Катрин Каултър - Лорд Найтингейл

— Благодаря ти, че сподели това с мен, Каролайн.

— Щях да го сторя по-рано, но забравих всичко, когато започна да ме целуваш. Изцяло си обсебил съзнанието ми, Норт. Знаеш ли, колко хубаво ми беше с теб в горичката, с промъкващите се през листака слънчеви лъчи. Усещах тяхната топлина върху лицето си, когато ти беше отгоре ми. Може ли да съществува нещо по-прекрасно от това?

Норт потръпна, но успя да каже достатъчно спокойно:

— Да, беше чудесно. Спомням си как слънцето топлеше гърба ми. Какво ти показа той?

За момент Каролайн го изгледа внимателно, но знаеше, че въпросът му е породен от дълбоко вкорененото в душата му недоверие. Горещо се надяваше, че той ще се промени, молеше се с цялото си сърце за това. Отвърна му простичко:

— Това беше едно писмо от Нора Пелфорт, което тя му е написала след смъртта на леля ми. В него тя казва, че знаела за силната му любов към леля Елинор и колко съжалявала за случилото се. Искаш ли да ти го покажа, Норт?

— Не.

— Добре е, че поне едната ти половина ми вярва.

Каролайн спря да говори за момент. Пръстите и галеха лекичко ръката му над лакътя и Норт знаеше, че го прави несъзнателно. Тя просто изпитваше удоволствие от това да го докосва, желаеше физическия контакт с него.

— Норт, наистина съжалявам за майка ти — продължи тя. — Може би някой от тримата ти слуги би могъл да ти каже нещо повече по този въпрос.

Той не отговори, но мъката, загнездена дълбоко в душата му, се чувстваше. Каролайн постави длан върху ръката му.

— Норт, ти твърдиш, че си спомняш, когато си дошъл в Маунт Хок след последното ужасно спречкване между родителите ти. Къде живеехте преди това?

Той погледна жадно към портрета на баба си и каза бавно:

— Не знам, Каролайн. Трябва да е било в някое от именията, притежавани от баща ми, които сега притежавам аз самият.

— Колко са те?

— Три. Ловна къща в Котсуолдс — край Лоуър Слотър, къща в Брайтън и голяма селска къща в имението в Южен Йоркшир недалеч от Нортхалертън.

Спря да говори за момент, след което добави:

— Боже Господи, когато бях в Йоркшир само преди месец и половина, напълно бях забравил за тази къща.

— Защо беше там?

— Бях на гости на най-добрия си приятел от армията, граф Чейз, и на младата му съпруга. И Маркъс, и Херцогинята ще ти харесат, като ги видиш. Убеден съм.

— Херцогинята ли?

— Да, така я е нарекъл Маркъс, когато била на девет години. Тя е незаконна дъщеря на чичо му.

— Божичко, Норт, искам ла науча нещо повече за тях.

— Може би тази зима, докато седим край камината на топло, ще ти разкажа за наследството им — наследството на рода Уиндъм, и за историите около него.

Очите й светнаха и тя го целуна.

— Не, Каролайн, по-късно. Нека да ти разкажа за къщите. Не съм ходил в тях от години и изобщо не си спомням дали не съм живял до петгодишната си възраст в някоя от тях.

— Много е вероятно да си бил в една от тези къщи с родителите си, преди баща ти да се е завърнал отново тук, в Маунт Хок, за да бъде окончателно отровен от схващанията на дядо ти. Това ми се струва най-правдоподобно, Норт.

— Мисля да пиша на някои от хората си в Лондон и да го помоля да ми даде пълна информация за тези работи. Това е нещо, което трябва да сторя при всяко положение. Така бих разбрал кога и къде съм живял с родителите си.

— А защо двамата да не отидем в имението ти в Йоркшир? Там ще се видим с приятелите ти. Така, а сега искам да ти кажа още нещо, Норт. Не, не ме целувай, само ме слушай.

Тя обхвана лицето му в ръцете си.

— Ти си моят съпруг. Обичам те и винаги ще те обичам, дори когато остарееш и останеш без нито един зъб в устата си, и се прегърбиш. И тъй като аз вероятно ще бъда в подобно състояние, това няма да бъда чак толкова трудно. Никога, никога няма да те предам. Готова съм да убия всеки, който се опита да ти стори зло. Ти си мой, а това, което е мое, го пазя завинаги.

Дишането на Норт се учести от обзелото го вълнение и той с пресекнат глас промълви:

— Каролайн…

Подсвирквайки, Оуен влезе във вестибюла и ги видя плътно прегърнати.

— Нещо сериозно ли има? — възкликна той. — Нещо не е ли наред? О, кои са тези жени? Нямаше ги преди, нали? Не, тук определено нямаше никакви женски портрети.

— Така беше, Оуен — отвърна Норт и обясни на събеседника си: — Каролайн обаче открила портретите на всичките ми предшественички в една стая и свалила тези двете. Ще се погрижа останалите платна ла бъдат реставрирани и окачени на някогашните си места.

— Още когато бяхме деца, Каролайн винаги си пъхаше носа навсякъде — отбеляза Оуен. — Няма да повярваш на историите, които ми е разказвала за времето, прекарано в девическия пансион. Била е истинска напаст, Норт. Не си е затваряла устата нито за миг и вечно е искала да оправя всичко и всички. Междувременно, получих писмо от баща си. Няма да повярвате какво е направил или, по-скоро, ще повярвате, тъй като го познавате много добре.

Беше много късно. Каролайн четеше на първия етаж, в библиотеката. На свещника до лакътя й горяха запалени няколко свещи. Беше облечена в топъл яркочервен пеньоар и се надяваше мъжът й да бъде истински възхитен от него и да пожелае да го огледа отблизо, може би дори свален от гърба й… Норт вече й липсваше, а беше излязъл само преди три часа, за да отиде в имението на сър Рафаел Карстеърс. През последните три дни бе валяло здраво и една от калаените му мини се бе наводнила. По този повод се събираха собствениците и управителите и на други две наводнени мини.

Каролайн не искаше да лежи сама в огромното легло. Без Норт в него й беше студено и самотно. Щеше да го чака тук, в библиотеката, четейки една от многобройните версии на историята за Тристан и Изолда — тази, написана от Готфрид Страсбургски по време на царуването на жестокия крал Джон.

Тази история за обречените любовници беше по-мрачна и грозна от историята, написана от Малори. Тук единственият персонаж, заслужаващ уважение и съчувствие, бе крал Марк. Търпеливият и добродетелен крал, който само заточил племенника си и невярната си съпруга, вместо да разсече на две Тристан и да забие нож в гърдите на Изолда. Каролайн беше сигурна, че ако бе на мястото на крал Марк, с огромно удоволствие щеше да удуши предателите. Да, но митът бе по-омекотен и с много по-дълъг живот, защото в него изкусно се преплитаха всевъзможни класически теми: за трагичната любов и за предателството, за бързо отлитащия триумф и за смъртта.

Тази история би могла да се приеме и като история на всички мъже от рода Найтингейл — от прадядото на Норт до наши дни. Колко благородни и колко находчиви трябва да са се мислили те, за да се сравняват с митичния крал Марк Корнуолски и да твърдят, че дворът му се е намирал тук, а не по южното крайбрежие, близо до Фой, както разказва легендата.

Добре че поне не се бяха докосвали до крал Артур и бяха оставили този богат, надарен с вълшебни свойства персонаж да живее и умре в Тинтейджъл. За разлика от крал Артур, легендата за който беше всеизвестна, малцина се интересуваха от нещастния крал Марк, невярната му съпруга й буйния му племенник. Каролайн смяташе, че крал Артур е прекалено силна и известна фигура, за да могат мъжете от рода Найтингейл да посегнат на него. Затова пък милостивият крал Марк, всъщност един безволев мухльо, беше много по-достъпна храна за фантазиите им.

Каролайн предпочиташе предците на Норт да си бяха избрали за свой идол крал Артур, защото той беше издръжлив, за разлика от слабия нежен крал Марк. В крайна сметка той също е бил предаден от своята кралица и от рицаря Ланселот.

Каролайн се зачете отново. Беше й доста трудно да се справя със средновековния френски, на който бе написана историята, но все пак успя да разбере, че Тристан, след като бил заточен с Изолда, се заклел да бъде с нея „едно сърце, една душа, едно тяло, един живот“. Добрият стар Тристан обаче срещнал друга Изолда и се влюбил в нея.

„Толкова струва мъжката вярност“ — заключи ревностната читателка. Тя се прозя и започна да търси други подробности за Тристан, събирани благоговейно от представителите на рода Найтингейл. Прочете за намеренията на Изолда да убие слугинята си, защото знаела за любовното биле, и продължи с разказа за невероятното великодушие на крал Марк. „Ако бях на негово място, помисли си отново Каролайн, щях да обезглавя двамата любовници, вместо да ридая, да им прощавам и да ги заточвам.“

Младата жена чете, докато очите й започнаха да се премрежват. Беше сигурна, че голяма част от историята, ако не и всичко, бе рожба на богатата фантазия на Готфрид. Но очевидно в Средновековието, колкото и глупаво да й се струваше това сега, бяха приемали тази легенда за истина. Книгата падна от ръцете в скута й, а оттам се хлъзна върху килима.

Каролайн се събуди от ужасяваш крясък.