Внезапно на лорд Чилтън му се прииска да види майка си. Опита се да си припомни чертите й, но не успя. До портрета на баща му от стената го гледаше само мрачното лице на стареца, присвил черните си очи, в които се четяха толкова гняв и горчивина, че Норт побърза да извърне поглед. После попита Каролайн съвсем тихо:

— Къде ги намери?

— Изследвах третия етаж на източното крило. Там има поне двадесетина портрета на жените от рода Найтингейл, поне от времето на кралица Елизабет. Повечето са в ужасяващо състояние, но се надявам да бъдат реставрирани.

— Майка ми — започна Норт, но се спря насред изречението си. — Тя е мъртва, нали знаеш. Не си ли открила неин портрет?

— Съжалявам. Най-новият беше този на баба ти.

— Изглежда толкова млада и толкова щастлива — като прабаба ми.

— И аз останах с такова впечатление. Странно, но всички останали — имам предвид твоите предшественички — са рисувани по два пъти: веднъж в младостта си и втори път — в зряла възраст. Прабаба ти и баба ти обаче са позирали само веднъж, очевидно като младоженки.

— Сигурно защото са били изритани оттук преди да са имали възможност да остареят със съпрузите си. А, сега си спомних. Майка ми се казваше Сесилия. Чудя се дали, ако е била нарисувана като младоженка, е била също така усмихната и щастлива като баба ми и прабаба ми.

— Милорд.

— Да, Триджийгъл?

— Може ли да поговоря с вас?

— Може би по-късно, Триджийгъл — отвърна с отсъстващ глас господарят му.

Обърна се към Каролайн и изтри мръсното петно от бузата й.

— Милорд.

— Да, Кум?

— Много бихме ви били благодарни, ако ни обърнете малко внимание, насаме.

— Не сега. Кум.

— Тогава, милорд, ще бъда принуден да говоря пред всички, дори пред жените. Не искаме тези портрети да стоят тук. Всъщност ние знаехме, че се намират в онази стая, но напълно бяхме забравили за тях. Опитахме се да й обясним, че прадядо ви бе забранил какъвто и да е женски портрет да се окачва по стените на Маунт Хок и че тези портрети трябваше да останат заключени и забравени. Само че, кой знае как, вратата се е оказала отключена. Триджийгъл се кълне, че е била заключена.

— Откъде знаеш всичко това, Кум?

— Вашият прадядо е писал но този въпрос, милорд. Не прочетохте ли дневниците, които Триджийгъл ви даде преди да доведете тази особа от женски пол в Маунт Хок?

За изненада на Норт Каролайн се разсмя.

— О, откажи се от това, Кум. Хайде, Триджийгъл, времената вече са други. Миналото си е минало и цялото му нещастие трябва да си остане там, където му е мястото — зад нас. То вече не е част от този дом, така че би било добре да престанете да се съобразявате с него. По-добре приветствайте завръщането на справедливостта. Тези дами са Найтингейл точно толкова, колкото и съпрузите им. Всички тези мъже имат майки, нали знаете, включително и Негово височество.

— Тази теза определено не ни допада — обади се Триджийгъл. — Майките на мъжете от рода Найтингейл не заслужават уважение. Всички те са били, казвам го със съжаление, мръсници. Били са към рода Найтингейл само временно, докато мъжете им не разбрали колко коварни са били. След толкова много сходни примери е нормално човек да започне да обобщава, милорд.

Тук той умишлено направи пауза и погледна към Каролайн.

— В близкото минало нито една от въпросните съпруги не е била вярна на мъжа си. Потомците от рода Найтингейл носят това проклятие или може би благословия, зависи от гледната точка. Това е тяхното завещание, вашето завещание, милорд.

— Предостатъчно, Триджийгъл — прекъсна го Норт заплашително тихо, спокойно и безизразно.

— Но, милорд, тя вече се среща с доктор Трийт! — извика Кум. — Всички го знаят!

Беше ред на Триджийгъл, чийто глас звучеше искрено — като на свещеник на погребение:

— Вярно е, милорд. Тя е просто като всички останали. Това е товарът, който трябва да носят мъжете от рода Найтингейл.

— Мисля — започна бавно господарят им, като огледа подред тримата си слуги, — че просто трябва да ви изведа оттук и да ви изпозастрелям. Явно няма да се промените. Каролайн, можеш ли да ми услужиш с пистолета си?

— Съжалявам, Норт, дадох го на прислужника Тими, спомняш ли си?

— Тогава ми трябва едно двуметрово въже — каза той. — Ще обеся и тримата дръвници на ябълковите дървета в градината. Когато изгният, просто ще окапят на земята.

Двадесет и девета глава

— Милорд — започна Триджийгъл, а по челото му блестяха капчици пот, — не бих окачествил шегата ви като особено забавна.

— Аз не се шегувам.

— Това е нещо, което не е приятно за никой — обади се Кум.

— Точно така, мистър Кум — намеси се мисис Мейхю и се приближи до него, като го гледаше право в очите. — Не е приятно. Затова по-добре ме чуйте. Негово височество беше повече от търпелив и с трима ви, но вече преминавате всякакви граници. А колкото до вас мистър — обърна се тя към Триджийгъл, като се приближи още, така че бе на не повече от двадесетина сантиметра от носа му, — Нейно височество е напълно права. Маунт Хок вече не е мъжко светилище и е крайно време нещата да се върнат в нормалното си положение. А сега, сър, защо заедно с мистър Кум и мистър Полгрейн не пийнете по чаша бренди? Това ще поуспокои нервите ви и светът може би ще ви се стори по-привлекателен. Това би могло и да ви спаси от Негово височество, защото той като че наистина е готов да ви извие вратовете.

— Лорд Чилтън ни най-малко няма подобен вид — отвърна Полгрейн. — Изглежда само малко разсеян. И в това няма нищо чудно, като се има предвид, че всички вие му надувате главата с приказките си и правите неща, които не би трябвало да вършите.

— Той няма да ни нарани — обади се и Кум, — защото не е възпитано. А всички мъже от рода Найтингейл са възпитани.

— Може и да ви нарани, ако го помоля — отбеляза Каролайн. — А, да си призная, вече съм на края на издръжливостта си. Така че престанете с това. Ще се наложи да се приспособите към новите условия, господа, тъй като оттук нататък подобно поведение е недопустимо. В Маунт Хок настъпиха нови времена. Дамите, носещи името Найтингейл, се завърнаха там, където им е мястото.

За нейна изненада присъстващите жени започнаха да аплодират. Затова пък тримата слуги от бастиона, наречен Маунт Хок, замръзнаха. Норт огледа подред всички и вдигна ръка. Незабавно настъпи тишина.

Господарят на имението хвърли поглед към Каролайн, която в този момент го гледаше с най-обожаващите очи, които някога бе виждал насочени към себе си, и забрави какво искаше да каже. Единственото му желание бе да целува изцапаното й лице и да вдигне нагоре измърсената и рокля. Искаше да усети прашните й ръце по тялото си и краката й — обгърнали кръста му. Искаше, вдигнал я, да прониква в нея, а тя да отмята назад глава и да вика от удоволствие.

— Нейно височество е напълно права. Мисис Мейхю е не по-малко права. Каквото и да е ставало в миналото тук, в Маунт Хок, с това вече е свършено. Никога повече да не сте се обърнали към виконтеса Чилтън с „вие“ или „мис“, или „мадам“. Тя е „Ваше височество“ или „милейди“. Маунт Хок се връща към нормалния живот и, с Божията благословия, в него ще има деца, а не само единственият задължителен наследник на рода Найтингейл. Искам да помислите добре върху това. А сега излезте. Пийнете по чаша бренди, както ви предложи мисис Мейхю, и запомнете добре: Маунт Хок ще се върне отново в това, което е бил преди времето на дядо ми.

Изпънати като струни, тримата слуги се изнизаха и след друг през голямата врата на вестибюла. Каролайн внезапно изтръпна от спомена за супата от говежди опашки, причинила неразположението на Алис. Спомни си и ужасяващото лице зад прозореца. Всичко това й понамирисваше на чудовищна злонамереност. О, разбира се, че не беше права. Не трябваше да мисли подобни неща. Това бяха просто възрастни мъже, изправени пред промени, които никой от тях не можеше да приеме, поне засега. Мисис Мейхю все пак не трябваше да им натрива носовете, не трябваше да се подиграва с губещите.

Мисис Мейхю направи реверанс към господарката си и подбра Хлое и Моли да си вършат работата. Мери Патриша каза, че й е време да продължи с грижите си за Алис и кимна на Норт с усмивка на задоволство.

Той обаче отново съзерцаваше с отнесен вид портретите.

— Каролайн, защо мислиш, че не са нарисували портрета на майка ми дори когато е била младоженка?

Затвори за миг очи и продължи:

— Впрочем не е нужно да си блъскаш главата в търсене на отговора, защото го знам. Дядо ми е бил още жив, когато баща ми се е оженил за майка ми. Позволил й е да дойде тук само веднъж, така поне пише в проклетия дневник, а после я изритал оттук. След моето раждане, както всички останали съпруги от дома Найтингейл, тя сложила рога на баща ми и той я прокудил. Спомням си как ми повтаряше непрекъснато, че била уличница и че трябвало да я забравя. Казваше, че умряла и си го заслужавала. В главата ми все още са непрекъснатите им скандали. Бях малък, но ги помня добре. А после майка ми изчезна завинаги. Не си спомням да съм живял в Маунт Хок преди този ден. Колко мразех това място и как исках тя да се върне… Когато дядо ми най-после се спомина, нищо не се промени, защото междувременно баща ми изцяло се беше превърнал в негово копие.

— Толкова съжалявам, Норт… — Тя го прегърна и го притисна силно към себе си. — Но нещата са по-различни вече, ще ги направим по-различни.

— Защо беше в дъбовата горичка с доктор Трийт?

Каролайн го погледна право в очите, без да мигне, и отвърна спокойно:

— Тази бележка, която ти е пратил някой идиот, за да ти каже, че ще се срещам с любовника си… Нима й повярва, Норт?

— Не.

— Ти не си нито баща си, нито дядо си или прадядо си, така, както и аз не съм някоя от онези нещастни техни съпруги.

— Знам.

— Доктор Трийт искаше да поговори с мен насаме, затова ме последва, когато излязох от Маунт Хок. Той много настояваше да ми разкаже за Нора Пелфорт, за това, колко добра приятелка му била след смъртта на леля Елинор. Не искал да си направя погрешни изводи, когато науча от някой друг за Нора Пелфорт. Доктор Трийт е напълно отчаян, Норт. Опитах се да го убедя, че го разбирам, а той ме целуна но бузата и ми каза, че щял да бъде много щастлив, ако съм му била станала племенница.