— Сега обаче успя добре да ми досадиш. Заради теб бях изтръгнат от приятния си сън и принуден да…

— Милорд, Тими се извини. Всичко е наред.

— Отивай да си лягаш, момче, — предаде се Норт, — утре двамата с теб ще си поговорим по-подробно по този въпрос. Лека нощ.

Тими кимна тържествено на господаря си и се усмихна дръзко на Каролайн. Норт не каза нищо, докато момчето не излезе от стаята. После се обърна бавно и погледна младата жена.

— Писъците ви ме изплашиха дяволски много.

— Съжалявам. Едва не побелях от ужас. Косата ви е разчорлена, но изглежда много добре.

Той приглади косите си и каза:

— Това е глупаво. Да поговорим за вас. Така, вие сте проклет ангел, прекрасна принцеса, морето се оттегля при вида на красотата ви, вие сте пъстроопашат паун. Накратко, една…

Каролайн се разсмя, разсмя се истински и лекичко го ощипа по ръката.

— О, спрете преди да съм се задушила от смях. Какъв порой от думи! Съжалявам, че ви събудих, но бях загубила ума си от уплаха.

Тя сведе поглед и рече смутено:

— Махнали сте ботушите ми.

— Да, но нищо друго, както виждате, щом като сега не стоите тук гола като статуите в източното крило на къщата. Тими се е приближил до вас повече от мен. Впрочем на левия ви чорап има дупка и през нея видях, че сте си направили пришка. Видът й не ми хареса. Погрижете се за нея още на сутринта.

— Непременно. Нарекохте ме Каролайн преди малко.

— Мис Дъруент-Джоунс ми се стори малко дълго, когато нахлух посред нощ в спалнята, за да ви спасявам от някои дракон или крадец, или от подлия Фолкс, може би.

— Чудесно! Можете да ме наричате Каролайн. Харесва ми начинът, по който го казвате — дълбоко, мрачно и доста вълнуващо. Изтръпнах до пръстите на женските си крака.

— Така ли мислите? Много добре. Може би не се познаваме от толкова отдавна, но смея да кажа, че това, което преживяхме заедно, бе достатъчно, за да сложи край на официалностите помежду ни. Така че вие също можете да ме наричате с малкото ми име Норт. Но вие вече го направихте, нали?

— Норт кой?

— Името ми е Фредерик Норт Найтингейл, барон Пенрит, виконт Чилтън и нищо повече. На моите предци им е било нужно доста време, за да получат всичко това. Когато много отдавна един от прадедите ми станал виконт Чилтън и построил Маунт Хок, той дал това име на селото в подножието.

— Как се е казвало то преди промяната?

Той откри, че устните му бавно се разтягат в усмивка.

— Ще повярвате ли? Наричало се е Пиджън’с Фут18.

— Не, няма да повярвам. Хайде, кажете как се е казвало?

Младият мъж само вдигна рамене. Известно време тя стоя замислена. След това погледна към него, усмихна се и каза:

— Норт Найтингейл19. Красиво име. Романтично. Майка ви ли го е избрала?

— Силно се съмнявам.

— В такъв случаи баща ви е бил романтичен човек.

Той не отговори. Мълчанието помежду им се проточи, но това не беше безобидно мълчание, а изпълнено с опасни подводни течения. Какви по точно бяха те, младата жена не можеше да си отговори.

— Благодаря, че дойдохте така бързо, за да ме спасите — рече припряно тя. — Наистина пристигнахте само за миг.

— Може да разчитате на мен и за в бъдеще. А сега се връщайте в леглото си.

Норт помогна на гостенката си да се качи в леглото, дръпна одеялата до брадичката й, след което ги подпъхна под тялото й, като че беше неин баща или някой, за когото тя бе дете. Това й подейства едновременно неприятно и успокоително.

— Знаете ли, Каролайн, ще се постарая оня Фолкс повече да не се натрапва на прекрасната ви особа.

— Много мило от ваша страна, Норт, но аз мога сама да се погрижа за себе си. Правила съм го досега и ще го правя и занапред.

— Прекрасно — отговори меко той, — но не си мислете, че ще се отдалеча от вас. Ще продължавам да бъда нащрек. Той ще се появи, бъдете сигурна.

Върху челото й беше паднал дебел кичур коса и той го отмести встрани. Сложи длан на бузата й и й се усмихна. После погали веждите й с пръст. В това движение имаше нещо, което я развълнува дълбоко. Внезапно, без никакви предварителни признаци, тя избухна в сълзи.

Норт замръзна и се почувства по-безпомощен от когато и да било в живота си. Седна до нея и, след като се поколеба за миг, я притисна към гърдите си.

— Няма нищо — прошепна, заврял устни в косите й, като леко поклащаше тялото й напред-назад. — Всичко ще се оправи, обещавам ви. Не исках да ви плаша с приказките за Фолкс.

— Не, не е заради това — отговори тя със задавен от сълзите глас. — Той е само един червей, нищо повече. Ако се наложи, ще го убия. Съжалявам. Но когато ме завихте с одеялата — начинът, по който го направихте, ми напомни за майка ми. А после пригладихте назад косите ми, потупахте ме по бузата и погалихте веждите ми. Толкова време мина оттогава, когато бях малко момиченце… Толкова отдавна беше…

Тя заплака още по-горчиво, а той все така я притискаше към себе си и чувстваше самотата й. Ето че сега бе изправена пред нови мъки и трагедии. Каролайн отново се отдръпна, подсмръкна и каза:

— Простете, че ви измокрих. Държах се толкова глупаво. Аз не плача, наистина никога не плача, това е само загуба на време.

— Не бъдете глупава, Каролайн. Сълзите пречистват духа и тялото и ни помагат да вникнем в същността на нещата. Животът е истински хаос. Няма нищо, ако поплачем от време на време. Това връща нещата в нормалното им русло.

Тя стоеше безмълвна. После каза с въздишка:

— Прав сте. Като че ли не съществува друг начин да се спрат спомените, когато те налегнат с пълна сила. Когато те залеят. Още веднъж ви благодаря, Норт.

— Добре ли сте вече?

— Напълно.

Този път той не придърпа нагоре одеялата, когато я сложи да си легне отново. Само леко я потупа по бузата, но защо — не знаеше.

* * *

След като Норт внимателно затвори вратата след себе си, Каролайн стана и съблече роклята си. Беше без надеждно измачкана, а нямаше друга. Приглади я колкото можа и я метна върху облегалката на един стол. Легна отново по гръб и кръстоса ръце под главата си. Усети, че очите й отново се пълнят със сълзи, и ги затвори. Начинът, по който този мъж беше придърпал завивките до брадичката и, я беше сломил; като че майка й, чието лице тя дори вече не можеше да си представи ясно, се беше върнала за момент. Но тези спомени не бяха от такова значение пред неотдавнашното убийство на леля Ели. Кой можеше да е сторил това? Като че ли вече нищо в живота и не беше както трябва, особено фактът, че лежеше в дома на някакъв човек, с когото се бе запознала едва преди една седмица.

Какво щеше да прави?

* * *

Знаеше, че видът й можеше да уплаши някого, но поне да беше чиста. Когато се събуди, намери на кръглата маса купа с все още топла вода. Съблече долните си дрехи и започна да отрива тялото си с натопена във водата кърпа. Четири дни без прилично измиване бяха наистина прекалено дълъг период. Искаше й се призрачният слуга вместо тази купа да бе донесъл вана, за да може да се изкъпе като хората. Но след посрещането, което бе получила предишната вечер, Каролайн беше наясно, че и този съд с вода бе трудно направен компромис.

Тя заслиза бавно по огромното стълбище, достатъчно широко, за да могат по него да се разминат три дами в царствени одежди. От тавана висеше великолепен полилей, който два етажа по-ниско се спускаше на около три метра и половина над вестибюла. Златото, с което беше орнаментиран, изглежда бе в доста голямо количество. Това истинско произведение на изкуството беше излъскано до блясък, дори свещите изглеждаха така, сякаш бяха полирани.

Каролайн се спря за миг на стълбите и се огледа. Намираше се в една великолепна стара къща. Не, по-скоро приличаше на замък, постепенно превърнал се през вековете в господарския дом на имението. В същото време си оставаше замък и излъчваше типичното за него величие. Вестибюлът, който изглежда беше построен столетия преди големия салон, беше дълъг и тесен, но тесен само в сравнение с огромните размери на сградата. Никога досега не се беше чувствала така. Изпитваше нещо много странно, докато разглеждаше наоколо. Нещо като копнеж, някакво усещане, че това й е познато. Тя поклати глава, но не можа да се избави от особеното си настроение.

Стените на вестибюла бяха покрити с портрети на мъже — само мъже. Тя се вгледа по-внимателно. Наистина, нямаше никакви жени. Колко необичайно.

Нима нямаше никакви картини на благороднички? Все пак всички тези мъже бяха раждани от жени, които бяха, поне Каролайн така си мислеше, законни съпруги. Не можеше да не бяха живели тук поне известно време. Всичко това беше много, много загадъчно.

— Добро утро.

Домакинът й стоеше в долния край на стълбището, облечен в кожени бричове, елегантни лъснати ботуши, стигащи до над коленете, бяла ленена риза, отворена на врата, и светлокафяво сако. За първи път Каролайн го видя като мъж и той й се стори изключително красив. Тъмната му коса беше дълга, прекалено дълга, за да бъде в крак с модата. Но на него, господаря на тази огромна постройка, която сигурно щеше да си остане замък до свършека на света, тук, в дивия Корнуол, тя му стоеше съвсем добре. Каролайн бе изненадана, че Норт й се стори толкова възхитителен. Това я смути. Внезапно си спомни двата пъти, когато този човек я беше прегръщал, докато плачеше. И в двата случая, и тогава, когато я бе завил, се беше държал като нежна дойка.

— Ъ-ъ, здравейте — отговори младата жена.

— Измихте ли крака си?

— Само крака си ли? Измих се цялата, въпреки че имаше само един малък леген с вода. Не искам да прозвучи като оплакване, Норт, наистина беше много мило. Тими ли донесе водата?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Чорапът е разкъсан и кракът ви е разранен, очевидно в резултат на няколкодневното търкане в ботуша ви. Измихте ли го? Зле ли изглежда?

— Е, боли ме малко. Нямаше какво да направя. Виждате ли, трябваше да оставя куфара си в Дорчестър. Това, което е на гърба ми, е единственото, което имам, независимо дали е скъсано или не.