Пристигна в Лос Анджелис през лятото на 1969 г. с двайсет и пет куфара, марка „Гучи“. Нае бял мерцедес и просторна къща, близо до хотел „Бевърли Хилс“, и реши да остане да прецени дали ще му хареса.

Хареса му, разбира се. На кого ли не би му харесало? Беше богат, красив и свободен. Две минути след като излезе от басейна, му се нахвърлиха. Казваше се Дороти Дейнти, звезда от средна величина, която от време на време получаваше роля. Имаше буйна червена коса, силиконов бюст, деветдесет и пет сантиметра в обиколка и навика да говори с половин уста, придобит сигурно от гледане на много филми с Бъстър Китън.

— Чужденец ли сте? — попита тя конспиративно.

Нико бързо я прецени, отнесе се с нея вежливо и я остави да му покаже града.

За нейно разочарование не се опита да я прелъсти, което направо я изуми. Всеки, без изключение, се опитваше да спи с нея и винаги успяваше. Какво му имаше на този странен тип с вид на плейбой?

Тя му показа града — „Бистрото“, „Ла Скала“, „Маргаритката“, „Фабриката“. Едно посещение бе достатъчно Нико и управителят на заведението да станат първи приятели.

След две седмици Дороти не му бе нужна. Изпрати й златно колие, дузина рози с мила картичка и повече не я потърси.

— Тоя трябва да е педераст! — обяви тя пред приятелите си. — Няма начин да не е!

Мисълта, че съществува мъж, който не иска да спи с нея, я хвърли в отчаяние за няколко седмици.

Нико нямаше никакво намерение да спи с жени като Дороти Дейнти. Съпругата му беше мъртва от три месеца. Той усещаше физическа нужда от жена, но нищо не можеше да го накара да падне толкова ниско. Беше имал най-доброто, знаеше, че никога няма да намери втора като Лиз Мария, но и нямаше да слезе до момиче от типа на Дороти.

Не беше спал с друга жена освен със съпругата си. През следващите десет години навакса пропуснатото с около стотина свежи хубавици, необременени от дълго минало и биография. Връзките му не продължаваха повече от месец, но нито една от приятелките му не съжаляваше, че е била с него. Беше великолепен любовник — най-добрият.

Купи къща на холивудските хълмове и живееше с мисълта как най-приятно да прекарва времето си.

Мъжете търсеха приятелството му. Той притежаваше онова, за което те мечтаеха — класа и стил. Пари имаха всички, но той имаше и друго — вроден чар.

Десет години минаха, изпълнени с идилия — играеше тенис, плуваше, играеше на борсата, отдаваше се на хазарта и красивите момичета, ходеше на плаж, сауна, кино, ресторанти, без него не минаваше нито едно изискано парти.

Накрая парите свършиха и това бе истински удар за него. Изглеждаше нелепо, но бе самата истина. Нико Константин банкрутира. От две години адвокатите на покойната му съпруга го предупреждаваха, че върви към фалит, но той не ги слушаше. Съветваха го да инвестира и да увеличава капиталите си, но той не им обръщаше внимание. Малко по малко похарчи всички и сега мисълта, че е останал без пари, го изпълваше с ужас. Незабавно трябваше да направи нещо. Беше превъзходен играч, винаги беше такъв, а изкушението на Лас Вегас бе съвсем близо.

Внимателно обмисли положението. Колко пари му трябваха, за да продължи да живее по същия начин? Издържаше семейството си в Атина, но освен тях нямаше за кого другиго да се грижи. Ако продадеше къщата и наемеше по-малка, щеше да получи значителна сума, а така намаляваше и разноските по поддържането й. Идеята изглеждаше добра. Във Вегас с парите от къщата, уменията и късмета си щеше да удвои и дори да утрои сумата, после да инвестира и да живее с парите от приходите.

Нико се намираше в Лас Вегас от двайсет и три часа и вече беше загубил сто деветдесет и четири хиляди долара.

2

Фонтен Халед се събуди с тежък махмурлук в нюйоркския си апартамент. Махна черната копринена маска за сън и се протегна за портокаловия сок от хладилника до леглото. Потръпна, докато изливаше студената течност в гърлото си.

Господи! Каква нощ! Студио 54. Двама мъже — единият бял, другият — черен. Страшно забавление!

Опита се да стане, но главата й се замая непоносимо и тя се строполи обратно в пухените възглавници. Взе шишенцето с витамини от нощната масичка и изгълта няколко таблетки. Въздъхна и се протегна за огледалото със сребърна дръжка. Седна и започна да изучава лицето си. Да, все още беше хубавица, въпреки ужасната година.

Ето я сега, мисис Фонтен Халед, бивша съпруга на прочутия арабски бизнесмен, мултимилиардер Бенджамин Халед. Наум Фонтен го наричаше арабско лайно. Та кой мъж напуска съпругата си, като три пъти й казва „Развеждам се с теб“ и после си тръгва, чувствайки се напълно свободен? Само едно арабско лайно — ето кой. Не й беше лесно да спести сензационните подробности около причината за развода, а именно: Бенджамин я бе компрометирал с тайно правени снимки как се чука с различни млади мъже. Никак не беше справедливо. Тя бе оправдана да има любовници. Бенджамин прехвърляше шейсетте все пак.

Разводът все още я притесняваше и по тази причина прекарваше повечето време в Ню Йорк, а не в Лондон, където всички знаеха. Не й липсваше Бенджамин, а всеобщото уважение и сигурността, която се полагаше на мисис Ал Халед. Продължаваше да е мисис Халед, разбира се, но вече не единствената, като се има предвид другата му бивша съпруга — тази, която остави, за да се ожени за нея. На това отгоре имаше и мисис Халед Номер Едно — неприлично млада манекенка на име Делор. Фонтен я намираше за не особено приятно маце, което правеше Бенджамин пълен глупак, харчейки парите му по-светкавично дори от нея навремето. Издръжката, която получаваше след развода, далеч не покриваше нуждите й. Стандартът й бе спаднал главоломно, дотам, че да носи миналогодишното си палто от норки. Какъв ужас — чак от миналата година!

Стана от леглото и огледа голото си тяло в голямото стенно огледало. Да, тялото й беше хубаво, редовно го поеше с тонизатори и лосиони, кожата й бе опъната, гърдите — като на шестнайсетгодишна. Фонтен винаги се бе грижила за себе си — масаж, сауна, козметика, упражнения. Положените усилия си заслужаваха. Скоро щеше да навърши четирийсет, а изглеждаше на не повече от двайсет и девет, при това без нито една пластична операция.

Наметна халата си и позвъни на прислужницата — дебела пуерториканка, — която все се канеше да уволни, но пък напоследък толкова трудно се намираше работна ръка. Момичето влезе, без да почука.

— Ще се радвам следващия път да почукаш, Риа — раздразнено рече Фонтен. — Милион пъти съм те предупреждавала.

Риа примигна, като видя отражението си, умножено от огледалата в спалнята. Господи, как й се искаше да се люби с приятеля си в това легло!

— Разбира се, мисис Халед — отвърна тя. — Искате ли да ви приготвя ваната?

— Да — рязко отвърна Фонтен. Наистина едва я понасяше.


Сара Грант, най-добрата приятелка на Фонтен в Ню Йорк, я чакаше търпеливо в „Четири сезона“, за да обядват заедно. Хвърли ядосан поглед на скъпия си часовник „Картие“ и изпуфтя. Фонтен винаги закъсняваше, което бе един от най-неприятните й навици. Сара махна на келнера да й донесе още едно мартини. Беше много красива, с меки черти, които контрастираха на гарвановочерната й коса. Беше и доста богата след два развода с милионери, в момента женена за писател, споделящ вкуса й към ексцентричния секс. В момента двамата изживяваха вълнуваща връзка с един травестит от Нова Англия, който искаше да стане попзвезда.

Фонтен влезе и със задоволство отбеляза, че хората още се обръщат след нея. Двете жени се целунаха, едва докосвайки страните си с устни.

— Как беше в Бевърли Хилс? — настоятелно попита Фонтен, докато се настаняваше. — Разказвай!

— Знаеш какво мисля за Лос Анджелис — там е горещо и скучно. Виж, Алън се позабавлява. Някакъв глупак най-сетне хареса сценария му. Плати му двайсет хиляди долара. Като го видиш, ще си помислиш, че е намерил златна мина!

— Колко мило!

— Възхитително. Моето мъжленце най-сетне изкара пари. Ще стигнат да покрият една четвърт от годишната застраховка на бижутата ми.

Фонтен се засмя.

— Колко си лоша, Сара. В бедния човек наистина има нещо.

— О, да! Само да ми каже къде го крие. Много ще се радвам да разбера.

Обедът мина в оживена размяна на клюки — и двете бяха ненадминати. Докато сервираха кафето, вече бяха обсъдили всичко и всеки и видно се забавляваха. Сара бавно отпи от своето „Гран Марние“.

— Срещнах един твой стар приятел — рече тя разсеяно. — Тони.

— Тони ли? — Фонтен се престори, че не се сеща, после облиза устни и попита: — Кой бе, Тони Жребеца ли?

— Същият. Той май не е запазил особено мили спомени от теб — саркастично каза Сара. — Какво си му направила?

Фонтен се намръщи.

— Взех го като келнер, направих от него най-добрия управител на най-добрата дискотека в Лондон…

— А, да, и после го изхвърли, нали?

— Отказах се от услугите му, преди той да се откаже от моите. Надутият копелдак се опитваше да върти собствен бизнес за моя сметка.

— И какво стана?

— Разправяла съм ти. Станах съдружник с неговия счетоводител, преди той да ме изпревари. Такъв е животът. Оттогава нищо не съм чувала за него. Какво ли пък търси в Лос Анджелис?

— Оглежда се, души и пръхти като всички в Ел Ей. Между другото как върви твоят клуб… „Хобо“ се казваше, нали?

— Всичко е наред. Запазил е класата си — отвърна Фонтен, докато вадеше кутия за грим от чантата си. — Тази сутрин получих писмо от адвоката си. Смята, че трябва да се върна да пооправя някои работи.

— И какви са тези работи? — шеговито попита Сара.

Фонтен намаза устните си с гланц, преди да отвърне:

— От финансов характер, скъпа. Единственото, което има значение.

Фонтен се чувстваше длъжна да се преструва, че всичко около нея е чудесно, дори пред близка приятелка като Сара. Сега, докато вървеше по Пето авеню, се сети за писмото от адвоката и реалното му съдържание — финансови проблеми, неплатени сметки, лошо похарчени суми. „Хобо“ беше в затруднение. Да, трябваше да се върне в Лондон и да оправи нещата. Но как бе възможно „Хобо“ да е в затруднение? От момента, в който Бенджамин й го бе купил, мястото носеше добри пари.