Тя се отпусна на гърдите му и когато голата й плът докосна неговата, Роуан потръпна от възбуда. Кожата й бе не по-малко гореща от неговата — като нажежено желязо в огнището на ковач. Ръцете му се придвижиха към гърба й и я притеглиха напред.

Лицето й бе съвсем близо; очите й — полузатворени от желание; устните й — плътни и алени, отворени и готови да го приемат; кожата й бе бледа и гладка. Той придърпа лицето й към своето.

При първия досег на устните му тя се отдръпна и се загледа в него. Като че ли и двамата бяха обзети от една и съща изненада. В следващия миг, когато обви врата му с ръце и страстно го целуна, неговата изненада изчезна. Ръцете му така силно я стиснаха, че едва не й счупиха ребрата. Той я положи по гръб без нито за миг да престава да я целува яростно и дълбоко, със страст, натрупана през всичките години, през които бе чакал точно тази жена и този миг.

Тя обгърна кръста му с крака, докато той се търкаляше с нея, а поясът му сам се свлече.

— Джура! — извика някой.

Той хапеше устните й ненаситно. Отпусна напрегнатото си тяло върху нейното.

— Джура, добре ли си?

Жената под Роуан го биеше с юмруци по голия гръб, но той бе прекалено оглупял от възбуда, за да усети болка.

— Ще ни видят — прошепна тя разтревожено, с нервен, разтреперан глас. — Пусни ме.

Ако кон го стъпчеше в този миг, той нямаше да забележи. Ръката му потърси и откри гърдите й.

— Джура! — гласът бе вече съвсем наблизо. Джура сграбчи някакъв камък и го стовари върху главата на мъжа. Не възнамеряваше да го удари силно, а само да привлече вниманието му, но той се отпусна безжизнено върху нея.

Чуваше жената от гвардията вече съвсем близо. Трескаво, но и с голямо съжаление, избута мъжа настрана. За миг погледна към великолепното му тяло. Никога не бе виждала по-съвършен мъж — мускулест и същевременно строен, едър, но не дебел, с ангелско лице.

Прокара ръка по тялото му, по силните му бедра и нагоре по лицето. Целуна го по устата.

— Джура! Къде си? — чу се отново глас.

Прокле глупавите стажантки, които я бяха прекъснали, след което се изправи, за да я видят. Високата трева прикриваше мъжа в краката й.

— Тук съм — извика тя. — Не, не се приближавайте, защото калта е дълбока. Изчакайте ме на пътеката.

— Започва да се свечерява, Джура — каза една от тях, още почти дете.

— Виждам — сопна се Джура. — Тръгвайте. Няма да се бавя. Тя нетърпеливо изчака момичетата да се отдалечат, след което приклекна до припадналия мъж.

Може би трябваше да се чувства гузна от това, което направи с този непознат, но не изпитваше подобно нещо. Отново докосна гърдите му. Кой беше той? Не бе зерна, нито вател като Дейр. Може би бе от феарените — които бяха винаги на коня, които живееха в планините и избягваха да общуват с другите. Но пък бе прекалено едър, за да е феарен.

Той започна да се размърдва и Джура знаеше, че трябва да се откъсне от него преди отново да я погледне с присвитите си очи, които я караха да загуби ума и дума.

Изтича до брега, грабна останалите си дрехи, нахлузи ги, бързайки към стажантките. Все още чувстваше ръцете и устните му по тялото си.

— Джура, изглеждаш развълнувана — отбеляза едно от момичетата.

— Вероятно, защото Дейр се връща скоро — подметна друго лукаво.

— Дейр? — произнесе Джура, сякаш никога не бе чувала това име. — О, да, Дейр — продължи тя забързано. Дейр никога не бе карал сърцето й да се качва в гърлото или мускулите на краката й да омекват. — Да, Дейр — произнесе тя, този път по-твърдо.

Момичетата се спогледаха многозначително. Джура остаряваше и започваше да изглупява.

— Роуан! Къде беше? — настояваше Лора безмилостно.

— Ами… — Отидох да поплувам. — Беше като замаян, зашеметен. В главата му единствено се въртеше образа на жената. Усещаше кожата й и бе сигурен, че гърдите му още пламтяха, там където тя бе се докосвала. Успя да се облече и да оседлае коня, само защото го бе нравил хиляди пъти.

— Роуан — заинтересува се Лора вече по-спокойно, — добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — увери я той и същевременно си помисли: — Значи това е страстта? Това е чувството, каращо мъжете да правят неща, които обикновено не са склонни? Ако тази жена бе пожелала да убие, да изостави страната си, да предаде народа си, той се съмняваше дали ще се поколебае.

Роуан разбираше, че хората са го зяпнали. Облегнат на високия, широк лък на седлото, с отпуснато тяло и застинала усмивка, а около него и ланкони, и англичани го гледаха втрещено.

Стегна се, прочисти гърлото си и слезе от коня.

— Ездата ме ободри — заяви той замечтано. — Вземи коня, Монтгомъри, и се погрижи да получи двойна дажба. — Милото животно ме отведе при нея, помисли си докато галеше врата на коня.

Монтгомъри се приближи.

— Смятаха, че не можеш да се грижиш за себе си, дори за няколко часа — прошепна той огорчено.

Роуан потупа Монтгомъри но рамото.

— Тази вечер бих могъл да се грижа за целия свят, момчето ми — той се обърна и на път за палатката спря до високия, мълчалив Дейр, чието лице, за разлика от това на Ксанте, не издаваше мислите му. Роуан чувстваше, че Дейр не го презира, колкото останалите.

— Чувал ли си за жена на име Джура? — Дейр трепна преди да отговори.

— Тя е дъщеря на Тал.

— Ужасът, който Роуан изпита, се изписа на лицето му.

— Тя ми е сестра? — едва успя да попита той.

— Не кръвна. Кралят я осинови, когато бе още дете. Роуан едва не се разплака от облекчение.

— Значи не сме кръвни роднини? Дейр го наблюдаваше.

— Гералт ти е кръвен брат. Джура и той имат една майка, докато ти и Гералт имате общ баща.

— Разбирам — каза Роуан, но единствено го вълнуваше фактът, че Джура не му е кръвна роднина. — Тя е гвардейка, нали? Като Силеан.

Дейр отново се поколеба.

— Да, макар Джура да е по-млада — заяви той накрая.

Роуан се усмихна.

— Тя е на идеалната възраст, каквато и да е. Лека нощ.

Цяла нощ Роуан не мигна, а лежа буден, с ръце под главата. Взираше се в тъмнината и си припомняше всеки миг, прекаран с Джура.

Разбира се, щеше да се омъжи за нея. Щеше да я направи своя кралица и двамата щяха да управляват Ланкония… Или поне ириалите. Джура щеше да е нежността в живота му и щеше да компенсира липсата на доверие, което ланконите питаеха към него. Пред нея той би се разкрил. Тя щеше да е негова опора. Бе помолил Бог да го подкрепи и да му даде знак и миг след това се бе появила Джура.

Преди зазоряване дочу лагера да се разбужда; стана, облече се и излезе. Планинските хребети се очертаваха в далечината, въздухът бе свеж и прохладен. Ланкония никога не му се бе струвала толкова красива.

Силеан се появи до него.

— Добро утро. Отивам да ловя риба. Може би ще ме придружиш?

Роуан я изгледа продължително и за пръв път си даде сметка, че могат да възникнат спънки в плановете му да се ожени за Джура.

— Да. Ще дойда.

Двамата тръгнаха през гората към широкия поток.

— Днес ще стигнем Ескалон — обяви Силеан. Роуан не реагира. Ами ако Тал настои да се ожени за Силеан? Какво ще прави, ако се окаже, че за да стане крал, е нужно да се ожени за Силеан? Изведнъж всички наказания на Фейлан му се сториха нищожни.

— Мога ли да те целуна? — попита той внезапно. Силеан се обърна към него с ококорени от почуда очи и се изчерви.

— Исках да кажа, че ако ще се женим… Мислех, че… Той не продължи, защото Силеан обгърна с ръка главата му и притисна устните си към неговите. Усещането от целувката бе приятно, но то не накара Роуан да забрави кой е или къде се намира, нито пък да почувства, че е готов да сключи сделка и с дявола заради тази жена.

Внимателно се отдръпна от нея и й се усмихна. Сега вече бе сигурен. Джура бе тази, която Господ бе определил за него. Съвсем дружелюбно продължиха пътя си към потока. Роуан бе изцяло отдаден на мисли за Джура и въобще не се досещаше за щастието, обзело Силеан. Тя пък си мислеше, че е била целуната от мъжа, за когото ще се омъжва и вече бе далеч по-склонна да приеме женитбата.

За да стигнат до Ескалон, трябваше да яздят още пет часа в северозападна посока. Пътища почти липсваха и Роуан се зарече при първа възможност да изгради такава. Ланконите проклинаха четиринайсетте каруци багаж, които Роуан и Лора взеха със себе си от Англия и които пренасяха техни мебели и вещи. Единственият лукс, който ириалите си позволяваха, бе ограденият им със стена град, а когато бяха на път, вземаха само толкова, колкото можеха да носят конете. Роуан подозираше, че по пътя се изхранват с откраднатото от селяните.

Ескалон бе разположен на бреговете на река Сиар. Дълбок завой на реката служеше като естествена преграда от двете страни. Стръмен хълм го защищаваше от трета. Близо четириметрова стена опасваше петте квадратни километра, върху които бе разположен градът. Вътре Роуан забеляза втора стена, ново възвишение, а на върха — разлята каменна крепост, която вероятно бе домът на баща му.

— Почти стигнахме — отбеляза Лора, която яздеше до него. Филип, с личице изопнато от умората от пътуването, продължило седмици наред, седеше пред нея. Лора въздъхна. — Мечтая за топла храна, гореща баня, меко легло и някой, с когото да поговоря, а не само тези бленуващи за битки воини. Смяташ ли, че придворните музиканти ще знаят английски песни? Какви ли са танците на ланконите?

Роуан не можеше да отговори на сестра си, тъй като Фейлан не бе сметнал за необходимо да му разказва как се забавляват ланконите. Освен това в Ланкония единственото, което представляваше интерес за него и можеше да му достави удоволствие, бе красивата, прекрасна Джура, най-съвършената жена, най-… Позволи си да помечтае докато стигнат до града.