Когато той свали чорапите си и Луси видя грозните белези по глезените му, от гърлото й се изтръгна тих стон. Погледите им се срещнаха; нейният питащ, неговият упорит, сякаш очакваше тя да се отдръпне отвратено. Аполон може би гледаше на белезите си като на почетни знаци, но за Жерар те бяха олицетворение на позора. Веригите отдавна бяха разкъсани, но той не можеше да се освободи от сенките им.

Тя се отпусна на колене и изтри пясъка от белезите с краищата на косата си. Нежните й ръце продължиха милувката. Пръстите й се плъзнаха по прасците и се изкачиха към мускулестите бедра, покрити със светли косъмчета. Жерар издаде дрезгав звук, наполовина пъшкаме, наполовина стон, който я окуражи да продължи изследователското си пътешествие. Когато ръката й не стигна да обхване онази съвършена част от тялото му, която нежностите й бяха събудили за живот, тя предпазливо докосна връхчето с върха на езика си.

Жерар не беше в състояние да изрази радостта си с думи. Тази смела малка жена беше приела съвсем естествено грозните му белези и беше готова да му се отдаде без остатък. Той я сграбчи за косата й издърпа главата й назад. Очите й сияеха, на дясната й бузка отново се появи възхитителната трапчинка.

— Ако не озаптите непокорното си езиче, мис Сноу — изохка той, — всичко ще свърши, преди да е започнало.

Той я положи върху пясъчното легло и се наслади с безкрайно търпение на прекрасното тяло, на кремавите падини и крехките дълбочини, които бяха неговият храм на радостта. Силните му ръце я милваха и разтриваха с безкрайна нежност. Търпеливо навлажняваше горещия й център със собствения му ароматен мед, докато тя започна да го умолява да я вземе.

Когато сянката му най-сетне скри слънцето, Луси простена от радостно очакване. Но и най-съвестната подготовка не я бе подготвила за онзи сладостен шок, когато усети цялата му корава дължина да се плъзга в утробата й и силните му тласъци я изпълниха цялата. Като че чувствените мъчения не бяха достатъчни, той потърка с ръка влажната перла на любовта, докато я заля екстатична горещина — и то не веднъж или два пъти, а магичните три.

Когато Луси извика името му като заклинателна формула, дойде и освобождаването на Жерар. Сладко и горчиво едновременно и невероятно силно, то го разтърси до дън душа.

Двамата лежаха дълго върху топлия пясък с преплетени тела, докато сърцата им се върнаха към нормалния си ритъм.

— Обичам те, откакто те видях за първи път — пошепна тя.

— Ама че романтични глупости — промърмори в рамото й той. — Ти не можеше да ме търпиш. За теб бях непоносим недодяланик… и то два пъти, както бих желал да допълня.

Тя зарови пръсти в разрошената му коса.

— И сега си такъв. Но това не значи, че те обичам по-малко.

Той я прегърна и отчаянието, което го изпълваше, я разтрепери. Тя побърза да отхвърли лошите си предчувствия. Може би търпението й щеше да бъде възнаградено с нежно любовно обяснение и обещание за безсмъртно отдаване.

— Божичко, умирам от глад. Вече не помня кога съм ял за последен път. — Жерар седна и бързо отупа пясъка, залепнал като златна захар по мократа от пот кожа.

Луси смръщи чело и се почувства ограбена. Той й хвърли ризата си, навлече панталона си, без да я удостои с поглед. Докато тя се обличаше, той вече вървеше към пенещия се прибой, където опря ръце на хълбоците си и се загледа в морето. Сигурно мисли за кораба си, каза си Луси. Знаеше, че „Отмъщение“ е почти неспособен да маневрира и има тежки повреди.

Лекият вятър се заигра с косата й и тя се усмихна меланхолично.

— Иска ми се да останем тук завинаги.

— И да лудуваме голи във вълните като Адам и Ева? — В първия момент Луси помисли, че той й се подиграва, но когато се обърна, погледът му беше сериозен и мрачен. — Даже в рая е имало змия.

— Адмиралът. — Това беше твърдение, не въпрос. — Тенерифе вече не е сигурното убежище на пиратите, каквото е било преди сто години. Само въпрос на време е той да се върне. С много кораби, с много войници и оръдия. До вчера бях виновен само за кражба и че съм предизвикал известна бъркотия. Но сега, след като ме принуди да стрелям по флагмански кораб на кралската военна флота, той е сигурен, че ще ме заклеймят като държавен изменник и ще ме очистят. Ще спрат едва когато ме видят мъртъв.

Примиреният му тон накара Луси да скочи.

— Тогава ще идем някъде другаде. Някъде, където ще живеем спокойно. На края на света, ако трябва.

Той поклати тъжно глава.

— Колумб доказа, че земята е кръгла, любов моя. Все едно накъде ще плаваме, накрая ще се озовем пак там, откъдето сме тръгнали.

— Божичко — пошепна Луси. — Ти искаш да ме върнеш на адмирала, нали?

Мълчанието му беше достатъчен отговор.

Тя прогони предателските сълзи и протегна ръце.

— Това е дяволски добра идея! Велика идея! Ще ме оставиш пред вратата на Йона и готово. Питам се само колко време ще мине, докато умра от необяснимо падане по стълбата или парченце развалена херинга.

— Няма да те заведа при баща ти. Ще те оставя при Смити. Той ще те защитава. Имам му доверие.

От страх, че Жерар може да разкрие предположенията й, Луси извърна лице и моментално загуби битката срещу сълзите. Те закапаха горещи по бузите й и тя се опита да ги избърше, преди да се обърне.

— Е, добре, Жерар Клермон, тогава ме върни в Лондон. Не всички служещи в кралската военна флота са корумпирани като баща ми… — Тя затвори за миг очи, за да се овладее. — Като Лусиен Сноу. Има и добри офицери. Хора, които се вслушват в разумни аргументи. Аз ще ги намеря и ще изчистя мръсотията от името ти. Кълна се в бога, че ще го направя. Даже ако трябва да стигна до лорд Първия адмирал.

Жерар прекоси пясъка с два скока и я сграбчи грубо за раменете. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса.

— Няма да правиш нищо, чуваш ли! Да не искаш да те затворят в Нюгейт, защото си помогнала на един търсен престъпник? Да не искаш да те заподозрат в държавна измяна? Знаеш ли какво правят с жени като теб на такива места? Ако адмиралът подуши с какво се занимаваш, преди да си постигнала нещо пред властите, тогава си загубена. Той вече ти доказа, че е готов на всичко, за да ти затвори устата.

— И какво, по дяволите, ще правя тогава в Лондон? — изкрещя злобно тя и изпита благодарност към добрия мистър Дигби, бог да успокои душата му, който я беше научил на думите, необходими за такива абсурдни разговори. — Да си седна на красивия задник и да плета чорапи, докато ти благоволиш да се върнеш при мен?

Гневът му отстъпи място на дълбоко разкаяние. Той беше виновен, че сега Луси знаеше толкова много страшни неща.

Лицето му се разми пред очите й. Коленете й омекнаха. Но вместо да я хване, Жерар нежно я настани в пясъка и поглади косата й със съчувствие, достатъчно и за двамата.

Ако беше повярвала дори само за миг, че той не я обича, че само я е използвал, за да я прогони, щом задоволи любопитството си, тя щеше да го моли на колене да се откаже от намерението си и да извоюва бъдеще за двамата.

Но тя знаеше по-добре. Жерар беше един от онези редки мъже, които правеха, каквото трябва, без да ги е грижа за цената. Не й оставаше нищо друго, освен да го проследи с поглед, когато той се обърна и тръгна по брега, устремил поглед към морето, което толкова обичаше и което го утешаваше с лазурносините си дълбини.

30

Ледени вихрушки свиреха над белите корони на вълните и превръщаха северния Атлантик в заплашителен, кипящ котел на вещици. Бурята проникваше необезпокоявано през грубото униформено палто, но Луси не трепереше. Беше свикнала с хапещата милувка на вятъра. Предпочиташе монотонната искреност на морето пред лъжливата топлина на каютата, която изглеждаше като приятно убежище, но оставяше сърцето й незащитено и то кървеше и я болеше.

Тънка ледена корица покриваше релинга на носа, върху който почиваха ръцете й. Най-съкровеното желание на Луси беше да не изпитва нищо, но явно беше загубила способността си да прогонва нежеланите чувства. И сега усещаше непрестанна болка, мъчителна празнота в областта на корема. Въпреки това след онзи ден пред Тенерифе не беше проляла нито една сълза освен онези, които безмилостният вятър извикваше в очите й.

След слънчевото небе и нежносините води на Канарските острови сивото небе на Северния Атлантик с оловнотежките му облаци й действаше странно успокояващо. Тя остана до релинга, докато денят изчезна зад хоризонта. Още един ден от живота й.

Жерар беше твърдо решен да я върне в Лондон, преди адмиралът да е пуснал убийците си по следите им. Екипажът на „Отмъщение“ работи до пълно изтощение, за да ремонтира пострадалата шхуна и да я направи годна за дълго плаване. Моряците издялаха нова предна мачта и я поставиха на мястото на счупената. Почистиха палубите от овъглените остатъци, закърпиха изпокъсаните черни платна. Накрая погребаха стария Дигби в песъчливата почва на острова, приютила през годините безброй моряшки тела.

През тези три дни и през двете и половина седмици, които последваха, Жерар се държеше далече от нея. Когато се срещаха на палубата или в тъмния трюм, той се осведомяваше любезно за здравето й и се извиняваше, че имал много работа. При това избягваше да я поглежда, сякаш се боеше очите да не издадат нещо, което устата се опитва да скрие.

Екипажът подражаваше на капитана си и колкото повече наближаваха Ламанша, толкова по-мълчаливи и потиснати ставаха всички. Младежката дързост на Там и убийственият чар на Кевин отстъпиха място на мрачно примирение. Аполон престана да тананика веселите си мелодии, вече изпълняваше само меланхолични спиричуъли, разказващи за родината, която никога повече нямаше да види. Луси знаеше много добре, че ще им липсва, но се надяваше след известно време да я забравят. Може би след веселото „домашно кученце“ капитанът наистина щеше да им купи свинче.

Потопена в бледа лунна светлина, Луси остана на релинга, докато стройната шхуна навлезе в Ламанша — с угасени Фенери, тъй като капитанът беше заповядал да плават незабелязани.