— Племената се бият помежду си — отбеляза Роуан. — Сам се убедих.

Тал стисна ръката му.

— Чух, че сам си излязъл срещу зерните, че си се изправил срещу самия Брокаин.

— Зерните саланкони.

— Да — започна Тал, а Роуан изчака докато се пребори с поредния пристъп на кашлицата, — когато отидох в Англия, когато срещнах Ан, видях как една страна може да има един крал. Казват, че съм крал на Ланкония, но всъщност управлявам само ириалите. Никой зерна или вател не ме признава за свой владетел. Нима ще си останем народ от разединени племена? Ако не се поддържаме, Ланкония ще изчезне.

Роуан започваше да се досеща какво очаква баща му от него.

— Искаш са обединя ланконите?! — произнесе той на глас, без да успее да прикрие потреса си от тази мисъл. Той не си бе давал сметка колко са разединени помежду си, докато не пристигна в Ланкония. Само защото се бе изправил пред трима хлапака и един старец, не означаваше, че може да покори цялата страна.

— Нарочно те оставих да израснеш извън пределите на Ланкония — продължи Тал. — Ти не си ириал и може би, защото си наполовина англичанин, останалите племена ще те приемат.

— Разбирам — промълви Роуан и за миг затвори очи. От известно време насам му бе ясно, че в Ланкония трябва да се възцари мир. Бе се надявал, че като крал ще успее да предотврати войните между племената. Но да ги обедини! От него се очакваше да направи от стария Брокаин и арогантния Ксанте приятели. Можеше ли сам човек, дори да посвети целия си живот на това, да го постигне? Сега, само защото е отворил някаква стара, ръждясала порта, те вярваха, че е предопределен да бъде крал. Но Роуан не си правеше илюзии, че доверието към него ще трае дълго. Трябваше само да извърши нещо, което да им се стори английско, и той отново щеше да се превърне в странника, чужденеца. — Бил съм предпочетен пред Гералт, защото съм англичанин? — попита той тихо и добави: — Ланконите смятат, че е редно моят природен брат да бъде крал.

Изражението на Тал стана гневно.

— Гералт е ириал. Той мрази всеки, който не е такъв. Чух, че при теб е синът на Брокаин. Пази го. Гералт би го убил при първа възможност. Той мечтае за една Ланкония само от ириали.

— Не мечтаят ли и другите племена да са начело на Ланкония? — поинтересува се Роуан уморено.

— Така е — каза Тал. — По време на управлението на бащата на моя баща сме се сражавали с чуждоземците и сме били щастливи. Войната е в кръвта ни, и сега, когато няма нашественици, срещу които да се насочим, воюваме един с друг. — Той протегна набраздени от белези ръце. — Прекалено много хора от моя народ съм убил с тях. Не можех да се спра, защото съм ириал.

Тал се вкопчи в ръката на Роуан, а очите му го гледаха умолително.

— Оставям Ланкония на теб и ти трябва да я спасиш. Можеш. Отвори Портата на Света Елена.

Роуан се усмихна на умиращия си баща, но в същото време си мислеше как бе отблъснал ръката на една богата наследница. Ако беше приел, сега щеше да седи пред камината, с хрътка в нозете и едно или две деца в скута.

— Цяло чудо е, че вятърът не е съборил портата още преди години. — Смятаха, че е способен на всичко, само защото бе пленил момчето, устоял на бащата и отворил ръждясалата порта. Един глас му нашепваше да се метне на коня и да се махне колкото се може по-скоро от Ланкония. Но белегът на крака му се обади.

Тал се усмихна и се облегна на възглавниците.

— Взел си скромността на Ан и, както чувам, добрия й характер. Моите ланкони лошо ли се държаха с теб по време на пътуването.

— Ужасно — отвърна Роуан, усмихвайки се широко. — Нямат високо мнение за англичаните.

— Ланконите вярват само в себе си. — Загледа се в Роуан, сякаш искаше да запамети образа на русата му коса и сините очи. — Но ти ще ги промениш. Ще направиш онова, което аз не успях. Може би, ако Ан бе жива, щях да предприема нещо, за да въдворя мир, но загубих духа си, когато тя почина. Ланконите ще се избият едни други, ако не се съюзят. Толкова ще сме заети да се бием помежду си, че няма да видим кога следващият нашественик ще дойде зад планината. Вярвам в теб, момче.

Тал затвори очи, за да събере сили, а Роуан обмисляше задачата, поставена от баща му. Понеже Тал се бе влюбил в красива жена, вярваше, че синът, родил се от тази любов, е способен на велики дела. Роуан мечтаеше поне наполовина да вярва в себе си толкова, колкото вярваше баща му. Мисълта за предстоящото — да се пребори с твърдоглавите ланкони, да се опита да промени начина, по който от години разсъждаваха — му се струваше непосилна. Отново му се прииска да избяга. Обратно в Англия, където ще бъде в безопасност. Но тогава се сети за Джура. Може би, с Джура до себе си, наистина можеше да покори една държава.

— Татко — обади се Роуан, — наистина ли смяташ да се оженя за Силеан?

Тал отвори уморените си очи.

— Спрях се на нея още когато бе дете. Напомня ми за Ан — толкова овладяна и мила, а едновременно с това е със силен дух. Тя е капитан на женската гвардия. Толкова е силна, колкото е умна и красива. Ще ти бъде отлична съпруга.

— Да, сигурен съм, че ще бъде, но… — Роуан спря, стреснат от погледа на Тал. Тялото на стария мъж можеше и да умира, но не и умът, който бе напълно буден.

— Не си се оженил за англичанка, нали? В такъв случай децата ти ще бъдат повече англичани, отколкото ланкони.

— Няма никаква англичанка — отвърна Роуан натъртено, а баща му чакаше, пронизвайки го с поглед, който караше Роуан да се чувства неудобно на стола. Бе изпитал по-малко страх от Брокаин, отколкото от този възрастен мъж, който го наблюдаваше по този начин. Нищо чудно, че бе управлявал толкова дълго. — Мисля за друга жена. Тя май също е гвардейка и подходяща за моя съпруга. Името й е Джура.

Тал се отпусна назад върху кожите, сякаш изпитваше силна болка.

— Какви са чувствата ти към нея?

На Роуан му бе неловко, но се опита да контролира кръвта, която се устремяваше към лицето му. Желаеше Джура достатъчно страстно, за да рискува да разочарова баща си, заради когото бе направил всичко досега.

— Силни — успя да каже и с тази единствена дума изрази своя копнеж, желание и нужда от нея. Надяваше се баща му да разбере, че е готов да се бие за Джура.

Тал отново вдигна глава и се вторачи в сина си. В него имаше сила; силата на поколения ланконски крале.

— Когато видях Ан, бях готов да я открадна, ако английският крал неми я бе дал. Същото ли изпитваш към Джура?

Роуан си спомни страстта, с която отвръщаше на целувките му.

— Да. Същото.

— Не искам да знам как си я срещнал. Била е, не се съмнявам в това, на място, където не е трябвало да бъде, което е съвсем в стила й. О, сине мой, защо не се влюби в Силеан? Изборът на Джура ще създаде проблеми. Тя е темпераментна като брат си и вироглава като майка си. Майката на момичето се опита насила да се омъжи за мен след като роди Гералт. За да ме накаже, взе за съпруг най-верния ми боец, Йост, и превърна живота му в истински ад.

Тал спра, за да си отдъхне.

— Ако ти дам Джура, това ще породи много неприятности. Силеан ще стане твой враг, а ириалите я обичат и ще намразят теб, защото не си удостоил с честта си обичаната от тях жена. А и Джура е обещана на…

— Обещана? — възкликна Роуан.

— Да — отвърна Тал. — Тя трябва да се омъжи са сина на Брита, която ръководи вателите. Не върви да ядосваме Брита.

Роуан зяпна.

— Жена ръководи племето? — Той трябваше да се бие с жена? Да не би ланконите да си представяха, че ще води ръкопашен бой с нея?

Тал се усмихна на сина си.

— Тя използва ума си там, където ние, мъжете, прибягваме до сила. Ръководи, откакто съпругът й загина. Брита и без това мрази ириалите, мен и моята кауза и не върви да я разгневяваме повече. И без това ще имаш достатъчно трудности с хората, които подкрепят Гералт. Не можеш ли да премислиш и да се ожениш за Силеан? Или поне някоя друга? Джура е…

— Тази, която искам — заяви Роуан и решително стисна челюсти.

Тал въздъхна дълбоко.

— Има един начин.

— Ще го приема.

— Може и да изгубиш. Може да останеш не само без Джура, но и без Силеан.

— Ако е битка, ще я приема.

— Няма да е твоя битка, а на Джура — каза Тал и обясни: — Ланконките винаги са били силни. Те бранят гърбовете на мъжете си. Защитават се, когато мъжете ги няма. Винаги се е смятало за добре да имаш силна съпруга и някога мъжът е можел да избира съпругата си чрез Хонориум.

— Какво е това? — попита Роуан.

— Нещо като вашите английски турнири, само че в него участват жени.

— Жени в турнир!? — Роуан не можеше да повярва.

— Не. Те се състезават в разни дисциплини — стрелба, хвърляне на копие, бягане, преодоляване на препятствия, борба… Победителката получава мъжа, заради който е свикан Хонориума.

Преди Роуан да успее да се обади Тал взе ръката на сина си.

— Покани трябва да се разпратят до всички племена, щом става дума за бъдещия крал. Джура е млада и досега не е участвала в състезание. Не се знае как ще се представи. Може и да загуби. — Той направи пауза. — Както и Силеан.

— Ще поема този риск.

— Ти не разбираш. Повечето от нашите гвардейки са красиви, но другите племена, за да изразят презрението си към ириалския крал, ще изпратят грозници. — Тал направи гримаса. — Ти не си виждал ултенките. Те са мръсни същества, при това коварни и подли. Готови са и кожата ти да смъкнат и да я продадат, ако намерят купувач. И Брокаин ще изпрати някоя отвратителна девойка. Та аз имам волове, които са по-дребни и хубави от жените зерни. Помисли какво се готвиш да направиш, момче, и вземи Силеан. Тя е красива и…

— Ти щеше ли да свикаш Хонориум, за да спечелиш майка ми?

— Да — отвърна Тал тихо. — Щях да го направя, когато бях млад и кръвта ми закипяваше щом я зърнех.