— За да завърша това, което Роуан започна — отговори Силеан с такъв тон, сякаш Джура би трябвало да знае за намеренията й. — Нужно е да намерим начин за обединение на племената. Ние, ириалите, ще ги обединим — дори само за да унищожим тези ултени които подло се промъкнаха и убиха краля на Ланкония.

За ужас на Силеан, хълцанията на Джура се превърнаха в невъздържан плач. Силеан не знаеше какво да прави. В Ланкония не бяха свикнали със сълзите. Тя се обърна настрана и се опита да заспи. Надяваше се утре да успее да говори с Джура за бягството.

Джура също се опитваше да заспи, но не можеше да спре сълзите си. Ланкония сякаш вече не я интересуваше Гералт нямаше значение, братът на Яин и синът на Брокаин също нямаха значение. Измъчваше я само загубата на мъжа, когото обичаше.

— Даже не успях да му кажа! — шепнеше Джура в тъмнината. — Господи, дай ми още един шанс! Ще му бъда истинска жена! — тя се задави от плач, унесе се и неусетно заспа.


Смехът на Гералт цепеше въздуха и отекваше сред белите, мраморни стени на ултенския дворец. Трите красавици срещу Гералт се усмихваха поласкани зад игралната маса от абанос и слонова кост.

— Пак победихте, господарю — измърка една от жените. — С коя от нас ще прекарате тази нощ?

— С трите! — засмя се Гералт. — Или не — за тази нощ ще си избера три чисто нови жени.

— Всички сме на ваше разположение! — каза друга от жените.

Красивият палат на ултените бе луксозно обзаведен благодарение на продължаващите векове кражби. Мраморът от стените бил предназначен да украси катедрала в Англия. През нощта ултените безшумно нападнали мраморния керван, убили търговците и стражата, отвлекли фургоните с мрамор в техния планински град. Те откраднали дори зидарите — накарали ги да работят до смъртно изтощение, после хвърлили телата им в една пропаст.

Залата бе огромна — дълга, тясна, с високи тавани. Стените бяха покрити с бял мрамор на червени жилки. Навсякъде личаха свидетелства за това колко умели крадци са ултените. Те бяха мародерите след всяка битка. Докато воюващите оплакваха своите мъртви, ултените шетаха по бойното поле и задигаха всичко, което можеше да бъде задигнато. Бяха като мравки и можеха да мъкнат товар по-тежък от тях самите. Ултените нападаха градове, без гражданите да усетят, че са нападнати. Те донасяха всичко задигнато в тяхната столица, на техния крал. Затова дворецът бе пълен със съкровища — някои от тях много древни — красиви мечове, щитове, гоблени, стотици бродирани възглавници, златни чаши — всичките различни, откраднати от различни сервизи — чинии, свещници, ножове за храна. Изящната мебелировка бе сравнително оскъдна — трудно бе да се отмъкнат незабелязано мебели и да се пренасят по тесните, планински пътеки. Ултените бяха сковали няколко големи, груби маси и ги бяха покрили с хубави покривки от ирландски лен. Гостите се бяха изтегнали върху възглавници и наблюдаваха многото жени, които безшумно кръстосваха из стаята, обути в меки чехли. Всяка жена бързаше да изпълни желанието на някой от мъжете. Тримата феарени седяха заедно в единия край на залата и се мръщеха неодобрително на това, което ставаше около тях. Те хапваха по малко от сервираните блюда с храни и не обръщаха внимание на десетината жени, които се въртяха около тях.

Гералт остави игралната маса и се отпусна назад върху възглавниците. Една от жените му вееше с ветрило, друга бе положила ходилата му в скута си и ги масажираше, две жени масажираха прасците му, пета чупеше бадеми и ги пъхаше в устата му. Още четири жени стояха наоколо, готови да откликнат на всяко желание, което би изразил Гералт. На лицето му бе изписано върховно блаженство.

Дейр седеше малко по-надолу, погълнат от разговор с невероятно красива жена. От израза на лицето му можеше да се съди, че се забавлява чудесно.

Изразът на Роуан остро контрастираше с безметежните лица на мъжете около масите. Той стоеше сам, изправен до прозореца от източната страна на залата. Гледаше надолу — към града и хората по улиците.

Дейр се извини на жената, остави я и отиде при Роуан.

— Още ли се тревожиш за Джура? — попита Дейр. Роуан продължи да гледа мълчаливо през прозореца.

— Казаха, че са оставили жените там, в долината — каза Дейр с тона на човек, който повтаря нещо за стотен път. — Ултените не убиват. Те биха откраднали всичко, включително краля на Ланкония ако поискат, но не биха убили. Те ни упоиха, отвлякоха ни, а жените са оставили там. Защо се съмняваш в това? Ултените нямат нужда от жени, както забелязваш. — Дейр се усмихна на красавицата, която го чакаше край масата. — На тях им трябват само мъже. — Дейр едва сдържаше усмивката си. — Ние трябва да им дадем това, което очакват от нас, и да си ходим. Сигурно ще можем да вземем със себе си някои от тези красавици!

Роуан студено изгледа Дейр.

— Съблазнили са те! Очите на Дейр пробляснаха:

— Няколко пъти при това!

Роуан отново се загледа през прозореца:

— Не вярвам на този Марек — каза той, имайки предвид човекът, който наричаше себе си крал на ултените. — И не обичам да бъда държан в плен, дори когато веригите са от коприна.

— Казваш, че искаш да обединиш племената. Какъв по-добър начин за единението?

— Да заплождам жените им? — намръщи се Роуан. — Мисля, че мога да бъда ползван за нещо повече от самец — той извърна глава встрани, а Дейр сви рамене и се върна край масата.

Роуан продължи да гледа през прозореца, отчаян от собствената си безпомощност. Как би могъл да се сражава с жени — особено такива изящни, малки жени като тези? Преди шест дни той се бе събудил с адско главоболие във фургон, чиито стени бяха тапицирани с коприна. Бе избил с рамо заключената врата и фургонът бе спрял. Роуан бе поздравен от шест малки, хубави жени, които го помолиха да не се сърди. Гневът му някак се смири, щом видя, че другите мъже са живи и здрави, но избухна отново, когато не видя Джура, Силеан или Брита да излизат от останалите фургони. Ултенските жени казаха, че са оставили ириалските жени в стана.

Пътуваха цял ден, за да се върнат в стана. Намериха мястото празно и почистено, сякаш ириалските жени и Брита бяха опаковали нещата си и заминали. Роуан не можеше да се успокои. Не му харесваше, че бе упоен и затворен във фургон. Той поиска да тръгне по следите на Джура, Силеан и Брита.

Тогава ултенските жени се разплакаха. Те обещаха на Роуан, че ще изпълнят всяко негово желание, ако той тръгне с тях. Казаха му, че са разбрали за намерението му да обедини Ланкония, но се побояли, че ще забрави ултените, защото всички мразят и пренебрегват ултените, а самите ултени най-горещо желаят обединението на племената. Жените даже обещаха, че ако Роуан тръгне с тях, те са готови да отнесат неговото съобщение до ириалите.

Роуан кралят и Роуан човекът взаимно се разкъсваха. Като крал той искаше да опознае тайнственото племе, а като човек искаше да си върне Джура. По време на пътуването към столицата на ултените, Дейр му бе казал, че Джура го е последвала, когато отнасяше в гората тялото на мъртвия Кеон. Значи тя го бе видяла да плаче. Роуан знаеше, че ланконите не плачат.

А Джура, ланконката, го бе видяла да плаче и не бе му се присмяла, нито бе изразила презрение към него. Вместо това го бе подтикнала да възвърне своята увереност в себе си.

А той не бе разбрал! Собственото му усещане за провал се бе превърнало в гняв, който изля върху й. На Роуан до болка му се искаше да я намери, но Гералт се бе развикал, че щом ултените имат нужда от тях, те трябва да тръгнат с ултенските жени. Роуан обвини Гералт, че мислите му са съсредоточени под кръста и двамата едва не се сбиха. Дейр ги разтърва и неговите спокойни аргументи помогнаха Роуан кралят да надделее над Роуан човека. Дейр каза, че след като се намират близо до Яин, то Джура и Силеан сигурно са отвели Брита при него и сега там присъствието на Роуан не е нужно. Освен това Роуан не може да си позволи да обиди ултените, защото едва ли ще има друг шанс да стигне до закътаното им в планините поселище.

Неохотно, Роуан тръгна с ултенските жени. През следващите дни той непрекъснато трябваше да разговаря с жените, защото бе единствен от мъжете, който говори езика на ултените. Роуан бе обезпокоен от сексуалната освободеност на тези жени и ако бяха в Англия, той би забранил на своите васали да общуват с тях. Но не бяха в Англия и феарените, Гералт и Дейр се любеха с нова жена всяка нощ.

Докато другите се търкаляха в храстите, отдадени на плътски наслади, Роуан говореше с двете жени, които неизменно стояха около него. Те му разказаха за някои събития от новата история на ултените.

Преди петнадесет години странна треска бе връхлетяла племето от изток. Почти всички, дори в най-отдалечените ултенски села, се разболели. Жените бързо се възстановявали от болестта, но мъжете умирали един след друг — стотици, хиляди мъже починали. Когато треската отминала, оказало се, че са оцелели само една четвърт от ултенските мъже. До края на следващата година се разбрало, че оживелите мъже могат да заплождат жените само с женски рожби. Ето защо, от години насам Ултен е населен изключително от жени.

— Защо не отидохте при другите племена и не поискахте мъже? — попита Роуан. — Сигурно много мъже щяха с радост да дойдат при вас.

— Нашият крал Марек забрани — просто отвърна ултенката.

Роуан си представи колко са доволни останалите живи ултенски мъже сред тази многотия от жени, които са готови при първия знак с готовност да скочат в обятията им, за да бъдат любени и заплодени.

Когато стигнаха в столицата на ултените, страховете на Роуан се усилиха след като видя Марек — тлъст, гнусен, беззъб старец, заобиколен от красиви жени. Роуан се упрекваше, защото ултенските жени го бяха съблазнили да повярва, че искат обединение с другите племена и мъже за бащи на децата си. Сигурно жените наистина искаха това, но Роуан виждаше, че мазният, стар Марек няма никакво намерение да дели с други харема си. Марек просто искаше да докара неколцина чужденци, които да заплодят някои от жените му. После чужденците, Роуан в това число, щяха да бъдат убити.