— Ей, спите ли там долу?

Канонирите и маймунките се хвърлиха като един към оръдията, за да дадат дълго чакания залп.

— Този е за Дигби, проклети копелета! — изсъска един канонир, поднасяйки пламтящата факла към отвора на дулото.

Оръдието изгърмя оглушително. Дигби щеше да е доволен, каза си горчиво Луси.

Времето в тясната галерия сякаш спря. Останаха само хапещата миризма на горящия барут, оглушителните гърмежи на оръдията и тресящият се протест на „Отмъщение“, че е попаднал толкова близо до плячката си. Луси много скоро престана да брои колко пъти беше изтичала по люлеещия се коридор, за да грабне поредното желязно гюлле и бъчвичката с барут. Ръцете й изтръпнаха и тя престана да усеща болка.

Пушекът пареше в очите й, горещината опърли пръстите й, барутът начерни ръцете и лицето и. Но тя продължаваше да работи, замаяна от гърма на битката. След деветнадесетте години, които беше прекарала в послушание и мълчание, най-после беше намерила някого, за когото си струваше да се бори.

Като Давид, победил Голиат с камъче от прашката си, малкият кораб изпращаше залп след залп в страничната стена на „Аргонавт“. Луси тъкмо мъкнеше поредното гюлле към оръдието, когато един от канонирите я сграбчи за ръкава.

Устните му се движеха с бързина, от която й се зави свят. Тя го погледна неразбиращо и лицето й помрачня. В ушите й скърцаше дърво, отекваха гърмежи и тя не разбра нито дума. Канонирът явно се усети, изтръгна гюллето от скованите и пръсти и внимателно я отведе до един от люковете.

„Аргонавт“ се оттегляше, без да е дал нито един изстрел от грамадните си оръдия.

Канонирите и маймунките заскачаха като млади жребчета около оръдията и се развикаха радостно. Луси много искаше да се радва с тях, но изведнъж усети такова изтощение, че едва се задържа на краката си. Прозя се уморено, падна върху купчинка платна, сви се на кълбо и моментално заспа.



Когато Жерар я намери след шест часа, тя спеше в същата поза.

Той беше работил цяла нощ, за да отведе ударения си кораб в спокойния залив на малък остров пред крайбрежието на Тенерифе. Едва тогава предаде командването на Аполон и отиде да си почине в капитанската каюта, надявайки се да намери Луси дълбоко заспала. Представата за сгушената в леглото крехка фигурка щеше да му помогне да преодолее изтощението.

Ала намери каютата празна, а измачканите завивки лежаха на пода точно както ги бяха оставили. Жерар се втурна да претърси кораба от носа до кърмата и тревогата му нарастваше с всяка крачка.

Когато най-сетне слезе на долната оръдейна палуба и откри отпуснатото й тяло върху купчината стари платна, сърцето му спря да бие.

Ужасен от смъртната бледност на капитана си, един от канонирите се хвърли да го подкрепи и му подаде бутилката с уиски, която му правеше компания след като беше изпил достатъчно ром и бира с другарите си, за да отпразнуват победата.

— Тя е напълно изтощена, сър. И не е чудно, защото свърши великолепна работа по време на битката. — В зачервените очи на мъжа заблестя възхищение. — Можем да се гордеем с нея, сър.

Сърцето на Жерар си възвърна ритъма и го ускори. Първо трябваше да се справи с шока. Човекът, когото Луси в продължение на деветнадесет години беше смятала за свой баща, се беше опитал да я убие, но вместо да получи истеричен колапс, тя се бе хвърлила в битката и се беше сражавала на страната на Жерар, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Той се отпусна на колене до нея и се вслуша в равномерното й дишане. Приглади косата й, нападала по челото, и я загърна в разкъсаната риза. Като видя милото, изпоцапано лице, мирно заспало под маската от барут, бе обзет от дива нежност. Угризенията на съвестта, че за да осъществи собственото си отмъщение, бе изложил Луси на смъртна опасност, още повече засилиха чувствата му.

С тази странна смесица от надменно достойнство и детска невинност, толкова скъпи на закоравялото му сърце, тя го научи отново да се усмихва. Куражът й му помогна да преодолее страха си от тъмнината. Напук на целия му инат тя му напомни, че на този свят имаше и друго освен отмъщение.

И как й се отблагодари той? Като я отблъсна, измами я, осигури й плаване към сигурната гибел, без билет за връщане, повлече я след себе си. Успя да я накара да повярва, че искаше само крехкото й, гъвкаво тяло да топли леглото му. И сега горчиво се запита кого от двамата всъщност трябваше да убеждава.

Докосна с пръст връхчето на носа й и погледна замислено черното петно. Мястото й не беше в задушния трюм на пиратския кораб. Тя трябваше да се върне в елегантния лондонски салон и да угощава с чай тълпите богати ухажори. Погледът му се плъзна по изпочупените, почернели нокти и одрасканите глезени. Преди да се вмъкне в живота й, нежните й ръце бяха скрити в ръкавици, чадърчето пазеше изискания й млечнобял тен от слънцето, а бузите й бяха напудрени с най-фината оризова пудра.

Какво, за бога, й беше причинил!

Ресниците й затрепкаха. Когато го видя, погледът й омекна.

Жерар изпита толкова силно облекчение, че му идеше да я удуши. Притисна я до гърдите си и зарови устни в опушената й коса.

— Ти, проклета малка глупачке! Какво си въобразяваш? Защо извърши това безумно геройство?

Полузаспала, Луси се сгуши на гърдите му и го подуши доволно. Самодоволството й го вбеси.

Той я отдалечи от себе си и главата й безсилно увисна назад.

— Като ти казах да слезеш долу, нямах предвид проклетата оръдейна палуба.

Тя примигна насреща му.

— Какво?

— Не се преструвай на невинно агънце! Много добре знаеш за какво говоря.

— Какво?

— Престани да ми крещиш! Ако си въобразяваш, че можеш да ме стреснеш с крясъците си, момиче, няма да ти мине номерът!

Измъчван от угризения на съвестта, че без малко щеше да я загуби, и тъжен, защото много добре знаеше, че въпреки всичко ще я загуби, той я притисна силно до гърдите си. Твърдо решен да се наслаждава на топлината й колкото можеше по-дълго, той покри лицето й с целувки, без да го е грижа, че беше изпотена и изцапана с барутен прах.

Луси въздъхна доволно, когато той се изправи и я изнесе на палубата. Изтощените, щастливи мъже бяха достатъчно умни да си спестят дръзките забележки. Само си намигнаха съзаклятнически и проследиха с любопитство ставащото. Никой не се обади даже когато Жерар скочи в топлата вода на лагуната с Луси в ръце.

Без да удостои дори с един поглед розовия утринен здрач и разсветващото небе, Жерар мина през водата и спря едва в един тесен страничен ръкав на лагуната, закрит от кораба с редици стройни палми. Там най-после я изправи на крака.

Ризата на Там се изду като балон над водната повърхност. Луси следеше с неразбиращ поглед как Жерар преминаваше от нежни целувки по челото към силно разтърсване, сякаш искаше да научи на маниери непокорно домашно кученце. Тя се взря напрегнато в красиво изрязаните му устни и накрая разбра, че той повтаряше все едно и също.

Тъкмо поклати глава, за да му даде да разбере, че не чуваше нито дума, когато ушите й се отпушиха с шумно пукване.

— Аз те обичам, по дяволите!

Изнервеният му рев я накара да запуши уши. Изпълни я невярващо учудване, по-топло дори от нежните вълни, които ги обливаха. Петите й се заровиха в пясъчното дъно на морето.

— Наистина ли?

Тихият й шепот го отрезви. Той сбръчка чело и лицето му изведнъж стана толкова ранимо, толкова безкрайно нежно, че Луси бе обзета от абсурдното желание да го утеши, да го накара да повярва, че всичко е било само лош сън или пристъп на тропическа треска. Но любовта му към нея не беше от нещата, които се оправяха с чаша горещо кафе или с голяма доза хининова кора.

— За бога, престани да ме гледаш по този начин! — изкрещя той. — Ти си изтощена. Трябва ти ядене, пиене и сън. Но ако продължаваш да ме гледаш така, ще правим любов. — Гласът му пресекна от желание. — И то веднага — добави той след кратка въздишка.

Слухът на Луси се бе върнал с такава острота, че тя чу шепота на вълните, песента на една екзотична птица и свирещото дишане на Жерар.

— Има нещо, което ми е по-необходимо от всичко друго — обясни тихо тя.

— Здрав човешки разум? — предложи ухилено той. Тя разкопча ризата на Там.

— Баня.

Жерар не можеше да възрази срещу това напълно разумно искане. Когато ризата се плъзна от раменете й и разкри розовите връхчета на гърдите, Жерар шумно пое въздух. Пластовете сажди по ръцете и шията правеха бледорозовата кожа още по-съвършена.

Когато небето загуби розовия си оттенък и стана златно, а накрая блестящо синьо, мъжът и жената изкъпаха изтощените си от битката тела в топлата вода на лагуната. Треперещи от удоволствие, двамата изследваха с пръсти и устни най-сладките, най-скритите места на телата си.

Жерар беше казал на Луси, че там, където отиваха, нощите са топли. Но бе пропуснал да й каже за изгрева. Пръстите му се потопиха във водата и се плъзнаха между краката й със сладко обещание за онова, което щеше да дойде. В тялото й пламна огън, много по-горещ от огненото кълбо на слънцето, който бавно се издигаше на небето. Краката й се вдигнаха от само себе си и се увиха като безтегловен товар около стройните му хълбоци.

Жерар беше твърдо решен този път да й достави безкрайно удоволствие. Прекрасното й тяло имаше право да бъде ухажвано по всички правила на изкуството. Съзнаваше, че през нощта я бе взел твърде жадно и бързо. Водата се стичаше по притиснатите едно в друго тела, когато той я изнесе на брега и я положи върху постеля от топъл пясък. Той се надигна и нетърпеливо се освободи от мокрите си дрехи. Жадният му поглед беше впит в полуотворените й устни. Влажната й кожа розовееше като вътрешността на мидите, с които беше осеян пясъкът.

Като видя позлатеното от слънцето голо тяло, Луси преглътна мъчително. Когато се любиха за първи път, Жерар й бе отказал удоволствието да изследва тялото му. Сега, в меката светлина на утрото, тя го гледаше с очи на художничка, проучваща красотата на мъжкото тяло. Някога в невинността си си беше представяла, че слънчевата светлина ще го разкраси. Но никога не беше предполагала тази зашеметяваща гледка.