— Да, знам — каза Монтгомъри и се усмихна. Джура си даде сметка, че един един ден той щеше да стане привлекателен мъж.

— Какво става? — извика Роуан зад гърба на тримата. — Монтгомъри, нямаш ли с какво друго да се занимаваш, че се занасяш с жена ми? Няма ли доспехи за чистене? Оръжия да се точат? Уроци да се учат?

— Да, господарю — каза момчето, но дари Джура с още една усмивка преди да се оттегли.

Чувайки гласа на вуйчо си, малкият Филип се дръпна между Джура и стената, а ръцете му здраво обгърнаха бедрото й. Джура изненадано погледна надолу към момчето.

— Филип! — произнесе Роуан рязко. — Какво правиш?

— Това е Джура — отвърна малкият, сякаш тези думи обясняваха всичко.

— Знам много добре коя е, а сега я пусни. Джура се усмихна към Роуан.

— Ако не можеш да управляваш едно дете, то как очакваш да се справиш с Брита и Яин? Или пък с мазния, стар Марек?

Роуан се пресегна да хване Филип, но момчето се скри зад гърба на Джура и тя застана между него и вуйчо му.

Изведнъж Роуан се изправи.

— Имаш власт над мен — промълви той. — Караш ме да се държа по-вдетинено от моя оръженосец. Няма да се карам с теб заради момчето; явно и него си омагьосала. Но помни — той не е мой наследник. Няма да имаш полза да му сториш зло.

— Да нараня дете? — попита Джура ужасена. — Пък било то и английско дете? Прекалено далеч отиваш. Нямам нужда да навредя на никой англичанин тъй като вие сами най-много си вредите. Но може да дойде ден, когато на нас, ланконите, ще ни омръзне самодоволното ви превъзходство и тогава ще хвръкне някоя и друга английска глава. — Очите и се присвиха. — И онзи твой Нийл ще е първият.

— Нийл? — попита Роуан. — Да не би да се е опитвал да се възползва от твоите прелести?

— Престани да мислиш само с онова, което е в панталоните ти. Този мъж ни мрази и не го крие. А сега мога да ти съобщя, че съм гладна и че ми мирише на храна. Позволено ли ми е да ям, или и за това си дал обет?

Роуан побесня, но нищо не каза».

— Ела. Яж. Кой съм аз да се разпореждам с живота ти? — той се обърна и тръгна надолу по коридора.

Джура се готвеше да го последва, но Филип се опита да я хване за ръката.

— Ланконите не се държат за ръце — сгълча го тя уж строго. — И се изправи! Какъв ланкон ще си, ако се прегърбваш?

— Слушам, сър — отвърна Филип, а Джура не го поправи, тъй като момчето се бе изпънало като струна.

Тя му се усмихна.

— Може би ще успеем да ти намерим по-подходящи за воин дрехи.

— И нож ли? — попита той, а очите му светнаха.

— Непременно.

Дълги маси бяха разположени в основната зала и прислужници внасяха и редяха подноси с месо и зеленчуци. Джура се запъти към обичайното си място в края на масата, но Роуан, намръщвайки се, й посочи мястото до себе и. Филип я следваше като сянка.

— Филип — извика Лора сина си от другата страна на Роуан, давайки му знак да дойде при нея.

— Джура ми разреши да седна до нея — каза момчето, старателно изправило раменете си.

Лора се накани да стане, но Роуан я спря.

Свещеник благослови масата и петдесетината присъстващи се нахвърлиха върху храната, сякаш умираха от глад. Освен това шумно обсъждаха оръжия и коне и спореха кой е най-добрият воин.

Малко след началото на вечерята двама мъже се вкопчиха за гърлата, като всеки се опитваше да удуши другия.

Роуан, макар и привикнал вече с темпераментното поведение на ланконите, все още не можеше да свикне с тези внезапни избухвания. В момента разговаряше с Лора и не реагира моментално.

Но не и Джура. Тя скочи върху масата, направи няколко крачки и се хвърли върху мъжете, събаряйки ги така, че и тримата се озоваха на пода сред разпиляната храна и лаещите кучета.

Тя изтегли ножа още докато бе във въздуха.

— Ще изтръгна сърцето на следващия, който се опита да прекъсне яденето — изкрещя тя.

Мъжете се успокоиха и се надигнаха от пода. Останалите ланкони почти не реагираха на тази обичайна сцена, но тя не бе такава за Роуан. Джура се изправи, отърси се от прахта и срещна погледите на краля и тримата рицари. Англичанката стоеше встрани с уплашени очи и здраво притискаше момченцето към себе си.

Джура нямаше никаква представа с какво бе предизвикала подобни изражения върху лицата на тези хора.

Роуан се бе зачервил, вените на врата му бяха изпъкнали, брадичката му нервно потреперваше, а тримата му рицари я гледаха с ужас. Тя прибра ножа.

— Храната изстива — бе всичко, което каза. Филип се откъсна от майка си, затича се и обви с ръце бедрата на Джура.

Тя положи ръка върху меките коси на момчето, усмихна се, след което се наведе, хвана го за раменете и го обърна към себе си, така че да може да го вижда.

— Какво значи това? — попита тя тихо. — Да не би един ланкон да се страхува?

— Момичетата не се бият с мъжете — прошепна момчето.

— Така е, но това са Рабан и Сексан. Те вечно налитат на бой. А сега — изправи рамене, застани… — Джура спря, защото Лора, излязла от вцеплението си, сграбчи сина си.

— Как смееш!? — провикна се тя. — Как смееш да докосваш детето ми и да го учиш на вашите диви нрави? Ти не си жена. Нямаш право да се доближаващ до деца.

Джура се изправи и пристъпи към Лора, а очите й бяха студени и решителни. Роуан застана между двете.

— Ела с мен — нареди той на Джура с такъв израз на лицето, какъвто тя не бе виждала дотогава.

Ланконите бяха спрели да ядат, за да наблюдават сцената. Самото сбиване и скачането на Джура върху масата не бе предизвикало никакво вълнение, но сега се чудеха какво правят тези странни англичани. Защо се ядосват, че една гвардейка бе спряла кавгата. Та това бе нейно задължение!

— Ела с мен — повтори Роуан, след което стисна зъби.

— Гладна съм — възпротиви се Джура, поглеждайки към масите и бързо изчезващата от тях храна.

Пръстите на Роуан се впиха в ръката й. Докато я извеждаше от залата, Джура се опита да се отскубне, но той здраво я държеше и тя го изруга, че я излага пред другите.

Той я придърпа в първата отворена стая, която се оказа склад с бъчви за бира и медовина.

— Никога — започна той, гледайки я право в очите, веднага след като затвори вратата, — никога вече жена ми няма да се държи по този начин! — Едва говореше от гняв. — Сякаш си проста уличница, скачаща по масите и… и… — почти се задави — допираща тялото си до онези мъже.

Да не би да е луд? — зачуди се Джура.

— Това е мое задължение — отвърна тя търпеливо. — Гвардейките се обучават да разрешават спорове и като представителка на Тал бях длъжна да го сторя. Ако Гералт присъстваше на вечерята, той щеше да се справи с мъжете.

Лицето на Роуан почервеняваше все повече и повече.

— Тал е мъртъв — напомни той. — Аз съм крал. Аз ще уреждам споровете между собствените си бойци. Не съпругата ми.

Гняв започваше да се надига в Джура.

— Май разбирам! Всичко е защото съм жена. Да не би да мислиш, че ланконките са толкова страхливи и безполезни като сестра ти?

Той се приближи до нея.

— Не намесвай сестра ми. Казвам, че ти няма да се държиш сякаш си церемониалмайстор, бдящ за реда. Ти си жена и ще се държиш като такава.

Този мъж говореше абсурдни неща.

— Може би трябва да се захвана с ръкоделие, за да ти докажа, че съм жена? Приличам ли ти на мъж? — не му остана длъжна Джура.

Неволно Роуан огледа тялото й — високите, стегнати гърди, дългите, заоблени бедра и късата туника, прилепнала към формите й. За стотен път прокле прибързаното си решение, което го бе накарало да се закълне, че няма да я докосва.

— Ще изпълняваш моите нареждания, иначе ще съжаляваш — бе всичко, което каза.

— Какво ще предприемеш? Ще наредиш да ме затворят ли? А и кой ще изпълни заповедите ти? Да не мислиш, че ланконите ще ти позволят? Няма да успееш да минеш жив през портите на Ескалон, ако нещо се случи с мен. А с това ще се сложи край и на детинските ти планове да обединиш племената.

Роуан сви отпуснатите си до тялото ръце в юмруци. Никога никой не го бе докарвал до подобно състояние. Бе се справял с глупавите синове на вуйчо си Уилям без нито веднъж да загуби контрол над нервите си. А и никога жена не го бе разгневявала. Жените бяха сладки, мили същества, които даряваха мъжете с внимание и слушаха какво им приказват с широко отворени, боготворящи очи. Ако мъжът отидеше на лов, при връщането си той споделяше с жена си преживяните премеждия, а тя въздишаше и се възхищаваше от неговата смелост. А Джура бе в състояние да повали елен дори по-голям отколкото той би могъл.

— Нямаш ли женски дрехи? — попита Роуан. — Трябва ли да се обличаш така? — той посочи широките панталони и ботушите с кръстосани ремъци.

— Държиш се като дете — рязко отвърна тя. — Какво значение има как съм облечена. Помага ми да изпълнявам задълженията си и… — тя млъкна, защото Роуан я бе взел в обятията си.

— Твоите задължения са към мен — прошепна той дрезгаво. — Няма да притискаш тялото си до това на други мъже.

— Имаш предвид, когато спрях сбиването ли? — Говореше по-бавно и по-тихо. Не можеше да разсъждава ясно, когато той я докосваше.

— Джура, ти направи нещо с мен. Не мога да се позная.

— Тогава ще ти кажа кой си. Ти си англичанин в страна, на която не принадлежиш. По-добре ще бъде, ако се върнеш в Англия и отстъпиш кралството на брат ми.

Той я отблъсна от себе си.

— Остави ме. Иди и си напълни търбуха и не се намесвай между мен и моите бойци.

— Те са ланкони, те не са твоите бойци — възрази тя, напусна помещението и забърза обратно към залата. Щеше да има късмет, ако намери какво да хапне. Масите вече ги раздигаха, но тя успя да грабне парче наяден еленов бут от един от подносите на прислужниците и го заръфа, напускайки крепостта, за да подиша чист въздух.