Тереза Медейрос - Крадец на сърца

— Нещо като морски Робин Худ — допълни Жерар и изпухтя презрително. — Тълпата бързо променя мнението си. Когато ме осъдят на смърт, ще бъдат също така доволни.

— Аз би трябвало да бъда доволен, след като едва не ме прати на оня свят. — Кевин си стисна носа и плътният му баритон изтъня до тенор. — Ох, носът ми е счупен!

— Ще ти се отрази много добре, братле. Така най-сетне ще си намериш момиче, което е по-красиво от теб.

— Не съм излъгал. Аз бях капитан Дуум. Макар и само два кратки месеца.

Жерар не искаше да мисли какво беше правил през тези месеци истинският капитан Дуум. Той беше човек без бъдеще и не можеше да си позволи лукса да си припомня миналото. Когато слязоха на кея, той не можа да издържи и попита:

— Как е тя?

— Държи се много добре — отговори с искрено уважение Кевин. — И смело играе ролята, която си й отредил. Но се боя, че е само въпрос на време, докато…

— Татко!

Радостният вик накара и двамата да се обърнат. Обгърната в облак свеж лимонов аромат, Луси профуча покрай тях с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне цял Лондон. Възхитена от новия драматичен обрат, тълпата се разстъпи да й направи път. Качулката се смъкна от главата й, когато се хвърли в обятията на величествената фигура, облечена в синя униформа на флотски адмирал със златни галони. Само най-внимателният наблюдател би могъл да забележи секундата колебание, преди адмиралът да отговори на прегръдката й.

— … докато рухне под този товар — завърши изречението си Кевин.

Смаян от бесния си гняв, Жерар пое въздух през здраво стиснатите си зъби.

— Според мен играе прекалено убедително.

Когато адмиралът сведе бялата си глава към свежото, загоряло от слънцето лице на дъщеря си и я целуна, тълпата избухна в радостни ръкопляскания, а Жерар бе обзет от дива, напълно необоснована ревност. Лусиен Сноу не устоя на изкушението да хвърли тържествуващ поглед в посока към заловения престъпник.

Дулото на мускета отново се заби между плешките му.

— Върви, Дуум. Имаш уговорка с палача.

Жерар се обърна с такава лекота, сякаш веригите, стегнали ръцете и глезените му, бяха копринени панделки. Устата му се изкриви в студена усмивка.

— Не се притеснявай, момче. Без мен няма да започнат.

Последното, което видя, преди да го качат в арестантската кола, която трябваше да го отведе в тъмната, студена килия в Нюпорт, беше хладно отвърнатото лице на Луси зад позлатената рамка на прозорчето на бащината й карета.

Луси седеше сковано на седалката срещу баща си със скръстени в скута ръце. Копнееше за маншон, който щеше да скрие предателското им треперене, и се стараеше да не мисли колко пъти беше споделяла тази карета с охранителя си.

Тя поглеждаше крадешком адмирала през полуспуснатите си мигли и си повтаряше, че той вече не й е баща. Впечатляващото му присъствие обаче говореше друго. Тя го огледа с нов, критичен поглед и се учуди колко сляпа беше била през всичките тези години. Насреща й седеше стар, затлъстяващ мъж, чиято маса затрудняваше движенията му, с тъмни торбички под очите.

Сега съзнаваше, че винаги беше гледала на него с жадните за любов очи на дете. И се питаше дали трябва да съжалява този жалък измамник, или да се отвращава от него.

Адмиралът гледаше навън, на лицето му беше изписано равнодушие. Луси беше сигурна, че, както обикновено, изчакваше да настъпи удобният момент. Като ястреб, който се хвърля отвисоко върху безпомощната мишка. Тя можеше само да се надява, че той няма да забележи веднага новите й зъби, наточени върху хищна птица, която си струваше усилията. Тогава ястребът нямаше да има време да изплюе мишката.

Той я погледна пронизващо.

— Добре ли си, дъще?

Ето как си го представяше! Да се върнат към старото разпределение на ролите: всевластният баща и послушната дъщеря. Какво очакваше от нея? Да се прибере вкъщи и да продължи работата над мемоарите му, като че той изобщо не се беше опитал да я прати на дъното на морето! Суетността му наистина беше безгранична. Най-умното беше да се възползва от този му порок.

Тя си заповяда да се усмихне и вложи в гласа си подходящата доза горчивина.

— Горе-долу, татко. Нашият мистър Клермон е загрижен единствено за собствената си печалба. Много добре знаеше, че не може да очаква желаното възнаграждение, ако върне заложницата си в лошо състояние. Според мен дори се наслаждаваше на възможността да играе пред мен ролята на галантен джентълмен. Вероятно това е примамливо разнообразие, когато човек не е роден за това.

— Я виж ти!

Луси беше забравила колко я вбесяваше пренебрежителното му пухтене. Май баща й не беше ястреб, а войнствен лос, който ровеше с копита в земята, преди да се втурне в атака. Тя се покашля, за да скрие истеричното си кискане.

Адмиралът я измери с поглед, от който й стана студено.

— Въпреки това настоявам личният ми лекар да те прегледа внимателно. Може да имаш вътрешно нараняване.

Луси си припомни студените, груби ръце на доктора и потрепери. Този път нямаше да позволи това унижение. Как ли щеше да реагира адмиралът, ако се окажеше, че тя вече носеше под сърцето си детето на Жерар? Даже страхът от възможните последствия не беше в състояние да развали радостта й от тази представа.

Тя отговори на погледа му с хладна решителност.

— Разбира се, татко, щом смяташ, че така е най-добре.

Получил желаното доказателство за покорството и, той се облегна назад и пружините на седалката изскърцаха тревожно под тежестта му.

— Предполагам, че онзи негодник ти е разказал всевъзможни истории за злодеянията на жалкия ти баща.

Каквото и да беше очаквал адмиралът, със сигурност не беше звънкия й смях.

— Никога не бях чувала такива фантазии! Кралско разрешително, което изчезва безследно. Заровено съкровище. Честен човек, хвърлен без вина в затвора. Като че попаднах в един от онези абсурдни романи, от които ти ме предупреждаваше да се пазя! Вече очаквах да те срещна в открито море с превръзка на окото и канче ром! — Тя изтри навлажнените си очи. — Представи си, той очакваше да повярвам в смешните му обвинения, макар че не ми представи нито едно доказателство. Този човек очевидно не е на себе си. Тази фикс идея го тласка към безумни дела.

Адмиралът я дари с одобрителна усмивка и Луси горчиво си помисли, че само преди няколко седмици би дала живота си за нея.

— Очевидно господинът е забравил с чия дъщеря си има работа.

Ами да, за чия дъщеря всъщност говореха? Зачервеното лице на адмирала потъмня и за момент Луси се уплаши, че се е издала.

— Трябва да призная, че между нас има нещо неизяснено, което ми създава големи грижи.

— За какво говориш, татко? Не ми е приятно да те виждам така потиснат.

— Мъжете, удостоени от негово величество с широки пълномощия, често са принудени да правят големи жертви. Говоря за ужасното положение, в което бях поставен пред Тенерифе. — Той въздъхна така театрално, че Луси затвори очи, за да скрие отвращението си. — Не можех да си позволя да изпълня исканията на един престъпник. Но не можех и да го пусна да си отиде, защото щеше да продължи да тероризира морето. Нямах друг избор, освен да стрелям по кораба му, макар че ти беше на борда. Мога само да се надявам, че ще намериш прошка за мен в сърцето си.

Ако Кевин не я беше научил, че при игра на карти равнодушната физиономия носи стратегическо предимство, Луси щеше да се издаде със скептично изхъмкване, достойно за разгневен лос.

— Нямам какво да ти прощавам, татко. Ако на света има човек, който да разбира какви жертви изисква изпълнението на дълга, това съм аз. Освен това всичко завърши добре. Не искам да говорим повече за това.

Луси се уплаши, че бе отишла твърде далеч, но за нейно учудване той се приведе към нея и погали ръката й.

— Ти си добро момиче, Луси. Имам добра дъщеря. Похвалата му — дошла твърде късно и плод на ужасяващия му егоизъм, — я изпълни с такава омраза, че едва не я задави.

Когато слязоха от каретата в двора на Йона, Луси беше толкова нервна, че се боеше баща й да не го забележи. Тя се улови за предложената й ръка само за да има опора. Може би си въобразяваше, но остана с впечатлението, че той се опираше повече на нея, отколкото на бастуна си.

Входната врата скръцна и сърцето на Луси заби в радостно очакване. В следващия миг обаче то спря да бие, защото на прага застана мършава фигура с напудрена перука и копринена ливрея.

— Добър ден, сър — протръби непознатият с глас, който нямаше нищо общо с елегантния тембър на Смити. — А това вероятно е очарователната ви дъщеря.

Луси се олюля.

— Не разбирам. Къде е… — Изправена пред страшната реалност, тя загуби кураж.

Адмиралът тъжно поклати глава.

— Не исках да разваля завръщането ти у дома, мила моя, но се боя, че трябва да ти разкажа една тъжна история.