Той рухна безсилно върху нея.

— Причиних ли ти болка? — попита след малко той, все още дишайки тежко.

— Боя се, че съм смъртно ранена. Но не ме е грижа, като знам, че ще умра в твоите ръце — пошепна задъхано тя.

Тя се опита да се отдели от него, но той я задържа.

— О, не, още не съм свършил с теб. — Този път в момчешката му усмивка нямаше и следа от цинизъм. — По дяволите, та аз изобщо не съм започнал.

Той завладя устните й в целувка, която изразяваше цялата нежност, на която беше способен.

Горещите му устни помилваха ухото й и Луси се намръщи.

— Чу ли това, Жерар? Гърми.

— Глупости — промърмори той и загриза крайчето на ухото й. — Сърцето ми бие.

Когато езикът му се плъзна в ушната мида, Луси застена от удоволствие, затвори очи и се наслади на тръпките, които се разнасяха по тялото й.

— Освен това видях светкавица.

— Ласкаеш ме, любов моя. Я да видим, може би ще накарам и небесните тръби да зазвучат.

И той щеше да успее, ако изведнъж целият кораб не се бе разтресъл, сякаш ударен от огромен юмрук. „Отмъщение“ се залюля и двамата се търколиха на пода заедно с възглавниците и завивката.

— Този кучи син! — Моментално отрезвял, Жерар скочи, нахлузи бричовете си и отиде до прозорчето.

Следващият трясък прозвуча още по-ясно и по-злокобно от гръмотевица. Оръдията на „Аргонавт“ бълваха пламтящооранжеви огнени кълба. „Отмъщение“ направи рязък завой надясно и принуди Жерар да се залови за стената, за да не падне.

— Този проклет кучи син! — повтори той, този път много по-лично. — Що за чудовище е този тип, та заповядва да стрелят по собствената му дъщеря? Може ли такъв човек да бъде баща?

Звук, много по-необикновен от трясъка на оръдията, го накара да се обърне. Луси затискаше устата си с ръка, но кискането и проникваше между пръстите. Тя беше толкова прекрасна с розовата си кожа и разбърканите кичури около лицето, че Жерар изпита дива болка. Шеговитата й забележка, че иска да умре в неговите обятия, в крайна сметка можеше да се превърне в истина.

— Толкова съжалявам — пошепна задъхано тя, без да престава да се смее. — Не знам какво ме прихвана. Обикновено не съм толкова истерична.

Паническият му страх, че може да изгуби Луси в тази битка, му отне търпението, което би проявил в други подобни случаи. Той падна на колене и я хвана за раменете.

— Ти не разбра ли какво става тук? Този жалък кучи син… — Той млъкна и се опита да овладее паниката си, за да не я обиди. — Баща ти стреля по нас!

Ужасът му нарасна, когато Луси отметна глава назад и избухна в такъв луд смях, че очите й се насълзиха.

— Точно там е работата. Ти още ли не разбираш? Този „жалък кучи син“ не ми е баща!

28

Луси си беше представяла най-различни реакции на Жерар след такова разкритие, но паническият ужас, който изпълни очите му, изобщо не беше между тях. Той седна на петите си и я зяпна, сякаш беше призрак.

Вече беше твърде късно да изпитва срам, но тя въпреки това вдигна завивката до брадичката си и изтри една сълза от бузата си. Нападението беше дошло непосредствено след като се любиха и тя абсолютно загуби ориентация. Все пак рискува плаха усмивка.

— С Кевин имаме повече общи неща, отколкото мислех. И двамата сме копелета.

— Откъде знаеш?

— Всичко е написано в дневника на мама. — Луси подсмръкна и обърса носле с опакото на ръката си. — Най-трагичното е, че тя искрено е обичала адмирала, точно както аз по-рано. Но в крайна сметка е разбрала, че той никога няма да се върне в леглото й и че краткото влюбване не е било нищо повече освен поредната му победа над французите. Затова е започнала да търси други мъже. Според мен имаме повод да празнуваме. Нали не съм дъщеря на смъртния ти враг. — Тя скри болката, причинена от тези думи, зад равнодушно вдигане на раменете. — Аз не съм ничия дъщеря.

Луси беше вярвала, че познава и най-интимните нежности на Жерар, но той взе лицето й между ръцете си с такава почтителност, че тя повярва в лечебното въздействие на чувствителните му пръсти. Нов оръдеен залп разтърси кораба и болката в очите му нарасна.

— Велики боже, какво правя…

Той я пусна рязко, грабна ризата си и я остави сама сред завивките, които все още носеха миризмата на кожата му и мускусния аромат на любовта.

Разтърсвана от студени тръпки, Луси се уви в копринената завивка и отиде до прозорчето. „Аргонавт“, целият обгърнат в сив дим, даде следващия залп. Сигурно адмиралът крачеше по прясно излъсканата палуба и ревеше заповеди. Заповеди, които трябваше да натрошат на трески „Отмъщение“ и да унищожат момичето, на което беше дал името си.

Гневът й вдъхна нови сили. Винаги беше вярвала, че баща й ще я обикне, стига да е достатъчно покорна. Но сега, когато Жерар й показа какво означаваше истинската любов, тя проумя, че адмиралът беше само един незначителен, дребен тиран, неспособен да обича другиго освен себе си.

Когато димът се разсея и надигналият се вятър разкъса сивите облаци, Луси присви очи. Пълната луна потапяше „Аргонавт“ в зловещо сияние. Могъщият кораб беше абсолютно неподвижен, очевидно застинал в очакване да се нахвърли върху безпомощната си плячка. Рязкото замлъкване на оръдията беше по-страшно от непрестанните залпове.

През главата й премина ужасно подозрение.

— Не! — пошепна с пресекващ глас тя. И после, много по-високо: — Не!

Тя хвърли завивката, нахлузи панталоните на Там и бързо облече ризата, без да я пъхне под колана. Втурна се към вратата, като се молеше да не е закъсняла.

Този път лабиринтът в трюма на „Отмъщение“ не я докара до отчаяние. Неравномерното люлеене на кораба беше угасило повечето Фенери, но тя се хвърли в мрака със сляпа увереност. Любовта към капитана на този кораб беше единствената светлина, от която се нуждаеше.

Само за няколко секунди Луси стигна до огледалото, което скриваше тайния изход. Заудря по стъклото, но то не се раздвижи. Оръдейният залп сигурно беше повредил скрития механизъм. Луси се опря на хладното стъкло, готова да заплаче от отчаяние. Но само след минута прибра косите си на тила и се огледа съсредоточено. Бързо откри една паднала греда, достатъчно лека, за да я вдигне. Замахна без ни най-малко угризение и разби огледалния си образ на хиляди блестящи парченца.

Без да обръща внимание на острите ръбове, тя избута огледалото настрана и се покатери по стълбичката. Открехна вратата и се закашля от хапещия дим. Размаха ръце и се огледа. Вляво от нея се полюляваше разкъсано платно, някъде по-далече се издигаше дим.

Луси отново размаха ръце пред очите си. Това, което видя, беше повече от страшно. Беше закъсняла.

Бялото знаме на капитулацията се вееше на мачтата пред бледия диск на луната и красотата му беше в ярък контраст с овъгления хаос наоколо. Никой от мъжете не протестираше, че капитанът предава обичания кораб, и това беше още едно доказателство за вярата им в него. Всички стояха тихо на опустошената палуба, със сведени глави, но не и с увиснали рамене.

Луси мина между тях като призрак. Съзнаваше, че изглежда скандално с разбърканата коса и всички останали признаци на любовния акт. Но сред тези мъже тя беше открила всичко онова, от което адмиралът години наред я беше лишавал с перверзна радост: приемане без предразсъдъци, безусловно приятелство и човешко величие, което не се интересуваше нито от произхода, нито от военното звание, а почиваше единствено върху взаимното уважение.

Тя спря точно пред Жерар и заговори с треперещ глас:

— Не можеш да направиш това. Чуваш ли ме? Аз не позволявам.

Той погледна през нея, сякаш чудовищността на намерението му го бе направила сляп и глух. От него не можеше да се очаква нищо. Луси се обърна към Там, чието обсипано с лунички лице беше смъртнобледо.

— Не бива да допускаш това, Там. Забрани му го!

Момъкът се взря към далечния хоризонт и извади от джоба си броеница.

Луси отиде при Пъдж и изохка сподавено, като видя строшените му очила. Странно, но това й се стори най-голямото злодеяние.

— Пъдж, моля те! Опитай се да говориш с него. Кажи му, че прави съдбоносна грешка. — Пъдж само тъжно поклати глава и това я разгневи. — Нима си избягал от къщи, за да загинеш по такъв начин? Наистина ли искаш проклетата ти жена да присъства на обесването ти в Нюгейт?

Тя изтри сълзите си, преди да са я заслепили, и се обърна към Аполон. Слепоочието му беше загрозено от кървава рязка. Тя улови ръката му и я раздруса.

— Аполон, скъпи Аполон, ако някой тук може да го спре, това си ти! Баща ми няма да го изправи пред съда. Той ще го убие. Сега. Тази нощ. А вие ще бъдете обесени или ще изгниете в някой далечен затвор. Това ли искаш? Да прекараш остатъка от живота си във вериги?

Молбите й не трогнаха бившия роб. Чертите му бяха като изсечени от абаносово дърво.

На релинга на задната палуба стоеше самотна фигура и Луси се втурна към нея с отчаяна надежда, близо до истерията.

— Кевин! Той ти е брат! Ти си способен да го вразумиш. Ако капитулирате, адмиралът ще ме принуди да мълча. Вече е разбрал, че знам за престъпленията му и мога да го обвиня. Мога да разруша свещената му репутация! — От русата коса на Кевин капеше кръв и тя я изтри от челото му с треперещи пръсти.

Кевин отблъсна ръката й. Измъченият, меланхоличен поглед беше дотолкова приличен на братовия му, че Луси изплака от отчаяние.

Тя се обърна отново към мъжете и ги погледна умолително един по един. Веднъж вече беше стояла тук и ги бе предизвикала да се изправят срещу капитана си; сега искаше от тях да спасят живота му. Вятърът развя косата и изсуши сълзите й.

— Толкова ли не можете да разберете? Адмиралът ще намери начин да ви накара да мълчите. Как мислите, защо е дошъл тук с един-единствен кораб? Защото не иска свидетели!

Тя извика от облекчение, когато две топли ръце я прегърнаха откъм гърба. Най-после някой, който щеше да й помогне да вразумят капитана! Но гласът, който заговори до ухото й, принадлежеше на Жерар.