Бърни отново щеше да се задави със сливата.

— Защо Нико?

— Защо не, тате го харесва.

„И мрази мен“, допълни наум изречението той. Последният път, когато се видяха, бе преди развода. Карлос Брент го беше срещнал на игрище за поло.

— Гадно копеле, само една дума от Сузана и стикът ми ще играе по топките ти. Имаш късмет, че не е отмъстителна.

Колко мило! Оттогава не си бяха говорили.

— Не знам дали Нико ще се съгласи — отвърна Бърни. — Намерил си е някакво момиче тук.

— Кое е то? — подозрително попита Сузана.

— Не знам, нямам представа дори как се казва.

— Може да доведе и нея.

— Ще се опитам да се свържа с него.

Сузана се прозя, после се протегна.

— Да не повярваш, миличък, какво се случи между нас! Какво ще кажеш? Психоаналитикът ми ще получи удар.

На Бърни наистина му беше трудно да повярва. В един миг със Сузана се мразеха искрено и всеотдайно, в следващия се любеха като зажаднели войници в градска отпуска. В леглото нямаше равна, уви, през останалото време беше абсолютна досадница. Карлос я бе разглезил, това бе причината за всичко.

Пълничка сервитьорка се втурна към тях.

— Мис Брент, какво да ви предложа днес?

Мис Брент. Тя винаги е била мис Брент, никога мисис Даръл.

— Не знам, Маги — познаваше повечето сервитьорки по име, защото от малка идваше в този хотел.

— Може би датско сирене и черно кафе.

— Разбира се.

— Мисля си — тя се обърна към Бърни, — защо ти и Нико не се върнете с мен в Лос Анджелис? Мога да взема самолета на татко, когато си поискам. Утре например… можеш да дойдеш вкъщи, Стар ще се зарадва.

Стар беше четиригодишната им дъщеря, а освен това единствената внучка на Карлос Брент и беше разглезена точно толкова, колкото и майка си.

— Не знам — отвърна Бърни. — Обещах на Нико да остана с него.

Сузана го стрелна с презрителен поглед.

— Чия ръка би предпочел да държиш, моята или на Нико?

— Твоята, разбира се.

— Както и да е, новата му приятелка, изглежда, и бездруго здраво е хванала неговата. Още не съм успяла да го видя.

— Знаеш как става.

— Разбира се, че знам — тя махна тъмните си очила. — Сигурно сме били луди да се развеждаме. Защо го направихме?

Да не би и отговор да очакваше? Защото ме изстиска като лимон, Сузана — финансово, сексуално, ментално — всякак. Защото „татко, татко, татко“ е в състояние да накара всекиго да се разведе.

Бърни сви рамене.

— Не знам.

Сузана се закиска с похотлив блясък в очите.

— Какво ще кажеш да пропуснем обеда? Защо не се качим горе да дръпнем една трева?

— Става.

И бездруго нямаше какво да прави, докато чака Нико да се появи.

13

— Кой беше този? — попита Ванеса.

— Досаден второкласен артист — осведоми я Фонтен.

— Не ми се видя второкласен, по-скоро приличаше на Омар Шариф.

— Бледо подобие.

— Много бързо си тръгна. Паоло побесня.

— Ох, миличка, страшно бързам, имам да върша милион неща. Ще ти обясня по-късно.

— Не забравяй за утре.

— Записала съм си в бележника.

Фонтен затвори и се погледна в огледалото одобрително. По изключение беше облечена делово, защото щеше да провежда интервю за управител на „Хобо“. Беше се обадила на Поли с безусловна команда:

— Намери млади, привлекателни мъже. Франко е причината „Хобо“ да запада. Намери ми такъв като Тони. Ще мина следобед да видя какво си направила.


Поли затвори и се притисна до Рики.

— Ставай — каза тя. — Госпожа Халед е станала рано и изгаря от нетърпение да тръгва.

— Тя ми каза десет часа.

— В такъв случай имаме време… По дяволите! Забравих! Аз съм тази с ранната среща — тя скочи от леглото. — Как да й намеря висок мъж, секси и с голяма пишка?

Рики се разсмя.

— Аз не ставам ли?

— Ти ли? — Поли примигна. — Вече успя да я харесаш?

— Нямам нищо против да си пъхна носа.

— Ще трябва да пъхнеш нещо повече от носа. Доста повече…

— Защо не млъкнеш и не дойдеш тук?


Нико се чувстваше по-сигурен, откак пръстенът беше в джоба му. Забавянето не беше включено в плана и Бърни вероятно се бе притеснил, че не се е обадил. Бяха се разбрали да не се чуват, докато той не продаде пръстена и не се върне обратно. Все пак трябваше да звънне, да го успокои. После реши да не го прави, не искаше да го тревожи излишно. Ако всичко с Хал потръгнеше както трябва, след няколко часа той щеше да е в самолета.

След сцената с Фонтен той се отправи към апартамента на Хал. Завари го по черна копринена пижама в кисело настроение.

— За бога? Знаеш ли кое време е?

Нико погледна часовника си.

— Девет и четирийсет и пет. Малко рано за теб, както разбирам.

— Меко казано. Никога не ставам преди три-четири.

— Случаят е спешен.

— Да, разбрах — той го поведе към кухнята и започна да прави кафе. — Какво е станало? Фонтен май раничко те е изхвърлила? Или не си искал да останеш?

— Не останах.

— Умно. Тя може да те съсипе.

— Добре ли я познаваш?

— Достатъчно.

— Да не би…

— Аз ли? Шегуваш се. Фонтен не би ме погледнала, не че аз съм приритал за нея. Пада си по младоци. Когато беше женена за арабина, използваше парите му, за да им създава собствен бизнес.

Нико извади пръстена и го показа на Хал.

Той подсвирна от изненада.

— Това наистина е нещо. Страшно е красиво.

— Кога да ти се обадя? — попита Нико. — Трябва да се върна възможно най-скоро.

Хал наля гореща вода в чашата нескафе. Наум пресмяташе как ще похарчи комисионата.

— Сделка в брой като тази… Утре по някое време предполагам.

— Не става. Трябва да е по-рано.

— Ще направя каквото мога, но тук става въпрос за много пари. Само имай търпение и се успокой. Защо не поиграеш малко. Лондонските клубове са най-добрите.

Нико се засмя сухо.

— Защо мислиш съм в това положение?


— Хм… Не е зле, какво ще кажеш, Поли? — прозя се Фонтен.

— Мисля, че кокни акцентът е малко демоде.

Фонтен взе една ядка от купичката върху масата и я подхвърли към устата си.

— Права си. Кокни вървеше миналата година, сега на мода, изглежда, са беззъбите или обратните. Но аз все си мисля, че ни трябва някой супермъжкар.

— Знам, знам, като легендарния Тони.

Фонтен се усмихна замечтано.

— Виждала ли си го?

— Нямах тази чест, бях в Америка, докато той се е подвизавал тук.

— Тони… в началото беше най-добрият. Във всяко отношение.

— Защо го изгони тогава?

— Главозамая се.

Седяха в празната дискотека и интервюираха кандидатите. Бяха минали шестима и никой от тях не ставаше. Фонтен се ядосваше. Излизаше, че е адски трудно да намериш амбициозен, привлекателен млад мъж. Сети се за Джъмп Дженингс и дори помисли да го извика, но бързо отхвърли тази мисъл. Погледна към следващия на опашката.

Беше по-добър от другите — с къдрави черни коси, тесни избелели джинси, наперен по момчешки. Поли делово погледна бележника си.

— А вие сте?

— Стийв Валънтайн.

Фонтен и Поли се спогледаха развеселени.

— Записала съм, че сте управител на диско-клуб в Ийлинг. Така ли е?

— От осемнайсет месеца.

— Доволен ли сте от работата си? — очите на Фонтен изучаваха всеки сантиметър от тялото му.

Стийв също я гледаше, без да му мигне окото.

— Да, не е лошо, но искам да се преместя в Уест Енд.

— Сигурна съм, че искате — Фонтен взе цигара и изчака, Стийв извади запалка и й поднесе огънче, без да сваля очи от лицето й.

— Хм… — започна Фонтен. — Имате ли приятелка?

— Не само една, мисис Халед.

— Не е трудно да се предположи — тя се обърна към Поли. — Мисля, че можем да дадем на мистър Валънтайн възможност да опита, не смяташ ли?


Нико възнамеряваше да оползотвори пребиваването си в Лондон по най-добрия начин. Имаше шестте хиляди долара на Бърни, а освен сметката в хотела други разходи не се налагаха. Когато Хал продадеше пръстена, щеше да има достатъчно да върне дълга си към казиното, да се издължи към Бърни и пак щяха да му останат няколко хиляди. Трябваше да помисли за бъдещето си, но за това имаше време. Освен това трябваше да възстанови щетите на мисис Дийн Костело, ако застрахователната й компания не се беше погрижила вече, а ако не беше, той с радост щеше да го стори. Все още нямаше представа как ще стане, но вярваше в способността си да се справя с всяка ситуация. Пък и такъв пръстен нямаше как да не е застрахован.

Сети се за Фонтен Халед. Рози, разбира се, червени при това. Шейсет-седемдесет стръка с дискретна бележка за извинение и подарък. Не обичайната дрънкулка, нещо красиво и изискано, нещо, което да й хареса. Трябваше да я види още веднъж. Можеше пък да се върне отново, след като всичко се уреди. След Лиз Мария Фонтен беше единствената жена, която бе успяла да го заинтересува. Беше я поопознал, но същевременно знаеше, че едва се е докоснал до повърхността. Тя беше самоуверена, безцеремонна, твърда, но под лустрото се криеше жена, която той искаше да познава — уязвима, нежна, любвеобилна, търсеща подходящия мъж, също както той, без да съзнава, търсеше подходящата жена.

Махна на едно такси и упъти шофьора към „Бушрон“ — най-добрия бижутерски магазин на „Бонд стрийт“.


Докато ролсът пъплеше по натоварените улици, Рики зяпаше Фонтен в огледалото за обратно виждане. Беше затворила очи, а полата й се бе вдигнала нагоре, откривайки ръба на чорапите. Носеше жартиери. Мили боже! Влудяващи жартиери! Единственото място, където беше виждал подобни, бяха списанията с момичета. Споменът го накара да се възбуди.

— Рики.

Той отмести поглед към лицето й. Беше отворила очи.

— Да, мисис Халед?

— Взе ли дрехите ми от химическо чистене?

— Да, мисис Халед.