— Той има моето разрешение за всичко, когато поиска — заяви Силеан. — Но засега ще трябва да почакам. Тал е насрочил Хонориум за новия крал.

— Хонориум? — промълви Джура невярващо, вслушвайки се най-после в приказките на приятелката си. — Но такова нещо не е имало откакто се помня, нито пък, доколкото знам, откакто Тал се е родил. — Тя скочи на крака. — Как смее този фукльо да предприема такова нещо? Това е обида за теб. Сякаш иска да каже, че избраната жена не е достатъчно добра за него. Той е копеле! Страхливо, хленчещо…

— Джура! — прекъсна я Силеан, извръщайки се. — Грешиш по отношение на него и освен това Тал е този, който свиква Хонориума. Твърди, че синът му ще е крал на всички ланкони и следователно съпругата му трябва да е избрана измежду всички племена. Благородно е от страна на Роуан, че се е съгласил. Може да спечели зерна. Или ултенка. — При последните две възможности гласът й затрепери от ужас. — Не са много благородните мъже, които биха приели подобно състезание. Хонориум не е свикван, откакто крал Лоркан спечели кралица Мета. Чувала съм, че е била ужасна; половината от носа й липсвал, откъснат в някаква битка, а и била с десет години по-стара от краля. Слава Богу, че нямали деца. И ето че принц Роуан е приел да се ожени за победителката в Хонориума.

Джура се извърна и тайничко се помоли за помощ. Защо всички виждаха у чужденеца такива благородни черти?

— Той явно не си дава сметка какъв може да е изходът от състезанието. Видял те е и е решил, че всички ланконки са като теб. Или е такова раболепно кутре, че е готов да изпълни всичко, което му наредят, без да задава въпроси.

Смехът на Силеан накара Джура да се обърне.

— Принц Роуан е всичко, но не и раболепен. Джура, трябва да се запознаеш с него. Довечера ще има празненство. Ела! Ще те представя и сама ще се убедиш какъв е.

Джура даде да се разбере, че е ядосана.

— Няма да предам брат си. Редно е Гералт да бъде крал и всичко, което чувам досега за този англичанин, само затвърждава убеждението ми. Ти иди на празненството и седни редом с него. Аз няма да го сторя. Някой трябва да остане тук да пази, а имам и оръжия да точа.

— Например ножа си? — полюбопитства Силеан, кимайки по посока на празната ножница.

— Аз… Паднах в тъмнината — промърмори Джура не дотам убедително, а кръвта отново нахлу в лицето й като се сети за мъжа в конюшнята. — Ще се върна да потърся ножа. А ти иди на тържеството; ще се видим сутринта. — Джура побърза да напусне стаята на Силеан преди тя да продължи с въпросите за ножа или за белезите по врата, оставени от мъжа.

Самата мисъл за мъжа караше тялото на Джура да се сгорещява и тя бе благодарна на хладната тъмнина, която скриваше пламналото й лице.

Ножът го нямаше в конюшнята и тя не се съмняваше, че е у него. Облегна се за миг на яслата, затвори очи и се наруга, че е такава глупачка. Два пъти се бе сблъскала с този груб простак и се бе озовала в прегръдките му като някоя долна уличница, а не знаеше нито името му, нито с какво се занимава. Че той можеше да е един от робите, които работеха в града. Но пък беше чист и говореше ириалски с дълбокия си глас, гладко, с правилно произношение, а не завалено, както обикновено чужденците говореха езика й.

Той можеше да й навлече неприятности, мислеше си тя. Можеше да използва ножа, за да я изнудва. Ножът носеше нейния отличителен знак — два лъва, изправени на задните лапи, и хората щяха да разберат, че е неин. Трябваше само да го покаже на Дейр… Какво бе казал той? Синът на Брита? Ако Дейр видеше ножа й в ръцете на друг мъж, щеше да има неприятности между ватели и ириали.

— Идиотка! — наруга се тя гласно. — Ти си проста, с разпасани поли глупачка, която не заслужава да бъде гвардейка. — Излезе от конюшнята, все още ругаейки се.


Пета глава

Джура спа много неспокойно през нощта, а точно преди зазоряване тропането на Гералт но вратата я накара да навлече туниката и панталоните и да дръпне резето. Брат й нахълта гневно.

— Видя ли го? — поиска да узнае той. — Омагьосал е баща ми. Само защото съумя да отвори някаква си ръждясала порта, баща ми мисли, че е способен на всичко. Аз трябваше да отворя портата още преди години.

Джура, все още замаяна от съня, премигваше насреща му. Гералт бе мургав мъж, черната му коса се спускаше до раменете, дебелите, черни вежди почти се сливаха, докато устните се свиваха от гняв. Той удари с юмрук дланта си.

— Вече приказва за пътища и… — не успя да продължи, сякаш собствените му думи го задавяха. — Говори и за търговски панаири. Как си мисли, че ние, ланконите, сме устояли на всички, които са се стремили да ни завладеят? Ние не допускаме никого — ни викинги, ни хуни, а най-малко — лукавите търговци. Кой ги знае дали тайничко не превозват цели армии в каруците си? А сега този… този узурпатор иска да им отворим границите си. За десетина години той ще ни заличи.

Гералт спря да си поеме дъх, но не позволи на Джура да се обади.

— В ръцете му е синът на Брокаин, а го пази като родно дете. Аз съм за това да обесим момчето и когато Брокаин ни нападне, да убием и него. Зерните са наши вратове. Трябва да се защитаваме.

Как да отворим границите си? — зачуди се Джура. — Хвала за това. Та ние ще престанем да съществуваме. Ще бъдем погълнати от нашественици. — Това бе още една причина към натрупаните досега, поради които англичанинът не биваше да става крал. Не само тялото на Тал, но и мозъкът му явно беше болен. Погледна Гералт. Е, поне един човек бе съгласен с нея и не мислеше англичанина за Бог.

— Да, но Тал не вижда това. Днес сутринта се опитах да поговоря с него, но той ми нареди да напусна стаята. — Гералт вирна глава. — Чу ли за Хонориума? Даваш ли си сметка, че можем да се окажем с чужда кралица? Чух, че Брокаин има и дъщери. Ами ако някоя от тях спечели?

Джура можеше само ужасено да гледа брат си. Не бе предвидила подобна развръзка.

Гералт седна до нея и я прегърна през раменете.

— Ти трябва да спечелиш!

— Аз? — попита тя объркана.

— Всъщност трябва да осигуриш Силеан да спечели този мъж. Ще участваш в Хонориума и ще се биеш както никога досега. Трябва да елиминираш всички пришълки, докато останеш сама срещу Силеан.

— Да — кимна Джура уверено — Силеан ще се бие за него.

Гералт направи гримаса на отвращение.

— Тя гледа мъжа със замечтани очи. Не вижда ясно, не чува какви ги приказва.

Джура моментално защити приятелката си:

— Силеан е гвардейка. Тя не може да не вижда, че той е глупак.

— Силеан е и жена — той вдигна едната си вежда. — Ти видя ли го вече?

— Не, но нима ще си променя мнението дори да го видя?

— Той е със светла кожа и коса и някои от жените са се увлекли по него. Мислят с тялото си, а не с ума си. — Той я наблюдаваше внимателно.

Джура го изгледа свирепо.

— И ти си мислиш, че мога да се окажа от тях? — попита тя с цялото негодувание, което изпитваше. — Не Ме интересува дали е красив като бога Наос. Няма да променя мнението си. Той няма право да е крал на Ланкония.

— Браво! — похвали я Гералт, потупвайки я по гърба сякаш бе един от неговите гвардейци и тя залитна напред. — Баща ми пожела да се явиш в двореца, за да бъдеш представена на принца самозванец. Кралят бе наскърбен, че снощи не бе на тържеството.

— Че Тал беше ли? — изненада се тя.

— Не можа да откъсне очи от английския си син. — Гералт се извърна за миг и Джура разбра, че се опитва да прикрие болката от начина, по който Тал демонстрираше любовта си към сина, когото не бе виждал от дете. Гералт винаги бе боготворил баща си, но на Тал дори не му бе хрумнало да го направи крал.

Гералт се обърна отново към сестра си, вече по-спокоен:

— Ние трябва да браним Ланкония. Каквото и да направи той, за да ни попречи, трябва да браним страната, доколкото сме способни. За начало ще поставим ириалка кралица до него. Не бива да допускаме кралица от друго племе да проникне в Ескалон. Тя ще дойде със своите васали, които ще подкупят пазачите и някоя нощ ще отворят вратите. Не! Трябва да го спрем преди да е започнало. Трябва да поставим Силеан на трона. Смяташ ли, че можеш да победиш другите претендентки?

— Да, разбира се — отвърна тя, тъй като в този момент бе убедена в това, което твърдеше.

— Добре — той се изправи. — Ела с мен. Ще се срещнеш със сина на баща ми.

Джура направи гримаса.

— Сега? Преди закуска?

— Да. Баща ми настоява.

Чувстваше се, сякаш я повеждат на екзекуция, но все пак се дооблече набързо и последва Гералт. Не си даде труда да сложи дълга роба, а вместо това навлече гвардейската си униформа от панталон и туника с голяма синя вълнена пелерина, метната през едното рамо. Поколеба се, като видя празната ножница, но я сложи откъм гърба, така че пелерината да я прикрива.

Гералт мърмореше, че се бави с обличането, затова тя отвори вратата и тръгна след него. Брат й не й оказа вниманието да вървят редом, а закрачи напред, докато Джура го следваше по петите като досадна малка сестра — за каквато той всъщност я смяташе.

Отведе я в края на тренировъчното поле на мъжете, където бяха поставени мишените за стрелба с лък. Джура спря за миг, за да се огледа. В сянката на дървото вляво видя Тал, който лежеше, мършав и посивял от болестта, върху легло, покрито с многобройни възглавнички. Никога не бе виждала суровия стар мъж да проявява мекушавост, но ето че сега лежеше, заобиколен от бродирани, пухени възглавници върху нещо, което наподобяваше гоблен. На стола до него седеше красива млада жена със златни коси, облечена в дълга рокля. Платът сякаш грееше на слънчевата светлина. Малко момченце, златокосо като майка си, стоеше наблизо. Тримата гледаха към мястото за стрелба с лък, където двама мъже стояха с гръб.