Английският рицар отвори вратата към помещението, което Джура добре познаваше. В него Тал планираше военните си набези. Тя влезе и вратата се затвори зад гърба й. Нужни й бяха няколко секунди, за да привикне с оскъдната светлина.

Роуан седеше в далечния край на помещението, а в полумрака косата му изглеждаше почти тъмна.

— Можеш да седнеш — предложи той.

— Ще остана права — отвърна тя.

Усещаше гнева му, но той не бе по-силен от нейния.

— Трябва да поговорим — каза той през стиснати зъби.

— Нямам какво повече да казвам — заяви тя.

— По дяволите! — избухна той. — Твоя е вината, че ме накара да повярвам, че ме желаеш.

Макар Роуан външно да се различаше от Тал, те си приличаха, помисли си Джура. Тал никога не смяташе, че е виновен за нещо; то бе винаги но вина на другите.

— Човек не бива да обърква похотта с желанието за женитба — обясни тя спокойно. — Мога да желая някой добре сложен ковач, но не бих искала да се омъжа за него.

— Аз съм твоят крал, а не ковач. Тя се вторачи в него.

— Не си мой крал. Ти си англичанин, който поради някаква жестока шега на боговете, е станал мой съпруг. Има начини нашият брак да се разтрогне.

Роуан се изправи и отиде до тесния процеп в далечния край на стаята, който служеше за прозорец.

— Да — каза той тихо, — проучих въпроса, но се опасявам, че е невъзможно. Поне не сега, когато Хонориумът е още толкова жив в паметта на хората.

Направи пауза и Джура забеляза как свива рамене. — Проклинам деня, когато баща ми е срещнал майка ми. Бих предпочел тя да се е омъжила за крепостен селянин отколкото за ланкон. Това, че съм принц, винаги ми е тежало, но сега е по-лошо от всякога. — Говореше толкова тихо, че тя едвам го чуваше. Обърна се отново към нея:

— Възнамерявам да обединя племената на Ланкония-и се опасявам, че ириалите няма да ме подкрепят, ако отхвърля природената сестра на сина на стария им крал.

Джура се усмихна.

— Да обединиш племената на Ланкония? Да не би да се готвиш да преместиш и планината Тарновия? Може би искаш да е малко по на юг? Или желаеш да промениш теченията на реките?

Очите му я стрелкаха гневно.

— Защо позволих на тялото си да ръководи разума ми? Защо не поговорих с теб, макар и за минутка, преди да свикам Хонориума?

— Ти лиси го свикал? Мислех, че Тал е наредил да се проведе, за да даде равни възможности на всички племена да се борят за английския принц.

— Аз, като пълен глупак, го свиках, защото бе единственият начин да те получа. Бях сигурен, че ще победиш.

За миг Джура остана неподвижна, а в следващия се завтече към него със свити в юмруци ръце.

— Нарани приятелката ми Силеан само заради страстта си! — крещеше тя. — Развали годежа ми с Дейр само заради копнежа си по мен!

Той я хвана докато тя го удряше и гърбът му опря в стената. Беше й невероятно, неописуемо разгневен, но в момента, когато я докосна, яростта му се превърна в желание. Обви я с ръце и впи устни в нейните, а Джура му отвърна, с тяло готово сякаш да се слее с неговото. Ръцете й обгърнаха врата му и го придърпаха по-близо, а устата й се отвори. Гневът, отчаянието, самотата й се превърнаха в копнеж. Тя бе негова и той можеше да прави с нея каквото поиска.

Изведнъж той рязко я отблъсна; тя политна и се стовари върху твърдия, каменен под.

— Трябва да поговорим — заяви той.

Дишаше тежко, като препускал кон, докато я гледаше. Слънчев лъч се прокрадна през тесния процеп и освети главата му в гръб.

— Проклинам те, Джура — каза той през стиснати зъби. — Дадох обет пред Бога, че няма да те докосна, и ще го спазя.

Джура се опитваше да се съвземе.

— Ние сме женени сега — промълви тя накрая. Беше й трудно да разбере логиката му, но това нямаше значение, когато ставаше въпрос за желанието й към него.

— Тогава трябва да ме помолиш — заяви той.

— Какво трябва да направя? — попита тя недоумяващо.

— Ако ме искаш в леглото си, трябва да ме помолиш за това.

Джура примигна.

— Това да не е някой от английските ви обичаи? Да не би да карате изнежените си английски жени да молят? Това какво е — начин да ги унижите още повече и да се почувствате могъщи? Ланконите не карат жените си да молят. Ланконите са истински мъже.

Той отново се разгневи и пристъпи към нея, но веднага отстъпи, както човек неволно прави, когато застане прекалено близо до огън.

— Дал съм обет пред Бога и няма да го наруша! А сега — имаме разни неща да обсъждаме.

— Нямам какво да обсъждам с теб — заяви Джура и се запъти към вратата.

Той я хвана за ръката, но моментално я пусна.

— Седни.

Свивайки рамене, за да покаже своето безразличие, Джура се подчини.

Роуан й обърна гръб и започна да кръстосва стаята:

— По някаква зла ирония на съдбата сме женени. Можех да разтрогна брака при други обстоятелства — например ако не бях полу англичанин и, следователно, подозрителен, или ако ти не бе роднина на Гералт. Но сега мие невъзможно и затова ще трябва да направим известни компромиси. Утре заминавам при племето вател, за да разговарям с техния водач и ти ще ме придружиш.

Джура се изправи.

— Въобще няма да направя подобно нещо.

Роуан застана пред нея и се наведе напред докато носът му почти докосна нейния.

— Нямам ти доверие, че няма да се опиташ да събереш армия, за да сложиш онзи шумен, арогантен твой брат на престола. Искам ти… Искам и двамата да сте до мен, за да знам какво правите.

— А не е ли защото те е страх хората да не си помислят, че не си в състояние да отнемеш девствеността на съпругата си — попита тихо тя. Усещаше дъхът му върху устните си.

Той сведе очи.

— Не си прави илюзии, че не мога — той погледна устните й, а после — отново очите. — Но няма да го направя.

Тя се отдръпна от него. Каквито и да бяха глупавите му английски причини да я отблъсква, той правеше точно това — отблъскваше я. И така я караше само още по-силно да го мрази.

— Ще остана тук и ще…

— Не! — изкрещя той. — Независимо дали искаш или не, ти си моя съпруга и ще се държиш като такава. Ако не споделяш леглото ми, то поне ще споделяш стаята ми или палатката или с каквото разполагам. Няма да ти позволя да ми попречиш да обединя племената. Щом хората искат да ме видят с девствената ми жена, то ще ме видят! А и така ще имам възможност да наблюдавам, че не кроиш нещо пъклено зад гърба ми.

— Ако те промуша с меч, то ще бъде през сърцето, а не в гръб.

— Предполагам, че тези твои думи трябва да ме успокоят? — попита той сухо.

— Приеми го както искаш — заяви тя, гледайки го гневно, но скоро изразът й се смени с любопитство. — Как възнамеряваш да обединиш племената? Като ги завладееш?

Роуан се приближи към прозореца.

— Може и така да се каже. Искам да ги сродя помежду им, така че след няколко поколения те ще бъдат така премесени, че няма да знаят от кое племе произхождат. Ще бъдат само ланкони.

Джура му се усмихна.

— И как възнамеряваш да постигнеш това? Ще ги помолиш да се оженят за хора, които мразят? — Усмивката й изчезна. — Ти въобще не ни познаваш. Племената: по-скоро биха загинали, отколкото да се откажат от «своята самобитност. Защо не се върнеш обратно в Англия и не ни оставиш на мира преди да подпалиш някоя война… ако живееш толкова дълго?

— Ти ще се върнеш ли с мен? Джура бе ужасена.

— Да живея в Англия, където жените трябва да молят мъжете за ласки!?

Роуан понечи да отговори, но се отказа. Вместо това продължи:

— Няма дори да се опитвам да ти обяснявам. Твое задължение е да ми се подчиняваш и нищо повече. Трябва да ме придружиш докато пътувам из Ланкония. Не желая никакви съвети или коментари от теб. Ще се държиш както подобава на една съпруга.

— Като английска мишчица ли? — сопна се тя. — Ще видиш, че ланконските жени не се подчиняват така лесно, както безцветните ви английски куклички. Ще дойда с теб. Какво значение може да има? Ще съм вдовица до следващата пълна луна. — Тя се извърна и излезе от стаята.

Докато се придвижваше по слабо осветените каменни коридори към основната зала, си мислеше какъв глупак е този мъж. Да не би да си въобразяваше, че може да влезе в главните градове на племената и да ги помоли, ако обичат, да престанат да се ненавиждат. Тя ще се окаже права. Някой щеше да убие този глупак до няколко дни.

А що се отнася до това, че не лягаше с нея, то бе наистина заинтригуващо. Да не би да не я желаеше? Стори й се неправдоподобно, освен ако пък всички англичани се държат така към жените, както той към нея. Или не можеше да консумира брака им? Тя сви рамене. Как да разбере какво мисли един чуждоземен идиот?

— Ти си Джура — се чу нечие тънко, задъхано гласче. — Ти спечели.

Джура погледна надолу и видя сина на англичанката. Подозираше, че е по-малък отколкото ръстът му подсказваше. Освен това бледата му кожа и светла коса й приличаха на недоопечен хляб. Светлината от факлата на стената караше лицето на момчето да изглежда, сякаш е изваяно от перла.

— Какво искаш? — попита тя. Вярно че беше малък враг, но все пак — враг.

— Гледах те — каза момчето, а очите му бяха кръгли и сини като полски цветя. — Видях как спечели. Видях как победи всички. Ще ме научиш ли да тичам като теб? И да се боря? И да стрелям с лък?

Джура не можа да не се усмихне.

— Може би.

Момчето я погледна възторжено.

— А, ето къде си бил — прокънтя глас в края на коридора. Оказа се на младия рицар Монтгомъри и ръката на Джура инстинктивно се насочи към ножа, но младежът я гледаше с нещо, което приличаше на възхищение. Ръката й се отпусна.

— Това е Джура — обяви гордо Филип.