— А в колибата е безопасно? — усъмни се тя. — Мисля, че ти също си прав — аз нямам работа в земята на вателите. Не биваше да идвам. Връщам се в Ириал веднага щом се нахраня. — Тя тръгна в посока към колибата, но Роуан сграбчи рамото й.

— Не можеш да пътуваш сама през земята на вателите! — Всеки мъж, който те забележи, ще те нападне.

— Защо?! — изкрещя му тя. — Защо ще ме напада мъж?! Аз съм дева — нали помниш! Всички знаят, че съм нежелана! — тя освободи рамото си. — Върни се при Брита. Кажи й, че ще се ожениш за нея. Оставям те свободен и ириалите ще бъдат щастливи да видят как племената се обединяват с кралска сватба. Ти каза, че сватбата е най-добрият начин за обединяване на племената. Можеш пръв да дадеш пример!

Той изопваше лице при всяка нейна дума.

— А ти ще имаш Дейр — каза Роуан безизразно. — Той е мъжът, когото винаги си желала.

— Да, Дейр! — каза Джура и звукът на познатото име, любовта и спокойствието, което то носеше, докараха сълзи в очите й. Тя извърна глава. — Върни се при нея. Кажи й, че ще получи това, което иска. Тя ще има своя рус крал на ириалите, а ти ще започнеш да обединяваш племената.

— Ти плачеш за него! — прошепна Роуан. — Лееш сълзи за този мъж — за Дейр!

— Защо не! — изкрещя Джура в лицето му. — Винаги съм го обичала! Никога няма да обичам теб! Ти ми говориш за обети и молби. Не разбираш какво е обучена да прави една жена гвардеец. Иди при нея. Може би тя ще успее да те направи мъж!

Роуан стисна челюсти:

— Може би тя ще успее. Да, ти си права. Бракът ми с Брита ще бъде добър за Ланкония. В самото начало трябваше да помисля за това, вместо да свиквам Хонориум, надявайки се да… — той спря и я погледна. — Позволих на сърцето си да ме води. Дотук! Кралят на ириалите ще се ожени за кралицата на вателите! — очите му се присвиха. — Чудя се, дали принцът на вателите не трябва да се ожени за принцеса от друго племе, а не просто да вземе осиновената дъщеря на един мъртъв крал?

Когато Джура го зашлеви, той не спря ръката й. Тя бе силна и плесницата отекна в гората, но Роуан дори не извърна лице. Един дълъг миг двамата стояха и се гледаха.

— Тръгваме утре — каза той. — Брита ще събере млади вателски мъже и жени. От другата страна на границата ще докараме млади ириали. Сватбите ще станат там — на границата между земите на двете племена.

— И тогава аз ще взема Дейр — женена или не — каза тя. — И няма вече да съм дева!

Той се втренчи в нея за миг, лявата страна на лицето му още гореше от плесницата й, после се извърна и тръгна към колибата.

— Не тръгвай сама — каза й през рамо. — Ще те преследвам и ще те хвана!

И той си отиде.

Роуан не се отдалечи много — само толкова, колкото да се скрие от погледа й. Подпря се на едно дърво. Разтърка горящата си страна. И на него му се плачеше. Сякаш от момента на раждането си знаеше, че съдбата му е да бъде крал. Той винаги, съзнателно бе пренасял всичко в жертва на бъдещата си кралска власт. Правото да избере съпругата си бе единственото кътче от неговия свят, който той държеше да запази за себе си, въпреки настояванията на Фейлан. Роуан се досещаше, че единствено любимата жена можеше да компенсира разочарованията, които животът щеше да му поднесе. За това рискува с Хонориума. Не искаше да обижда народа на Ланкония, но повече от всичко искаше Джура. Освен в кратките мигове, когато изглеждаше, че Мела ще надделее, по време на състезанието Роуан бе сигурен, че Джура ще победи. Защото бе сигурен, че Джура го иска не по-малко, отколкото той — нея.

Очевидно това не е било така. Тя въобще не го е пожелала. Искаше му се да умре през нощта, когато разбра това.

Оттогава нещата тръгнаха от лошо, към по-лошо. Той изобщо не я разбираше. Разяряваше я всеки негов опит да я защити. Нима, за да й докаже любовта си, трябваше да й връчи меч и да я накара да рискува живота си, прикривайки гърба му? Това беше безумие! Тя скачаше от опасност към опасност и съвсем не виждаше, че Роуан се побърква от безпокойство за нея и не може да се съсредоточи върху задачите, стоварени на плещите му. Тя крещеше срещу му всеки път, когато той се опитваше да осигури безопасността й. Нищо не можеше да я зарадва.

А сега искаше той да се ожени за друга, за да може тя да се омъжи за Дейр!

Беше ядосан на Джура заради държанието й към Брита. Кралицата бе очарователна и бе заповядала на стражите си да се върнат в града. Бе доверила живота си в ръцете на Роуан. Той бе невероятно поласкан от доверието, което му бе оказала, и бе готов да оправдае това доверие с цената на живота си.

После бе дошла Джура и отново му бе обяснила, че е глупак и бе отказала дори да се срещне с Брита. Джура се бе втурнала в тъмната гора, като че ли е неуязвима за нападение и може да разбие цяла армия, ако се наложи. Той бе принуден да се извинява на Брита и да търси предлог да излезе, и се увери, че Джура е в безопасност.

Вироглавата малка котка бе бодърствала цяла нощ, пазейки колибата. Той бе разкъсван между благодарността към Джура и подозрението, че тя е просто глупачка. Ами ако тя беше права и сговорчивостта на Брита бе само фарс, а вателсите бойци са се готвели да нападнат колибата през нощта? Когато се развиделяваше и Джура задряма, Роуан реши, че не се е лъгал в добрите намерения на Брита. Вателската кралица желаеше мира не по-малко от него. Роуан отхвърли подозренията на Джура относно Брита. Той се ядосваше, че Джура не се довери на неговата преценка. Тя не му вярваше, винаги се съмняваше в него и го възприемаше по-скоро като англичанин, отколкото като ланкон.

И тази ужасна сцена в колибата — словесната битка между двете жени. Той се ужаси, че това може завинаги да провали преговорите между двете племена. Този път не последва Джура, когато тя избяга в гората. Остана с Брита, за да се домогне до нейното разбиране и прошка. Той искаше да обясни, че Джура е млада и темпераментна, но още преди да отвори уста, Брита изгони селяните от стаята и двамата останаха сами. Тя плъзна ръка по бедрото му.

Роуан някак успя да се съвземе от шока. Брита бе хубава, за Бога, зашеметяващо хубава и сигурно много опитна в любовта, но не го възбуждаше. Беше му се случвало в Англия — жени да му се предлагат. Чувстваше се приятно, бе поласкан от женското внимание, но никога не бе изпитвал желание да грабне натрапницата, да я отвлече и люби до обезумяване.

Само Джура го бе докарвала до екстаз. Само тя го бе подлудявала от копнеж по нея.

Брита бе шепнала лъстиво в ухото му, че ще се омъжи за него и ще обединят племената. Двамата заедно ще управляват Ланкония и ще прекарват заедно нощите си в наслади. Тя дори му описа някои от тях, за които Роуан дори не беше чувал.

Но не успя да го съблазни. Роуан продължаваше да си мисли за Джура — че не я вижда, че не е близо до нея, че не чува присмеха й. Той гледаше Брита и нейната красота го оставяше безчувствен. Чудеше се дали изобщо би успял да се люби с нея, камо ли да прекара цяла любовна нощ.

Беше оставил Брита и потърсил Джура, за да й каже, че тя е била правата, относно вателската кралица. И тъкмо тогава тя му каза, че иска да разтрогне техния брак. Джура, неговата войнствена Джура, се бе разплакала само при споменаване името на човека, когото някога бе обичала. Роуан ясно си спомняше как се бе почувствал през нощта, когато тя му каза, че се надява той никога да не я докосне. Той бе дал обета си пред Бога, бе се усамотил и бе тъгувал цели седмици.

Но колчем я видеше отново, мигом се поддаваше на чара й. Искаше да я докосва, да я целува, гали, прегръща. А тя бе толкова студена с него, никога не му се доверяваше, винаги му се противопоставяше. И той лежеше буден по цели нощи и я гледаше.

Сега тя искаше да разбие крехкия им брак. Искаше напълно да скъса с него.

«Така да бъде!» — мислеше си ядосан той. Нямаше насила да я задържа. Ако искаше да отиде при друг мъж, не Роуан ще бъде този, който ще я спре. Той ще се ожени за Брита и някак ще се примири.

Отдръпна се от дървото и тръгна към колибата. Трябваше да каже на Брита, че ще се ожени за нея.

— Ти си един глупав англичанин! — съскаше Джура. — Ти нищо не знаеш за нашите обичаи.

— Нищо друго ли не можеш да ми кажеш? — студено попита Роуан, хвърляйки й гневен поглед.

Бяха сред дърветата пред колибата. Оседлаваха конете си и се готвеха да тръгнат към ириалската граница. Зад тях стояха сто вателски гвардейци, които гледаха на Роуан и Джура като на отровни змии. Зад стражата чакаха сто и петдесет млади мъже и жени. Брита не си бе дала труда да се обърне с убедителен призив към народа си, а бе заповядала на гвардейците си да хванат и докарат подходящи за женене мъже и жени. Много от избраниците бяха със синини от побой, а по лицата на жените имаше следи от сълзи.

— Брита няма намерение да ти помага в обединяването на племената — каза Джура. — Тя се надява, че съюзявайки се с ириалите, ще завоюва цяла Ланкония и когато това стане, ще разбие ириалите. Казвам ти, че тя мрази нашето племе. Тал уби съпруга й.

— Вече ще си има нов съпруг — хладно вметна Роуан. — Страстен съпруг, който ще разсее спомените за предишния.

— Освен ако не те разсърди с нещо и ти не дадеш обет пред Бога — парира Джура. — Хвалиш се с любовния си плам, но аз не съм го забелязвала. Може би трябва да съжалявам Брита, но много повече съм обезпокоена от нещастията, които ти ще докараш на страната ни. Твърде много хора ти вярват, а ти си толкова глупав, че вярваш на нея.

— Може би просто ревнуваш? — отвърна той.

— Защо да ревнувам? Била съм твоя жена и знам колко е самотен бракът с теб. Би трябвало да предупредя Брита, че си безполов. — Тя се метна на седлото и погледна от високо към него. — Сега ти си й полезен и си в безопасност. Когато тя реши, че вече не й трябваш, гърбът ти ще усети ножа й.

Джура препусна до края на просеката, обърна се и се втренчи във вателите. Те също я наблюдаваха. Брита излезе от селската колиба и се качи на коня си. Този път бе облечена в одежда от жълта вълна. На главата си носеше обсипана с рубини диадема. Роуан изравни коня си с нейния и тя му протегна ръка, хвърляйки триумфален поглед на Джура.