— Не мога да рискувам битка, докато ти си на борда. По този начин ще имаш поне някакъв шанс. Ако адмиралът ни помете с оръдията си, няма да имаш и най-малкия шанс за спасение. Моряците решиха да ти дадат шанс и приеха, че той може да означава смърт за тях. Даже Дигби избра доброволно смъртта. — Той я отведе на левия борд и й показа — не защото беше жесток, а от любов, — ужасяващия, увит в платно вързоп, поставен на предната палуба.

Коленете на Луси омекнаха, но Жерар я подкрепи, както беше правил от самото начало.

Привлече я към себе си и продължи с безкрайна тъга:

— Ти не си като моите мъже, Луси. Аз те изтръгнах от сигурния, добре подреден живот и насилствено те отвлякох на борда на този кораб. Не ти оставих избор.

Луси се освободи от закрилническата му прегръдка, за да го погледне в очите. Решителността й прогони пристъпа на истерия. Гласът й беше ясен като звън на камбана над вълните.

— Тогава и аз ще направя своя избор. Не го прави. Не струвам чак толкова.

Жерар я погледна отчаяно. В очите му имаше възхищение и още едно, много по-крехко чувство, от което Луси спря да диша.

— Господи, Луси, ти си ангел! Ти си безценна.

В сърцето й пламна надежда. Тя го сграбчи за ризата и го раздруса. Гласът й се надигна в крясък, който предизвика вятъра, ужасното бяло знаме и преди всичко самодоволното спокойствие на „Аргонавт“.

— Тогава, по дяволите, не му позволявай да спечели! Бий се! Бий се за мен!

29

Жерар се взря като хипнотизиран в крехкия, но решителен юмрук, който стискаше ризата му. Луси не желаеше да продължи вегетирането си като покорна адмиралска дъщеря. Тя искаше да вземе живота си в свои ръце, да изживее надеждите и мечтите си. В този миг тя се отказваше окончателно от мъжа, когото цял живот бе считала за свой баща. Врагът на Жерар стана и неин.

Тя беше готова да проси заради него, да се бори за него, да умре за него. Той беше длъжен да й отговори със същото.

Когато вдигна очи, в погледа му се четеше добре познатата решителност и мъжете се изпълниха с надежда.

— Какво ще кажете, приятели? Ще позволим ли на тази смела малка дама да ни смята за страхливци?

Екипажът избухна в ликуващи викове.

— Аз казвам не, капитане! — изкрещя Там и разкриви луничавото си лице в доволна гримаса. — Ако й дадете оръжие, тя ще ни избие всичките!

Луси изплака от щастие и се хвърли на шията му. Жерар я вдигна високо във въздуха и я завъртя в кръг.

Пъдж отдаде чест и счупените стъкла на очилата направиха лицето му още по-смешно отпреди.

— Да сваля ли знамето, сър?

Жерар вдигна глава към веещия се символ на поражението и на устните му заигра грозна усмивка.

— Не. Още не.

Луси се отдръпна с добре изигран ужас.

— За бога, мистър Клермон, не можете да направите това!

Той се ухили като дързък хлапак.

— Аз съм негодник, мис Сноу, нима сте забравили? Не съм свикнал да се бия почтено.

— И той не е свикнал.

Усмивката му изчезна. Много добре знаеше какво рискува — кораба си, верния екипаж, скъпоценното чувство за общност. Докато търсеше с устни устата на Луси и се наслаждаваше на вкуса й, мъжете вече си разпределяха задачите и се подготвяха за неизбежната битка.

Той се отдели неохотно от нея.

— Слез долу и остани там. Каквото и да чуеш, не се качвай на палубата.

— Заповед ли е това, капитане?

— Разбира се. Очаквам безусловно послушание.

Луси направи крачка назад и отдаде чест с такова съвършенство, че Смити щеше да се изпъчи гордо, ако можеше да я види.

— Тъй вярно, сър. Аз живея, за да ви доставям удоволствие.

Жерар се усмихна и огледа отгоре до долу необикновената й униформа.

— И го правиш.

Луси го прегърна устремно и притисна устни към неговите с такава страст, като че искаше с целувката си да му вдъхне цялата сила, която му беше необходима, за да победи адмирала. Жерар едва намери сили да я пусне.

А когато тя се обърна, за да слезе в каютата, ръцете му останаха празни като никога досега.



Луси не стигна по далече от долната оръдейна палуба, където канонирите се готвеха за битката, а пет „маймунки“ с едва наболи мустачки гневно спореха кой трябва да бъде назначен за канонир, след като главният беше мъртъв.

Стройно момче с грозни белези от едра шарка заби костеливия си пръст в гърдите на другаря си.

— Следващия месец ставам на осемнайсет. За такава работа се иска мъж, не хлапе с пъпки по лицето.

Приятелят му заекна от възмущение.

— Може да си по-голям, но аз дойдох преди тебе на борда. Аз съм с капитана от първото му плаване.

Намесиха се и другите и спорът бързо се изроди в шумни крясъци с взаимни обиди, които засягаха не само мъжествеността на войнствените петлета, а и темперамента и семейното положение на вероятните им майки. Това звучеше смешно, като се имаше предвид, че повечето от тях бяха сираци.

— Джентълмени! — Викът на Луси, твърде неподходящ за дама, ги накара да млъкнат. — Не ни остава много време. Наистина ли смятате, че трябва да се карате точно сега?

Момчетата я огледаха нервно. Знаеха, че не бива да подценяват жената на капитана, колкото и крехка да изглеждаше.

Луси понижи глас до онзи ласкателен тон, с който изпращаше братята на Силви да й донесат шал или лимонада.

— Сигурна съм, че мистър Дигби би искал дискусията да се проведе по правилата.

Момчетата се спогледаха изумено. Избухливият мистър Дигби никога не спореше „по правилата“.

— Е, добре — въздъхна Луси и посочи единственото момче, което не беше заплашило да разреши спора с юмруци. — Вие, сър, сте повишен в чин канонир от този миг.

Момчето се почеса по главата, докато колегите му мърмореха недоволно.

— Тъй вярно, мис. Но така оставаме с една маймунка по-малко. Кой ще ми подрежда гюллетата?

Луси огледа бъчвичките с барут и осемнайсетфунтовите железни топки, подредени като драконови яйца по дългата, тясна пътека, и се усмихна примирено.



Джеремая Дигби може би се беше отнасял към света със свадливо пренебрежение, но се беше грижил самоотвержено за любимите си оръдия. Дулата блестяха на лунната светлина, която падаше през люковете, като полирани от ръката на влюбен. Луси беше научила от Там достатъчно подробности за пиратския живот и вече знаеше, че капитанът даваше заповед за оръдеен залп само в краен случай, когато всички хитрости се бяха провалили.

Тя приседна до един от люковете и видя как „Аргонавт“ направи лек завой върху мастиленосините вълни и се насочи право към носа на „Отмъщение“, за да го вземе на абордаж. Според нея това беше много повече от краен случай. Военният кораб описа сребърна следа върху платното на нощта като блещукащ път към небето. Или към ада.

— Какво, по дяволите, чака още? — изръмжа един от канонирите. — Може би покана?

Ако беше способна да произнесе поне една дума, Луси щеше да се съгласи с него. Но ледената буца, заседнала в гърлото й, не й позволяваше да говори.

Когато „Аргонавт“ стигна в опасна близост да пиратската шхуна и скри небето и луната, стомахът й се преобърна. Оръдейната палуба потъна в дълбок мрак, а намалените Фенери хвърляха повече сянка, отколкото светлина.

— Направи нещо — помоли беззвучно тя. — Каквото и да е.

За да изпълни дръзкото й желание, тясната галерия от дъбово дърво се наклони с шумно скърцане и прати всички на покрития с пясък под. Луси потърси някаква опора, стигна пълзешком до другия борд с оръдията и накрая падна на колене, защото чувството за равновесие я напусна.

Тя се похвали за решението си. Когато започнеше решителната битка, нямаше да падне толкова отвисоко. Веднага й стана ясно, че Жерар бе вдигнал всяко парченце платно, което беше намерил, за да улесни сблъсъка с „Аргонавт“.

— Исусе, капитанът е полудял — изохка един мършав момък, който изведнъж заприлича на дванайсетгодишно хлапе, а не на седемнадесетгодишен мъж, за какъвто се бе представил, за да бъде нает на мечтания пиратски кораб.

Луси се хвана за най-близкото оръдие и се подготви за сблъсъка. Много й се искаше да затвори очи, но не можеше да откъсне поглед от заплашващото разрушение. Изведнъж я обзе спокойствие, тя се почувства ведра и уверена и преодоля ужаса. Може би Жерар щеше да загине, но не поради произвола на други хора, а изправен на мостика на своя кораб, господар на собствената си съдба. Сълзи на гордост запариха в очите й, гневни и горещи.

Пиратската шхуна се понесе по индиговосините води право към огромния военен кораб. Луси вече различаваше дребните фигури, които панически се катереха по палубата. „Аргонавт“ нямаше време да преговаря или поне да обърне. Такелажът му беше твърде сложен, голямата тежест го правеше тромав. Големината, с която кралската флота толкова се гордееше, сега се превърна в гибел.

Точно обратното важеше за „Отмъщение“. Малко преди сблъсъка, малко преди съдбоносния момент, в който Луси щеше да изпищи в сляп страх, шхуната направи завой и мина на сантиметри покрай високия борд на „Аргонавт“. Скърцането беше толкова силно, че тя запуши ушите си. Рискованата маневра имаше своята цена. Някъде високо горе се чу шум от падаща мачта.

Прозвуча мощен вик:

— Огън!

Луси зяпна също като другарите си по съдба и се запита дали и нейното изражение изразяваше такова глупаво слисване като техните. Прозрението дойде със скоростта на пламък. Опасната, но брилянтна маневра на Жерар беше докарала малкия, лек кораб под оръдията на военния и бе деградирала гордостта на кралската военна флота до беззъб тигър. Макар да рискуваше повреди в собствения си кораб, когато стреляше от толкова малка дистанция, Жерар беше пресметнал много добре риска при видимо безизходното им положение.

Сигурно щяха да стоят цяла вечност като вкаменени, ако от горната оръдейна палуба не бяха дали изстрел и един гневен глас, твърде добре познат на Луси, не беше изкрещял: