Обърна се по корем и се замисли за Дейр. Щеше да е чудесно, ако запазеше девствеността си за първата брачна нощ с него.

— Ставай!

Джура лениво се завъртя в топлото легло. Все още беше тъмно. Облечен, Роуан стоеше на няколко крачки от нея и я гледаше свирепо.

— Всички ли ириалки са мързеливи като теб? — попита навъсено той. — Каруците долу вече са готови.

— Всички ли англичани са ужасни като теб? — попита на свой ред тя, протягайки се под завивките.

Роуан внимателно я наблюдаваше и бледото му лице сякаш още повече пребледняваше.

— Вземи си нещата и ела долу — отсече той и излезе от стаята.

Обличането не й отне много време. Дворът се оказа пълен с разтъпкващи се коне и викащи мъже. Гералт, облечен в черно и яхнал черен кон, даваше някакви заповеди на мъжете. Дейр, също на кон, стоеше встрани, а близо до него бе Силеан.

Джура се усмихна на приятелката си, но тя демонстративно извърна глава. Усмивката на Джура се стопи, но все пак пое предложените й от сновящия наоколо прислужник хляб и разредено с вода вино.

Готов за път, Роуан бе сред мъжете и Джура трябваше да признае, че умее да организира бойците, пък и те сякаш усещаха неговата способност да ръководи и му се подчиняваха.

В двора бяха натоварените с храна каруци. В една от тях Джура видя Лора и сина й Филип, седнали до кочияша.

— Джура — извика момчето и тя засмяна тръгна към него. — Добро утро — поздрави Джура, предлагайки му къшей хляб.

— Войниците на Ланкония ядат ли хляб? — сериозно попита детето.

— Винаги — отговори тя също толкова сериозно и се обърна с усмивка към Лора, но англичанката вирна нос и извърна глава. Джура отиде при коня си. Когато поеха, тя застана до Ксанте.

Необходим им бе цял ден, за да достигнат поселището на ириалите. Из земите, през които минаваха, имаше разпръснати, малки селца, но в тях живееха селяни — най-нисшата класа от народа, чиито семейни вражди датираха от столетия. Тези хора нямаха и най-бегла представа дали са ириали, ватели или дори англичани.

На тридесет километра от укрепената столица Ескалон беше главното поселище на ириалите. Когато гвардеец или гвардейка щеше да се жени, то те си избираха партньор сред тези хора. Стражата също се излъчваше от тях и след като ги обучеха ги пращаха обратно в поселището, за да бранят ириалите от нападения. Само по тези места ириалите се чувстваха сигурни. Тук децата си играеха, а жените пееха. Тук се събираше зърното от реколтата. Пак тук се тъчеше платно, шиеха се и се бродираха дрехи, а болните и старите хора намираха спокойствие и уют. Хиляди воини ириали бяха загинали, бранейки това място.

Почти през целия път Джура яздеше до Ксанте, но когато чу Филип да започва да мърмори и да се оплаква, тя забави ход.

— Искаш ли да пояздиш с мен? — предложи тя на момчето и погледна към Лора за разрешение.

За миг Лора сякаш се бореше със себе си, след което извърна глава и кимна отривисто.

Филип скочи в прегръдките на Джура и тя го постави на седлото пред себе си. През останалата част от пътуването му разказваше истории за древните богове на Ланкония, които са се борили и враждували помежду си и са били по-могъщи отколкото християнския Исус.

— Защо държиш това хлапе? — ядосано попита Гералт, когато я застигна с коня си. — Да не си се разнежила към англичанина.

— Та това е дете — отвърна Джура.

— Момчетата стават мъже.

Джура го погледна с отвращение и пришпори коня си.

— Него харесвам — прошепна Филип.

— Разбира се, че го харесваш. Той ще стане крал на Ланкония и то много добър крал.

— Моят вуйчо Роуан е крал и е най-добрият.

— Ще видим.

Колоната пристигна в селището с настъпването на нощта, разположиха каруците край реката и се погрижиха за конете.

С факли в ръце жителите дойдоха да ги посрещнат и да видят своя крал англичанин.

Мнозина от роднините на Джура се завтекоха към нея, за да я поздравят. Тя се бе издигнала в очите им, откакто спечели Хонориума и се омъжи за краля.

— Как изглежда той? — шепнеха те. — Колкото Дейр ли е хубав? Силен ли е като Тал?

Те замлъкнаха, когато Роуан се приближи и застана зад нея. Джура видя как заблестяха очите на някои от братовчедките й. Всички затаиха дъх…

Джура се усмихна и се почувства дори мъничко, горда. Засмяна, тя се обърна към Роуан.

— Нека те представя на моето семейство — любезно се обърна тя към него.

По-късно лелята на Джура ги съпроводи до отредената в нейната къща стая за тях. Стаичката бе малка и в нея имаше само едно легло. Никакъв нар до прозореца.

Роуан изглеждаше странно притихнал.

— Умори ли се от пътуването? — попита Джура.

— Не — отвърна той и продължи: — Добре направи като се погрижи за Филип. Убеден съм, че момчето започва да те боготвори.

— Той е приятно и любознателно дете. Може би е повече ланкон, отколкото предполагам — подметна Джура.

Роуан седеше на ръба на леглото и размотаваше ремъците на ботушите. Имаше угрижен вид. На върха на езика й беше да попита какво има, но не го стори. По-добре бе да стои настрана от този мъж, който само временно й беше съпруг.

— Предполагам, че няма да спим заедно — каза тя.

— Какво? А, не, разбира се, че няма. Има достатъчно кожи. Ще си постеля на пода. Ти легни на леглото.

Джура смръщи вежди. Събу ботушите и панталоните и се шмугна в голямото, празно легло. Лежеше с отворени очи, докато Роуан се наместваше между кожите на пода. Напрежението витаеше във въздуха и тя не успяваше да заспи.

— Луната е ясна — прошепна Джура.

Роуан не отговори и тя помисли, че може вече да е заспал.

— Джура — тихо промълви той след време.

— Да? — отвърна тя по същия начин.

— Съмнявала ли си се някога в себе си? Случвало ли ти се е да знаеш, че си права, но някъде дълбоко в тебе да се таи зрънце съмнение?

— Да. Чувствала съм се по този начин.

Той не каза нищо повече и след малко тя долови равномерното му дишане. Дълго време си блъска главата, за да разбере какво имаше предвид с тези думи, но така и не намери отговор.

На другата сутрин всички ириали от поселището станаха в ранни зори. Бяха нетърпеливи да се видят с роднини и приятели, с които от дълго време не се бяха срещали, а и желаеха по-добре да разгледат англичанина, който бе техен крал сега.

Джура стоеше и наблюдаваше Роуан, който си пробиваше път между хората и виждаше как лицата им светваха, когато се обръщаше към тях на родния им език. Нямаше и следа от избухливия му нрав, който така често проявяваше пред нея. Вместо това бе спокоен, кротък, умен, със завладяващо присъствие.

— Той е дяволски сладкодумен — каза Гералт на Джура. — Внимавай да не се увлечеш по него. Все някой трябва да запази ума си, когато глупакът ни въвлече в някоя война.

Джура отпи няколко глътки от горещото ябълково вино.

— Той не иска война, а мир.

— Какво човек желае и какво постига са две различни неща. Ако ще яздим през земите на вателите, приготви се за бой. Брита ще бъде доволна ако го убие, както неговият баща уби съпруга й.

— Може би Брита вече се е изморила да воюва — отбеляза Джура. — Сигурно и тя желае да види отново сина си.

Гералт бе потресен.

— Готова си да предадеш страната си заради англичанина?

— Разбира се, че не. Той никога няма да успее да обедини когото и да било, но остави го да опита. Кой ще го последва? Та той смята да ожени ириали за ватели. Нали знаеш, че ириалите няма да се съгласят? Той ще бъде спрян преди да започне.

Ксанте стоеше до тях и в отговор на нейните думи каза:

— Погледни го! Заобиколен е от възторжени погледи. Те ще го последват. Тихо! Ще говори.

Джура с интерес наблюдаваше как Роуан се качи на една пейка и се обърна към хората. Цяла сутрин ги бе чувала да си шепнат за Портата на Света Елена, значи хората са разбрали, че я е отворил. Но по лицата им беше изписано и недоверие. Те нямаше да приемат този човек само заради древната легенда.

Гласът на Роуан и превъзходният му ланконски обаче подействаха хипнотизиращо. Говореше бавно, така че всеки звук се улавяше от насъбралите се. Никой не кашляше, не помръдваше, дори децата стояха кротко и слушаха.

Роуан им описваше една страна, в която царят мир и спокойствие и където мъжете и жените могат да яздят надалеч без да се страхуват от нападенията на други племена. Разказваше за хубави пътища, за разпределение на благата между племената. Как ириалите ще заменят своите тъкани с накитите на вателите или пък с конете на феарените. Той разказваше как няма повече да умират младите мъже, защото няма да има нужда да се краде от другите племена.

Роуан рисуваше един прекрасен свят, в който ириалите свободно пътуват през земите на вателите и феарените, за да стигнат до поалените, които ще им разкрият тайните на билките и лечението с тях. Когато спомена, че ако билките на поалените са наистина целебни, то тогава ще могат да се преборят и със смъртта, в очите на много хора заблестяха сълзи.

— Ние ще вземем лекарствата от поалените — рече Гералт, но замлъкна, когато хората впериха гневни погледи в него.

Роуан точно казваше, че единственият начин да се изгради този прекрасен свят е да се обединят племената.

— По добре да се бием! — възрази Гералт войнствено.

Хората му изшъткаха и се обърнаха към Роуан, който изчакваше да се смълчат.

— Народът на Ланкония трябва да стане единен — тихо продължи Роуан и хората неволно се приближиха, за да го слушат по-добре.

Той им разказа за плана си да обедини племената чрез женитби. Преди някой да успее да му зададе въпрос, Роуан попита има ли доброволци — храбри мъже и жени, които искат да живеят, а не да умират за своите племена.