При влизането в Ескалон процесията не събуди особен интерес. Градът се оказа мрачен, пълен с животни и мъже, а шумът на железни чукове, подковаващи конете, и подвикванията между мъжете се оказа оглушителен. Лора долепи напарфюмирана кърпичка до носа си, за да не усеща вонята.

— Къде са жените? — провикна се тя към Ксанте.

— Не са в града. Градът е за мъжете.

— Да не ги държите заключени някъде? — продължи да разпитва тя. — Не ги ли пускате на чист въздух и слънце?

Дейр се извърна към нея и я изгледа с интерес, примесен с любопитство.

— Изкопаваме ями горе в планината и там ги държим — отвърна Ксанте. — Веднъж седмично хвърляме вътре вълк. Ако успеят да го убият, могат да го изядат.

Лора го изгледа гневно, без да е сигурна колко от казаното отговаря на истината.

В северозападния край на оградения от стената град, на най-защитеното място, се простираше каменният дом крепост на Тал. Постройката не отговаряше на представите на Роуан за замък; бе по-ниска, по-дълга и по-недостъпна. Камъните, от които бе изградена, бяха тъмни като ланконите.

Около крепостта се издигаше втора каменна стена, дебела два и половина метра и висока над шест. В центъра й имаше ръждясала, желязна, обрасла с растителност двойна порта, а вляво — по-малка врата, широка само колкото да премине един ездач.

Ксанте даде някаква заповед и войниците започнаха да се пренареждат в колона по един и да се отправят към тясната врата.

— Почакайте — провикна се Роуан, — ще използваме широката порта, за да минат каруците с багажа.

Ксанте закова коня си пред Роуан. Изражението му показваше, че търпението му се е изчерпало. Имаше вид на човек насила накаран да се грижи за разглезено, глупаво, раздразнително дете.

— Каруците не могат да минат. Ще трябва да се разтоварят, а мебелите, които не могат да минат — да се разглобят.

Роуан стисна зъби. И той бе на края на търпението си. Нямат ли тези хора никакво уважение към мъжа, който щеше да е техен крал?

— Ще наредиш да отворят двойната порта.

— Тази врата не се отваря — заяви Ксанте надменно. — Не е отваряна от сто години.

— Тогава е крайно време да се отвори — изрева Роуан към нахалния боец. Извърна се на седлото и видя четирима души да носят четириметрова греда.

— Монтгомъри!

— Да, сър! — откликна оръженосецът радостно. Доставяше му огромно удоволствие да се противопоставя на ланконите.

— Донесете онази греда и отворете портата… Тримата рицари на Роуан моментално скочиха от конете. Те копнееха да направят всичко, което ланконите твърдяха, че не бива. Сграбчиха за мръсните вратове шестима от най-мускулестите мъжаги и ги накараха да използват гредата за таран.

Роуан седеше неподвижно и сковано върху коня и наблюдаваше как мъжете за пореден път налитаха върху ръждясалата порта. Тя не помръдваше. Той не смееше да погледне към насмешливите лица на ланконите.

— Портата бе заварена при затварянето и няма да се отвори — заяви Ксанте, а Роуан ясно долавяше високомерието в гласа му.

Роуан схвана, че има някакво суеверие, свързано с портата, но бе готов по-скоро да умре, отколкото да прояви любопитство. В момента бе важно да не се поддаде на поредното примитивно суеверие на тези враждебни хора.

— Аз ще отворя портата — каза той, докато слизаше от коня без да поглежда към ланконите.

Разполагаше с бойния си кон и с тези на тримата рицари. Те бяха огромни, яки животни, в състояние да изтеглят тонове. След като таранът не даваше резултат, може би трябваше да опаше портата с вериги и да остави конете да я повалят?

Хората започнаха да зарязват работата си и да се струпват наоколо, за да наблюдават как английският принц ще се изложи. По крепостните стени над главите им се събраха гвардейци, които също с видимо задоволство наблюдаваха сцената. Значи този е слабоватият син на Тал, който си въобразяваше, че ще успее да отвори Портата на Света Елена!

— Ксанте — провикна се някой от горе, — тоз ли е бъдещият ни крал?

Смехът бе оглушителен и кънтеше в ушите на Роуан. Лора беше права. Трябваше да предизвика двама-трима на бой още първия ден, за да се разбере кой командва.

Застана пред портата и я огледа. Беше стара, покрита с ръжда и бодливи пълзящи растения. Отмести една клонка встрани но тръните се впиваха в ръцете и разкървавяваха дланите му. Огледа стария катинар — солидно парче желязо без видимо слабо място. Прецени, че таранът не бе имал никакъв ефект.

— Тоз русоляв англичанин да не би да си мисли, че той ще успее да отвори портата? — присмя се някой.

— Никой ли не му е казал, че само ланкон може да я отвори?

Тълпата се смееше подигравателно.

— Аз съм ланкон — напомни си Роуан шепнешком, с очи втренчени към портата. — Аз съм повече ланкон, отколкото те някога въобще ще бъдат. Господи, помогни ми. Моля те. Помогни ми.

Опря ръце на портата, така че и двете окървавени длани тласнаха ръждясалата повърхност и се наведе напред, за да разгледа по-добре голямото желязно парче, което я държеше затворена.

Усети как крилата на портата потрепериха.

— Отвори се! — прошепна той. — Отвори се пред своя ланконски крал.

Ръжда се посипа отгоре и поръси лицето и косата му.

— Да! — продължи той, затвори очи, насочвайки цялата си енергия в дланите. — Аз съм твоят крал. Нареждам ти да се отвориш.

— Вижте! — изкрещя някой зад гърба му. — Портата се помества!

Тълпата и гвардейците утихнаха, когато древната порта изскърца. Потреперваше като жива.

Възцари се пълна тишина, дори животните притихнаха, когато старият, железен катинар се строполи в краката на Роуан. Той побутна едното крило малко назад и овехтелите панти изскърцаха протестиращо.

Роуан се обърна.

— Сега вече каруците могат да минат — заяви той и изведнъж се почувства много, много уморен.

Никой обаче не помръдна. Англичаните наблюдаваха ланконите, а те, стотици — и селяни, и гвардейци — зяпаха Роуан изумени.

— Сега пък какво има? — изкрещя Роуан към Ксанте. — Отворих ви портата. Използвайте я.

Отново никой не помръдна. Зачуден, Монтгомъри прошепна:

— Какво им става?

Ксанте, сякаш насън, слезе много бавно от коня. Сред възцарилата се тишина неговите движения изглеждаха изпълнени с огромно значение. Роуан го наблюдаваше, чудейки се как възнамерява да покаже презрението си този път.

Роуан се изуми, когато Ксанте застана пред него, коленичи, склони глава и промълви:

— Да живее принц Роуан!

Роуан погледна над главата му към Лора, която още седеше на коня. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той.

— Да живее принц Роуан! — обади се втори, след това трети и скоро възгласът бе подхванат от всички.

Уотълин, рицар на Роуан, здравомислещ човек, се приближи:

— Да вкараме каруците, Ваше величество, преди тези глупаци да решат, че сте демон, а не Бог.

Роуан се усмихна, но преди да успее да отговори Ксанте скочи, гледайки Уотълин враждебно.

— Той е нашият принц — заяви Ксанте. — Нашият, ланконският, принц. Ние ще се погрижим за каруците му. Извърна се и започна да издава заповеди и към бойците, и към селяните.

Роуан сви рамене, качи се на коня и се усмихна на Лора.

— Явно е трябвало да отворя стара, ръждясала порта. Да влизаме ли в кралството си, скъпа сестро?

— Принцесо, ако нямаш нищо против — отвърна тя засмяна.

Отвъд стената и мъже, и жени от гвардията стояха с приведени глави, докато Роуан и Лора минаваха покрай тях. Роуан се заглеждаше във всяко лице, надявайки се да зърне Джура, но напразно.

Пред старата каменна крепост Роуан помогна на Лора да слезе.

— Да отидем да се представим на баща ни? — предложи той, а Лора кимна.


Четвърта глава

На голямата поляна за тренировки Джура бе сама. В двата края стояха мишени за стрелба с лък и хвърляне на пика, имаше места за ръкопашен бой, писти за бягане и препятствия. Сега, когато присъстваше само тя, теренът изглеждаше огромен. Другите гвардейки се бяха втурнали към града след като бе пристигнал пратеник с новината, че чуждоземният принц е дошъл.

— Принц! Как ли пък не! — бе промърморила Джура, като запрати копието към мишената, улучвайки самия център. Той бе англичанин и се готвеше да се възкачи на трона, който по право принадлежеше на брат й. Утешаваше я единствено това, че всички ланкони мислеха като нея. Поне веднъж племената бяха единодушни: този англичанин, както и английският крал Едуард, не им бяха господари.

Долавяйки шум зад гърба си, тя се извърна с вдигнато високо копие. Острието се оказа насочено към Дейр.

— Закъсня — отбеляза той усмихнато. — Можех да те прострелям още от края на поляната. Не е редно да си сама тук и никой да не те пази.

— Дейр! О, Дейр! — зарадва се тя и обви ръце около врата му. — Много, много, много ми липсваше. — Щеше й се да го докосва, прегръща, целува, за да се отърве от спомена за мъжа при реката. Снощи се бе събудила плувнала в пот, мислейки единствено за непознатия чужденец, който можеше да е обикновен селянин или дървар, прибиращ се при жената и децата си. — Целуни ме — помоли тя.

Дейр се подчини, но целувката не беше като на мъжа в гората. Тя не усети изгарящата, неконтролируема страст. Отвори устните и плъзна език в устата му.

Дейр се дръпна, а на лицето му имаше смръщено изражение. С тъмните си очи и високи скули, той бе привлекателен, но не толкова, колкото мъжа в гората, помисли си неволно Джура.

— Какво има? — попита Дейр прегракнало. Джура отпусна ръце и се извърна, за да скрие зачервеното си лице, страхувайки се, че той ще отгатне мислите й.