— А моята кръв кипи за Джура — отвърна Роуан решително. — Свиквай Хонориума!

Тал кимна.

— Ще го сторя. Но стой настрана от нея. Не давай на никого да подразбере, че възнамеряваш да я спечелиш.

Дори не подозираш какъв гняв ще възбудиш, ако се разчуе за твоето незачитане на сина на Брита. Ще провъзглася, че Хонориумът се свиква, за да покажеш, че уважаваш всички племена еднакво. Така всяко ще има шанс да постави своя кралица на трона.

Сега си върви. Изпрати ми Сиоман, за да насроча Хонориума.

— Мислех, че ще искаш да видиш дъщеря си и внука си.

Очите на Тал се разшириха.

— Лора? Бебето, което оставих. Тя е с теб?

— Да. И води сина си, Филип. Той е умно дете.

— Обзалагам се, че не толкова, колкото теб, когато беше малък — заяви Тал усмихнато. — Да. Нека влязат. Моля се само Лора да не поиска някой, който не е подходящ за съпруг.

Роуан също се усмихна.

— Май няма, защото като че ли се е увлякла по Ксанте.

Тал така бурно се разсмя, че се закашля.

— Този стар боен кон? Да, добра двойка ще бъдат. Никога не е бил женен и ще е нужна огнена жена, за да разтопи закоравялото му сърце.

— Лора може да го направи — Роуан се изправи, а след това, под напора на внезапно обзело го чувство, хвана ръката на баща си и я целуна. — Съжалявам… Съжалявам, че…

— Не! — прекъснато рязко Тал. — Никакво съжаление. Ти си точно такъв, какъвто се молех ден и нощ да бъдеш — не принадлежиш към нито едно от племената. Ти си крал на Ланкония, който не трябва да е предан на определено племе. Ти ще можеш да обединиш страната. Само се надявам, че жената до теб… Не, няма за какво да се съжалява. Изпрати дъщеря ми и момчето.

— Да, татко — промълви Роуан и се приготви да напусне стаята.

— Сине — спря го Тал, — кажи на Сиоман да ти даде подходящи дрехи, за да не приличаш толкова много на англичанин.

Роуан кимна и излезе.

Отвън, пред стаята на Тал, Роуан се облегна на тъмната каменна стена и затвори очи, чувствайки се смазан от огромната вяра, която баща му изпитваше към него. Винаги бе мислил, че ще е крал на една страна, а сега бе открил, че от него се очаква да обедини шест племена, които се ненавиждат, шест племена, които се ограбват взаимно, които се избиват без никакви угризения. Позволи си за миг да се помоли на Бог да го упъти. Щеше да направи всичко по силите си и да разчита на Божията помощ. А Джура, помисли си той, отваряйки очи, Джура щеше да е до него и също да му помага. Тръгна по тъмния коридор и спря, когато чу гласа на Лора да се извисява гневно, последван от гърления смях на Ксанте.

— Ако мога да ви прекъсна — обади се Роуан, — баща ни иска да те види заедно с Филип. А, Ксанте, ти би ли ми пратил някой си Сиоман?

— Да, господарю — отвърна Ксанте почтително и забърза да изпълни заръката.

— Първо Сиоман — прошепна си Роуан, след това — Джура! — Той последва Ксанте, подсвирквайки си.

Джура с неохота напусна терена за тренировки, но младият мъж, който бе дошъл, обяви че я търсят спешно. Стори й се необичайно, че я викат в конюшнята, но в крайна сметка напоследък всичко бе странно. Откакто Тал бе изпратил да доведат английския му син, нейният свят се бе преобърнал. Сега щеше да отиде да види кой я вика, след което ще потърси Гералт, за да го утеши доколкото може.

Конюшнята бе лошо осветена и безлюдна. Помисли си с отвращение, че хаосът сред ириалите е толкова голям, че зерните могат да ги нападнат и победят.

— Има ли някой? — провикна се тя, но отговор не последва. Обхваната от съмнения тя извади ножа и започна бавно да се предвижва напред, с гръб опрян към яслите.

Колкото и предпазлива да бе, не очакваше ръката, която се стрелна от тъмнината и запуши устата й. Друга силна ръка изби ножа от ръката й и тя бе привлечена в тъмнината на яслата.

Започна да се бори, но се оказа напълно безсмислено, тъй като мъжът я обърна към себе си и силно я прегърна. Въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината, нейното тяло й подсказваше, че това е той.

Когато устните му се долепиха до нейните, тя отвърна с цялата страст, която изпитваше. От вчера си повтаряше, че реакцията й към този привлекателен мъж е била случайна, че няма да се повтори. Просто нещо случило се във времето и пространството. Беше самотна заради отсъствието на Дейр, а и освен това, когато зърна мъжа, и двамата бяха полуголи. Нищо чудно, че бе реагирала така. Освен това бе омаловажила страстта, която я разтърси. Естествено бе да се чувства така добре, когато я целува толкова красив мъж.

Но Джура подценяваше чувствата, които бе изпитала. Тя бе забравила какво е да си в обятията на този мъж, как тялото й се събужда и потръпва при досега му.

Когато той вдигна глава, ръцете й обгръщаха врата му, пръстите й бяха заровени в косата му… и тя не можеше да му се насити.

— Джура — прошепна той и гласът му сякаш проникна дълбоко в нея. — Ще бъдем заедно сега — прошепна той, докосвайки устните й със своите.

Подобно на цвете, което се разтваря пред пчела, тя отвори устните си, мечтаейки прашеца й да бъде взет. «Заедно» означаваше да се любят и тя бе готова за него. Не мислеше за последствията или за това къде се намират. Доколкото се интересуваше, можеха да бъдат и насред зала за угощения.

Леко разтвори крака, опря бедрата си до неговите и го остави силно да я притиска.

— Любов моя — прошепна той, обсипвайки врата й с жадни целувки, сякаш искаше да я погълне. — Ще бъдем заедно. Уредих го.

— Да — промърмори тя със затворени очи и отметната назад глава. — Заедно. Сега.

Той се отдръпна, за да се взре в лицето й.

— Много ме изкушаваш; повече отколкото си представях, че е възможно. Джура, любов моя, не съм подозирал, че мога да се чувствам така. Кажи, че ме обичаш. Нека чуя тези думи.

Тя не мислеше за думи; бе се отдала на усещанията. Чувстваше тялото му до своето, големите му силни бедра притиснати здраво до нейните. Копнееше да усети кожата му до своята, да преплете пръстите си с неговите, да усети гърдите му до своите. Искаше да гали ръцете му, кожата…

— Джура! — простена той и така силно долепи устни до нейните, че тя загуби равновесие и залитна назад, удряйки гърба си в каменната стена на яслата. Той не я пусна, а продължи да я целува, докато тялото му се притискаше към нейното толкова силно, че Джура си помисли, че ще умре под неговата тежест, и въпреки това вместо да се постарае да се освободи, тя го придърпа по-близо към себе си.

Изведнъж той я пусна и отстъпи назад, потъвайки в дълбоката сянка в ъгъла.

— Върви — нареди той пресипнало. — Върви, или няма вече да си девица. Остави ме, Джура.

Успя да се задържи права като се вкопчи в камъните зад гърба си, а тяхната назъбеност раздираше дланите й. Сърцето й биеше лудо, а в тялото й се надигаха опустошителни, страстни вълни.

— Махай се оттук преди някои да те види — нареди той.

Мозъкът на Джура бавно заработи. Да, никой не биваше да я види. С усилие се задържа на омекналите си крака и дори направи няколко крачки напред, търсейки опора в стената.

— Джура — извика той след нея.

Тя не се извърна. Мускулите й бяха прекалено отслабнали, несигурни, за да си позволи да прави излишни движения.

— Помни, че си моя — каза той. — Не оставяй сина на Брита да те докосва.

Тя кимна, прекалено замаяна, за да схване смисъла на чутите думи и излезе от конюшнята. Беше доволна, че краката й сами знаеха пътя към помещенията на жените, защото мозъкът й бе зает единствено с мисълта за него.

Продължаваше да опипва връхчетата на пръстите си, спомняйки си усещането от докосването до него.

— Джура — извика някой, но тя не откликна.

— Джура! — каза Силеан рязко. — Какво става с теб? Къде ти е ножа? Защо косата ти е разпусната? Какви са тези белези по врата ти? Нападна ли те някой?

Джура дари приятелката си със замечтана усмивка.

— Добре съм — прошепна тя.

Намръщена, Силеан хвана Джура за ръката и насила я повлече към стаята си. Помещението беше спартански обзаведено само с най-необходимото — креват, маса, стол, умивалник и дрешник. Различни оръжия висяха по стените, а над леглото имаше издялан от дърво християнски кръст.

— Седни — нареди Силеан на Джура, побутвайки я към леглото. Силеан намокри една кърпа и я сложи върху челото й. — А сега ми разкажи какво стана?

Джура започваше да се съвзема.

— По… Добре съм. Нищо не ми се е случило. — Тя махна кърпата от челото си. Ръцете й все още трепереха, но започваше да идва на себе си. Трябва да стои далеч от този мъж. Той бе като болест, заразна единствено за нея — и то такава, от която можеше да умре.

— Ти ми кажи новините около теб — обади се Джура. — Срещна ли се с англичанина? — Може би омразата към чужденеца щеше да й помогне да забрави новосъбудената страст. — Толкова ли е глупав, колкото мислехме?

Силеан все още бе озадачена от вида на приятелката си.

— Въобще не е глупав. И се оказа изключително храбър. Сам се опълчи срещу Брокаин.

Джура изсумтя.

— Значи е по-глупав, отколкото предполагах. Най-вероятно неговото невежество го е опазило този път, но това няма да се повтори. Трябва да отидеш при Тал докато е още жив и да го помолиш да те освободи от задължението да се омъжваш за този противен мъж.

Силеан се усмихна замечтано.

— Въобще не е отблъскващ. Той ме целуна и беше много, много приятно.

Джура втренчено изгледа Силеан.

— Прекалено много си въобразява. Да не би да смята, че ние, ланконките, сме с леко поведение? Как смее да целуне гвардейка, сякаш е проста селянка. — Още докато изричаше това, Джура усети как лицето й почервенява. Един мъж бе дръзнал да направи много повече от това да я целуне и вместо да мисли за морал тя почти му се бе отдала на пода на конюшнята.