каролайн. — Има гъста дъбова гора, дълъг каменен плет и много могили. Гледах и оглеждах, но уви, не открих нищичко, дори парченце от счупено гърне.

— Лично аз продължавам да мисля, че не е съществувала никаква златна гривна — обади се графът.

— В противен случаи къде може да е тя? Ако е била открадната, тогава защо нито дядо ти, нито баща ти са писали нещо по този повод?

Никой не можеше да отговори.

— Дори тримата прислужници-женомразци не могат да кажат нищо по темата — отсъди Норт.

— Няма значение. Въпреки това искам да отида там — рече Херцогинята и се обърна към съпруга си. — Това ми напомня за моите търсения край абатството, Маркъс. Спомняш ли си, никой от нас не вярваше в съществуването на наследството на рода Уиндъм. Оказа се, че не сме били нрави. Представи си, че намеря нещо. Всъщност страшно много ми се иска да открия това-онова…

— Търсенето на съкровища се е превърнало в някаква мания за нея — каза графът. — Трябваше да я видите как, откакто открихме перлената огърлица, не слага нищо друго на врата си освен нея…

Бялата ръка на жена му го тупна през устата.

Тридесет и трета глава

Търсейки следи от съкровища, Херцогинята бе излязла от Маунт Хок рано, господата бяха отишли в калаените мини, а Каролайн се отправи към Гунбел. Искаше лично да огледа стаята, в която бе отседнал Кум, преди да изчезне.

Мисис Фрийли се разприказва още преди да поеме наметалото и ръкавиците на знатната гостенка. За нула време Каролайн успя да научи всички подробности за това как Джеб Пекли се бил превърнал в почти образцов съпруг и вече пиел съвсем малко. Младата жена се усмихна доволна при тази новина. Още в преддверието мисис Фрийли й зададе й купища въпроси за граф и графиня Чейз. После я въведе в топлата кухня, даде й чаша вино, за да прогони щипещия студ и, като попипа косите й, рече:

— Каква коса имате, милейди! Богата, не с някакъв отегчителен един-единствен цвят, а с множество преливащи един в друг нюанси, точно като дърветата около моята страноприемница. Винаги съм обичала тези брястове, дъбове и кленове. Поне докато загубят всичките си листа, което, надявам се, няма да се случи с вас, така да се каже.

По някое време гостилничарката заведе Каролайн на горния етаж, като изказа гласно желанието си да се запознае с граф и графиня Чейз. Каролайн си помисли, че срещата между бъбривата клюкарка и Херцогинята нямаше да бъде за изпускане. Покани я на вечеря.

— Та, милейди, никой мъж не се е опитвал никога да ми нарежда какво да правя — заяви тя, когато наближиха стаята на Кум.

— Какво казахте? — попита младата жена, която витаеше другаде.

— Поне никой мъж, който е наблизо, не би могъл да твърди обратното — добави мисис Фрийли, кимайки сама на себе си. — Имаше един, който се осмеляваше да ме нарича Мег и да ме потупва по задника, когато минавах кран него. Такъв му извъртях! А, ето ни в стаята на бедния мистър Кум. Тя отвори вратата.

— Уверявам ви, няма какво повече да намерите тук. Негово височество претърси най-старателно. Хората мислят, че Кум е бил луд. Всички чувстват и облекчение, че си е отишъл, и тревога, че не знаят къде се намира. Никой не говори за друго.

— Предполагам, че е така — отвърна младата жена. Тя се намираше в една много приятна стая на втория етаж на странноприемницата. Прекрасни бели дантелени пердета украсяваха четирите прозореца. Мебелировката беше семпла, но приятна. Каролайн застана в средата на помещението и се заоглежда. Мисис Фрийли мълчеше за първи път, откакто я познаваше. После кимна, обърна се и на излизане заяви през рамото си:

— Онзи мъж, дето ме наричаше Мег, беше хубав момък, да, така си беше.

— Убил ли си леля ми, Кум? — попита Каролайн празната стая. — Всички разправят, че си мразел жените, че наследството на рода Найтингейл е успяло да отрови и теб самия. Всички мислят, че си убил тези жени или защото са те отхвърлили, или защото са ти изневерили. Никой обаче не знае нищо със сигурност. Включително и Норт, и аз. С часове мъжът ми размишлява върху писмото ти от Елизабет Годолфин. Казва, че нито той, нито Триджийгъл или Полгрейн са знаели, че имаш прякор, и то толкова странен. Действително ли те е наричала Краля на диамантите? Никога ли не те е назовавала с истинското ти име? И други жени ли са се обръщали към теб с този прякор? Защо има само едно писмо? И само от нея? Норт е много объркан, Кум. Казва, че не си глупав. Не може да си обясни например защо би оставил окървавения нож, ако наистина си виновен. Как ми се иска да разбера какво се е случило…

В стаята цареше абсолютна тишина. Посетителката въздъхна и се отправи към шкафа.

— Аз също се питам, Кум — защо ще оставяш след себе си всички тези доказателства, които могат да бъдат използвани срещу теб?

Каролайн отвори крилата на шкафа. Беше абсолютно празен, Норт беше прибрал всичко. Долу имаше чекмеджета, ухаещи на кедър. В тях също нямаше нищо. Освен това в стаята имаше малко бюро с мастилница върху плота и с три тесни чекмедженца. Норт бе открил писмото в едно от тях. Каролайн ги отвори едно след друго. Нищо.

Тя отново огледа помещението. Беше студено, защото огънят в малката камина не бе запален. Засега стаята нямаше друг обитател. Мисис Фрийли се бе оплакала, че след изчезването на мистър Кум никои не искал да стои в тази стая. „Прекалено много ченета работят по въпроса — беше се оплакала тя. — Всички разправят на пътниците за кървавия нож и за това, че сега в стаята витаели духове. Ваше височество знае ние, корнуолците, колко обичаме нашите призраци. Ако ги няма във всяка къщичка, във всеки хан, във всяко извито дърво, тогава просто не се намирате в Корнуол. Да, сигурно сте в Девън или Дорсет, хората там нямат никакво въображение. Те могат да говорят само за глупавата си девънска сметана, която не може да се мери с малкия пръст на нашата, корнуолската, аз пък да ви кажа. Въпреки това никак не ми е приятно, че губя толкова пари заради празната стая.“

Каролайн не усещаше нищо особено, докато стоеше насред обширното помещение. Може би щом не беше корнуолска, не беше способна нито да усети, нито да види призраците.

„Къде си отишъл Кум? Да не би да мислеше, че мисис Фрийли няма да забележи отсъствието ти? Да не би да си смятал, че тя и Норт няма да претърсят стаята ти?“

В този миг Каролайн подскочи от уплаха. Шумоленето се чу отново, този път звукът бе пошляпващ. Шумът идваше от леко удрящия се в стъклото клон на някакво дърво.

— Може би някога, много отдавна, все пак съм била корнуолска — каза тя гласно. — Това и помогна да не се чувства толкова самотна.