Тереза Медейрос - Крадец на сърца

Жерар падна на пейката като смъртоносно улучен. Исусе, по-добре веднага да го бяха обесили, отколкото да преживее това тук! Дори топлата ръка на Кевин не успокои болката му.

— Комплименти! — опита се да го развесели шепнешком Кевин. — Когато искаш да накараш една жена да те мрази, ти го правиш отлично.

Залата отначало се развълнува, но когато Луси застана на мястото за свидетелите, всички замлъкнаха в очакване. Тя приседна на самия край на грубия дървен стол, като че беше принцесата, пожелала да накаже бедния рицар, задето се е осмелил да се докосне до полата й. Тя скръсти ръце в скута си и погледна в очакване съдията. Жерар хвърли бърз поглед към Лусиен Сноу, очаквайки да го види гордо изпъчен, но адмиралът беше като поразен от гръм.

Естествено! Блюстителят на обществения морал не можеше да одобри излагането на дъщеря си на публичното внимание. Очевидно Луси сама беше измислила този акт на отмъщение. Жерар меланхолично поклати глава, учудвайки се как Луси можеше да изстиска и последната капка кръв от сърцето му, а то да продължава да бие само за нея.

— Мис Сноу — започна разпита прокурорът, — бихте ли идентифицирали човека, който миналия октомври получи място на охранител в дома ви? — При думичката „охранител“ в залата избухнаха смехове.

— Естествено. — Показалецът в тънка ръкавица посочи обвинително Жерар, без лицето й да издаде и най-леко вълнение. За да й отговори по подобаващ начин, обвиняемият се разположи удобно на пейката и я погледна право в очите.

— Вие сте уважавана млада дама, извънредно интелигентна — продължи прокурорът. — Предполагам, че обвиняемият още от самото начало ви е дал основания да го подозирате?

— Не, сър, никакви. — Луси говореше толкова тихо, че зрителите бяха принудени да мълчат и да не мърдат. Залата утихна. Само от време на време някой си поемаше дъх или прошумоляваха попи. — Мистър Клермон се държа като рицар. Беше се заклел да пази живота ми като своя собствен.

Объркването на Жерар нарасна, но изобщо не можеше да се сравни със състоянието на прокурора. Очевидно това не бяха отговорите, които бяха упражнявани в задните стаички на съда.

Залата беше хладна и ставаше течение, но изпод перуката на прокурора потекоха вадички пот.

— Ами… аха… Неприятно ми е да ви засегна, мис, но съдът трябва да приеме, че негодникът е успял да ви измами.

Луси го погледна обвинително с големите си очи на сърна.

— О, не, сър. Мистър Клермон винаги е зачитал чувствата ми и поне два пъти ми спаси живота.

Жерар постепенно осъзна, че се подготвяше обрат. Адмиралът беше неестествено тих. Восъчно бледото лице беше замръзнало в гримаса, която иначе никога не би показал на публично място.

Уплашеният прокурор извади от джоба на робата си голяма кърпа и обърса запотеното си лице. Той зяпаше Луси, като че имаше насреща си ненормална, и тълпата започна да подхвърля неодобрителни забележки.

— Вероятно той само се е опитал да спечели доверието ви, мис Сноу. За да ви отвлече по-лесно.

Луси погледна Жерар с големите си сиви очи, изпълнени с толкова нежност, че той беше готов да умре на място и да спести на короната разходите по екзекуцията. Наистина ли е толкова отмъстителна? — запита се объркано той. Какво дяволско наказание му беше подготвила?

В следващия миг той разбра какво беше замислила, скочи и задрънча с веригите си. Стражите от двете му страни скочиха, за да го върнат на мястото му.

— Не го прави, Луси! По дяволите, не струвам толкова!

Почти в същия момент изрева и адмиралът:

— Лусинда! Нито дума повече! Затваряй си устата!

Съвършено оформената уста се изви в едва забележима усмивка. Луси пое дълбоко въздух, съзнавайки, че всеки човек в съдебната зала я слуша със затаен дъх.

— Мистър Клермон не ме е отвлякъл — изрече съвсем спокойно тя. — Аз тръгнах с него доброволно. Трябва да знаете, че двамата бяхме любовна двойка още когато живеех под покрива на баща си.

Залата избухна като врящ котел. Преди съдията да е успял да възстанови реда и спокойствието, Луси извади от чантичката си пакетче, увито в намаслено платно, и го размаха, за да го видят всички.

По гласа й пролича, че казва истината:

— Погледнете този документ. Малко е повреден, защото е прекарал шест години в саксия. Но всички ще видите, че това е кралското разрешително, което доказва, че мистър Клермон е започнал кариерата си като почтен капитан на име Ричард Монтджой. Единствено алчността и покварата на известния ви Лусиен Сноу са виновни за това, че Жерар Клермон прекара пет години в затвора, а после стана пират, известен на всички ви като капитан Дуум.

— Ти, лъжлива малка уличнице! — изрева адмиралът и измъкна нещо от колана си.

Времето спря за Жерар Клермон. Всичко около него се разми и все пак остана достатъчно ясно, за да се отпечата завинаги в паметта му. Блестящото дуло на пистолета, насочено към снежнобялата гръд на Луси. Триумфалната усмивка на лицето й, която угасна изведнъж. Там, който нададе предупредителен вик. Кевин, който геройски се хвърли да спре адмирала.

Кевин не можеше да стигне навреме. Рязкото щракане, с която адмиралът запъна спусъка, отекна като гръм в ушите на Жерар.

Никой не беше подготвен за свръхчовешката сила, с която Жерар повлече със себе си веригите и откъсна кървави парченца кожа от ръцете на стражите. Ако не бяха оковани и ръцете, и краката му, той щеше да изблъска Луси от линията на изстрела, но сега можеше само да падне върху нея и да използва тялото си като щит, за да я предпази.

В гърдите му експлодира огнено кълбо. Той се олюля и веригите станаха непоносимо тежки. Луси подложи крехкото си тяло, за да спре падането му. Странно, каза си той, когато паднаха на пода с преплетени ръце и крака — странно, че тъкмо това смешно падане го върна там, където беше желал да прекара остатъка от живота си. В обятията на Луси.

Тя го настани в скута си и отчаяно се опита да спре кървенето с тънките си ръкавици. По бузите й се стичаха сълзи и капеха върху челото му. Меките й устни помилваха бузите му, косата, устните и му позволиха да вкуси солените сълзи и морето, което толкова обичаше.

— Дяволите да те вземат, Жерар Клермон — изсъска хълцайки тя. — Ти си най-упоритият мъж, когото познавам.

Болката се уталожи много бързо и скоро изчезна в сивата мъгла, която обгърна цялата съдебна зала. Ала прекрасното лице на Луси остана.

Макар че силите му отслабваха, той хвана ръката й. Красивите й ръкавици бяха безнадеждно повредени! Той й се усмихна нежно и си пожела още малко сила, за да избърше сълзите й и да изглади разкривените от болка черти на лицето.

— Не желая да слушам нравоученията ви, мис Сноу — прошепна дрезгаво той. — Аз само… си свърших… работата.

Треперещите му пръсти се плъзнаха към лицето й, когато завесата на безсъзнанието се спусна окончателно и му спести мъката да чуе сърцераздирателните викове на Луси.