— Много смешно.

Пъхвайки очилата в лявата си обувка, Кал затаи дъх, благодарен, че погледът му се замъгли, и скочи.

Внезапното навлизане в студената вода бе истински шок.

Фокс веднага започна да плиска в лицето му, напълно го заслепи и се стрелна към папура, преди Кал да успее да му го върне. Миг след като проясни късогледите си очи, Гейдж скочи и го заслепи отново.

— Стига, гадняри такива.

С грубоватото си кучешко плуване Гейдж предизвика истинска буря, от която Кал с лекота изплува. От тримата той бе най-добрият плувец. Фокс бе бърз, но лесно се уморяваше. А Гейдж — е, той атакуваше водата, сякаш влиза в юмручна схватка с нея.

Кал се тревожеше — макар и да му се струваше вълнуваща идея, че един ден ще се наложи да използва животоспасяващите техники, на които го бе научил баща му в надуваемия басейн в двора им, за да спаси Гейдж от удавяне.

Докато си представяше това, както и благодарността и възхищението, с което щяха да го гледат Гейдж и Фокс, нечия ръка го сграбчи за глезена и го повлече надолу.

Знаеше, че е Фокс, но сърцето му подскочи, когато главата му се озова под водата. Заръкомаха, забравил всички техники в първия момент на паника, а щом успя да освободи глезена си и да заплува към повърхността, забеляза движение от лявата си страна.

То — или тя — сякаш се плъзгаше през водата към него. Косите се влачеха зад бялото лице, а очите изглеждаха като черни бездни. Когато съществото протегна ръка, Кал отвори уста, за да изпищи. Погълна вода, но енергично продължи да гребе нагоре.

Около него звучеше смях, с металическо ехо като музиката от стария транзистор на баща му. Ужас сковаваше гърлото му, докато с мъка се добра до брега на езерото.

— Видях я, видях я, във водата, видях я!

Изрече думите задъхано, борейки се да изплува.

Беше се устремила към него, бърза като акула в съзнанието му, и я бе видял да отваря уста със зъби, остри като ножове.

— Излизайте! Излизайте от водата! — Запъхтян, изпълзя между хлъзгавите треви и когато се обърна, видя приятелите си невъзмутимо да плуват. — Тя е във водата — почти проплака той и допълзя по корем да извади очилата си от обувката. — Видях я. Излизайте. Бързо!

— Аха, призракът! Помощ, помощ!

Преструвайки се на изплашен, Фокс се потопи под водата.

Кал се изправи на крака, сви ръцете си в юмруци и с ярост и ужас в гласа разцепи нетрепващия летен въздух:

— Излизайте, по дяволите!

Широката усмивка на Гейдж изчезна. С очи, присвити срещу Кал, той сграбчи ръката на Фокс, който изплува със смях.

— Излизаме.

— Стига. Разтреперил се е, защото го потопих.

— Не се бъзика.

Тонът и изражението на Кал достигнаха до съзнанието на Фокс. Той се втурна към брега, достатъчно изплашен, за да погледне назад два пъти.

Гейдж го последва, но някак вяло, и Кал имаше чувството, че иска да се случи нещо.

Когато приятелите му се довлякоха до него, той се тръшна на земята, присви колене и опрял чело на тях, отново затрепери.

— Боже! — Докато от бельото му капеше вода, Фокс пристъпи от крак на крак. — Само леко те дръпнах, а си се паникьосал. Просто се закачахме.

— Видях я.

Фокс приклекна и отмести мокрите коси от лицето си.

— Глупчо, две не виждаш без тези дебели лупи.

— Млъквай, О’Дел. — Гейдж стигна до тях. — Какво видя, Кал?

— Нея. Имаше огромна коса, а очите й… бяха черни като на акулата от „Челюсти“. Носеше дълга рокля, с дълги ръкави, и се протегна сякаш да ме сграбчи…

— С костеливите си пръсти — добави Фокс, все още подигравателно настроен.

— Не бяха костеливи. — Кал вдигна глава и зад очилата в очите му се четеше гняв и уплаха. — Представях си ги такива, но изглеждаше… истинска. Не като призрак или скелет. Видях я, за бога. Не си измислям.

— О, боже! — Фокс заднишком се придвижи още крачка назад от езерото и задъхано изруга под носа си, когато се одраска на трънлив храст. — Мамка му, потече ми кръв.

Той отскубна шепа трева и посегна да изтрие с нея кръвта от драскотините.

— Не си го и помисляй. — Кал забеляза как Гейдж се взира във водата с онзи блясък в очите, който издаваше, че си мисли: „Какво ли ще стане сега?“. — Никой няма да влиза там. Вие двамата не плувате достатъчно добре, за да рискувате.

— Как така само ти си я видял?

— Не знам и не ме интересува. Искам да се махнем от тук.

Кал скочи и грабна панталоните си. Преди да ги нахлузи, видя Гейдж в гръб.

— Мамка му! Гърбът ти е целият в резки.

— Старият се натряска снощи. Нищо страшно.

— Напротив, приятел. — Фокс го заобиколи да погледне. — Сигурно адски те боли.

— Водата ги поохлади.

— Имам превързочни материали… — започна Кал, но Гейдж го прекъсна:

— Казах, че няма нищо страшно. — Грабна ризата си и бързо я облече. — Щом на вас двамата не ви стиска да влезете отново, за да видим какво ще стане, да продължаваме.

— На мен не ми стиска — призна Кал с такава откровеност, че Гейдж не можа да сдържи смеха си.

— Тогава нахлузи панталоните си, за да не се питам какво е онова, което виси между краката ти.

Фокс разпредели кексчетата „Литъл Дебис“ и кутиите кока-кола от стека, който бе купил от пазара. Инцидентът в езерото и резките по гърба на Гейдж бяха твърде сериозни неща и повече никой не спомена за тях. С мокри коси тримата продължиха похода, хапвайки кексчета и отпивайки топла кола.

Но докато „Бон Джови“ ги окуражаваха, че са на половината път, Кал се замисли за преживяването. Защо единствено той? Защо бе видял лицето й толкова ясно в мътната вода и без очилата? Как бе възможно да я види? Колкото повече се отдалечаваха от езерото, толкова по-лесно бе да си самовнуши, че всичко е плод на въображението му.

За нищо на света не би признал, че навярно просто е превъртял.

Жегата изсуши влажната му кожа и по нея изби пот. Започна да се пита как Гейдж търпи залепналата риза на изранения си гръб. Червените резки и мехури несъмнено боляха. Бе забелязвал белезите му след пиянски побой от стария Търнър и преди, но никога, никога не бяха изглеждали толкова ужасни. За жалост, Гейдж нямаше да му позволи да ги намаже с мехлем.

Какво щеше да стане, ако се инфектираха? Ако получеше отравяне на кръвта и изпаднеше в делириум или нещо подобно, преди да стигнат до Свещения камък?

Щеше да се наложи да изпрати Фокс за помощ, да, това щеше да направи. Фокс щеше да изтича за помощ, докато той стои при Гейдж, лекува раните и му дава да пие нещо, за да не… как беше, да не се дехидратира?

Разбира се, щеше да им запари на задниците, когато се наложеше баща му да дойде да ги прибере, но Гейдж щеше да бъде по-добре.

Вероятно щяха да изпратят бащата на Гейдж в затвора. Тогава какво щеше да стане? Дали щяха да настанят Гейдж в сиропиталище?

При тази мисъл го побиха тръпки, почти както при мисълта за жената в езерото.

Спряха да си починат и поседнаха на сянка, за да си поделят една цигара от откраднатите „Марлборо“ на Гейдж. От тях винаги му се завиваше свят, но бе някак приятно да седи сред дърветата и да слуша ромона на водата по скалите зад тях и крясъците на пощръклели птици.

— Да си направим лагера тук — каза Кал почти на себе си.

— Няма да стане. — Фокс го смушка в рамото. — Ще навършим десет до Свещения камък. Никаква промяна в плана. Ще стигнем след по-малко от час. Нали така, Гейдж?

Гейдж се взираше между дърветата.

— Да. Щяхме да се движим по-бързо, ако не бяхте помъкнали толкова неща за плюскане.

— Не те видях да отказваш кексче — напомни му Фокс.

— Никой не би отказал „Литъл Дебис“. Е… — Гейдж угаси цигарата и сложи камък върху угарката. — На конете.

Никой не идвал тук. Кал знаеше, че това не е истина, знаеше, че през ловния сезон много хора преследват елени. Но се чувстваше като на място, където никой не идва. И предишните два пъти, когато го бяха придумали да измине целия път до Свещения камък, се бе чувствал по същия начин. Но и двата пъти тръгваха рано сутринта, а не в късния следобед. И се бяха върнали преди два часа.

Сега според неговия „Таймекс“ наближаваше четири. Въпреки леката закуска стомахът му се бунтуваше. Искаше му се да поспрат отново, да изрови още нещо от проклетата кошница, която майка му бе натъпкала с какво ли не.

Но Гейдж непрекъснато ги подканваше да побързат, нетърпелив да стигне до Свещения камък.

Земята там изглеждаше обгоряла, сякаш е имало горски пожар, превърнал всички дървета в пепел. Представляваше почти идеален кръг, заобиколен от дъбове, други широколистни дървета и непристъпен къпинак. В средата стърчеше един-единствен камък, висок около половин метър, плосък и гладък отгоре като малка маса.

Някои го наричаха олтар.

Когато говореха за него, хората казваха, че Свещения камък е просто голяма скала, изскочила от земята, която има такъв цвят заради минералите, подпочвените потоци или пещерите.