Норт я изгледа още веднъж, поклати глава и, вече взел решение, напусна имението.

Час по-късно Каролайн седеше с Мери Патриша в дневната и й помагаше да шие бебешки дрешки. Внезапно в стаята влезе Кум и се обърна направо към Каролайн, без да обърне внимание на събеседничката й.

— Мадам, мистър Полгрейн би желал да обсъди с вас седмичното меню. Негово височество не е тук, за да стори това вместо вас.

— Негова светлост никога не е правил менюто с Полгрейн и ти го знаеш много добре, Кум.

— А би трябвало, мис. Не е редно мистър Триджийгъл да продължи да се занимава с тази дейност.

Каролайн направи още няколко шева, нито един от които не бе нито достатъчно ситен, нито достатъчно правилен. После остави малката ленена ризка на канапето и вдигна изненадана поглед.

— Кум, още ли си тук? Кажи на Полгрейн, че ще се видим след петнадесет минути в Дамския салон.

— Няма Дамски салон, мис.

— Вече има. Става въпрос за светлата весела стая от другата страна на библиотеката.

— Но…

— След петнайсет минути. Кум.

— Да, мис.

Когато вратата се затвори зад изпънатия гръб на Кум, Мери Патриша се изсмя. Звукът прозвуча неочаквано и приятно.

— Истински тиранин е, нали? — изсмя се отново тя. — Вчера бях в село Маунт Хок и видях забележителния му флирт със собственичката на малката сладкарница на „Хай стрийт“. Обясняваше й нещо за мъжествеността на плешивите.

— Ако говорим за тирани — отвърна Каролайн, — не трябва да забравяме Триджийгъл. Той е най-големият деспот от триото. И двамата няма да могат да си намерят място от яд, когато пристигнат аранжорите, за да се погрижат за тапицериите и декорацията на Дамския салон.

Младата жена потри доволно ръце.

— Изгарям от нетърпение да видя какво ще се случи.

— А декорацията на другите стаи?

— Едно по едно. Учителката ни по италиански в девическия пансион често повтаряше, че човек не бива да си пъха носа все в една и съща кал. Това никога не водело до добро. Запомних завинаги думите й. Така че — едно но едно.

Тя се разсмя и продължи:

— Норт също мисли така. Тримата ни тирани още не са дошли на себе си след пристигането на трите тиранки. Не вярвам мисис Мейхю вече да позволи да я настъпят дори веднъж.

— Защо „вече“?

— Ами след като я заведох заедно с двете й помощнички в първоначално определените за тях стаи, аз й пошушнах това онова на ухото. Тя отвърна, че всички в района били чували за Кум, Триджийгъл и Полгрейн. Това, че били яростни женомразци, каза ми тя, било известно на всички и всички твърдели, че били станали такива заради господарите си. Всъщност мисис Мейхю заяви, че едва изчакала да дойде тук и да види с очите си как се справяли. Струва ми се, че нашите трима деспота ще понаучат едно-друго.

— Със седем жени в къщата… Сигурно ще им дойдат множко.

— Стопроцентово. Не е ли велико това?

* * *

Полгрейн беше нещастен. Не искаше да стои тук, в тази красива дневна, която тя си беше присвоила и която щеше да съсипе. Беше напълно сигурен, че ще стане точно така, защото неговият млад, невинен и неопитен господар, сляп за всичко, което правеше в дома му тази жена, бе заслепен от похотта, която изпитваше към нея, и я оставяше да се разпорежда свободно. Но кой ли мъж имаше някакви шансове да се справи с една коварна жена? А сега вече тук имаше още три от тях, плюс другите бременни три, които шиеха някакви дрешки, от които кръвта се смръзваше във вените му. И ето че сега той трябваше да чака главната сред тях тук, в тази очарователна стая, която не би трябвало да бъде нейна.

Полгрейн огледа салона и рече:

— Не ми прилича на Дамски салон. И никога няма прилича на такъв.

— Още утре вечер ще заприлича — отвърна охотно тя, — не мислиш ли, Полгрейн? Да, много коприна в меки и светли пастелни тонове, както са светли кожите на дамите. О, и поне дузина възглавници за столовете и дивана.

Той преглътна, но не успя да кимне в знак на съгласие. Младата жена забеляза гримасата, изкривила мършавото му мрачно лице. Готвачът беше на възрастта на Триджийгъл, по-нисък, но също така слаб и строен, с прошарена коса и остра брадичка. Между предните му зъби имаше разстояние. Около очите му нямаше и следа от бръчиците на смеха. В резултат на това изглеждаше по-млад от реалната си възраст, но същевременно от него лъхаше нещо ледено. Кум беше най-младият от тримата, изключително спретнат и с елегантни маниери. Та той значи флиртувал със съдържателката на сладкарницата? Искаше й се да беше видяла това чудо. Предполагаше, че до мига, в който жените стояха далеч от Маунт Хок, те можеха да бъдат изтърпявани, дори харесвани и ухажвани.

Каролайн седна и се облегна на стола си, сложи ръце в скута си и каза:

— А сега ми кажи какво имаш на ум за вечеря през седмицата.

Когато двайсет минути по-късно Полгрейн излезе от стаята, младата му господарка беше изтощена като след тежък физически труд. От умора Каролайн чувстваше схванат дори врата си. Знаеше, че й предстоят епични битки с Полгрейн. Той нямаше лесно да се откаже от опърничавостта си, поради единствената причина, че тя беше жена, а не мъж. И поради тази причина, според него Каролайн изобщо не трябваше да бъде тук, камо ли да му дава нареждания.

Когато го попита има ли някакви идеи за обедите и вечерите през следващите седем дни, той само я изгледа безизразно. Каролайн му отвърна с един от характерните за баща й погледи и рече:

— Тогава бих искала да те убедя, че обичам особено много готвено еленско месо.

— Нямам еленово месо.

— Ти си изобретателен. Полгрейн. Сигурна съм, че ще се справиш.

— Изобретателността е част от наследството на семейство Полгрейн. Въпреки това се съмнявам много, че ще успея да намеря еленово месо.

— Съмнението не се приема, Полгрейн, в наследството на Дъруент-Джоунс. Така, Мери Патриша пък обожава свинско с ябълки, подправено с градински чай, а Евелин ми каза, че устата и се напълвала със слюнка само при мисълта за баница с месо, нали се сещаш от коя — с картофи и пресен грах. Мис Алис обожава супа от говежди опашки.

— Нямаме градински чай. Не правя месна баница без градински чай.

— Тогава ще поръчаш да ти донесат от селото. Старата мисис Крим отглежда всякакви подправки в градината си. Не го ли знаеше, Полгрейн?

— Знам го. Не разбирам как сте успели да научите за мисис Крим за толкова кратко време.

— Аз съм жена, Полгрейн. И съм умна. Много е възможно да виждам неща, за които ти си сляп.

— Негово височество мрази супа от говежди опашки.

— Тогава можеш да му сготвиш супа от костенурка. Нея я обича много, нали?

Полгрейн остана безмълвен като избелелите и потъмнели от мръсотия тапети по стените. Винаги се беше възхищавал от тези тапети със съмнителните тъмни петна по тях. Вероятно те представляваха облаци, а може да беше прах, който Тими бе пропуснал да изчисти, да, тя несъмнено виждаше всичко това, защото беше жена, проклети да са очите й! И сега щеше да обезобрази тази прекрасна стая. Полгрейн харесваше много старите тапети, които скоро, беше сигурен в това, щяха да се озоват в кофата за боклук. Несъмнено салонът вече щеше да бъде чистен от някоя от слугините, а не от Тими. Може би момчето не бе забелязало всичко, което би трябвало да види, но определено не беше чак толкова важно всяка прашинка да бъде изчистена. Пък и Тими сега се учеше. Един ден щеше да стане образцов прислужник, ако всички тези жени не се бяха домъкнали в Маунт Хок.

— …и италиански пандишпанов сладкиш, канелени бисквити и портокалова торта. Да не забравя, и шрусбърски сладки за мис Алис. Много са вкусни. Предполагам, че е заради лимона и джинджифила.

Той се опита да отвори уста, но Каролайн не му даде възможност.

— Предполагам, че не ти е лесно да бъдеш мъж и в същото време — да готвиш. Може би готвенето не върви ръка за ръка с твоя пол. Може би мъжете просто не са създадени да бъдат добри готвачи и да учат лесно нови рецепти. Може би ще трябва да поговоря с мисис Мейхю…

— Уверявам ви, мис, че съм най-добрият готвач в цялото графство! Мога да приготвя каквото и да е, и то като използвам съставки, за които една жена дори не е чувала, и…

— Радвам се да чуя това, Полгрейн. Малко печена бамя и мариновани миди биха били пикантно допълнение към менюто. Моля те, включи и други блюда, които според теб ще допълнят вече изброените. Ето списъка с моите желания. Благодаря ти, Полгрейн. До другата седмица по същото време. Ако имаш нужда от моя съвет или от помощта на някоя от прислужниците, само кажи. Всички ние — и седемте — бихме ти помогнали с удоволствие. О, щях да забравя, новите прислужници, естествено, ще се хранят с вас в кухнята. Не им е приятно да се хранят върху подноси в стаите си. Казват, че това ги карало да се чувстват като отритнати от останалите в дома. Искат да бъдат част от семейство Найтингейл. Затова за в бъдеще ще се хранят с вас.

Каролайн му се усмихна приятно и му подаде лист хартия, изписан с хубавия й почерк.

— До следващо нареждане всеки път ще се сервира за шест човека.

Тя го потупа приятелски по ръката и го остави да се пита какво ли още очакваше Маунт Хок.

* * *

Точно в шест часа Каролайн гледаше към стенния часовник и се чудеше къде беше Норт. През това време слушаше с едно ухо Оуен, който говореше много тихо с Алис.

Тогава го чу — стъпките му отекваха силно по стълбите. После вратата се отвори и той влезе в трапезарията, с мокри от банята коси, облечен в черен вечерен костюм. Стори й се по-привлекателен от което и да е от блюдата на масата. Нямаше никакъв шанс Полгрейн да приготви нещо, което да изглежда по-добре от Норт. Каролайн си даде сметка, че го изяжда с поглед. В стаята настъпи тишина, нарушавана само от лекото хихикане на Евелин.

Норт стоеше пред жена си и й се усмихваше, като лекичко галеше бузата й с кокалчетата на пръстите си.