Когато се изправи пред капитанската каюта, Жерар не се забави с ключалки и резета, а отвори вратата с добре прицелен ритник.

Луси, която седеше на стол до прозорчето, вдигна глава и примигна насреща му, като че беше твърде замаяна, за да се развълнува особено от странния му начин да си осигури достъп до спалнята й. Тя бе прочела дневника на майка си в сгъстяващото се лавандуловосиньо на здрача и беше толкова потънала в миналото, че изобщо не разбра каква драма се беше разиграла точно пред прозорчето й.

Големите сиви очи бяха пълни с неизплакани сълзи. Жерар се въоръжи вътрешно срещу крехката й красота. Съчувствието му бе умряло заедно с Дигби.

За момента беше изразходвал гнева си. Той намести вратата в изкривените й панти и така създаде нещо като частна сфера за двамата. Луси се изправи, погледна го и притисна дневника към гърдите си. Жерар беше доволен от поведението й. Тя не беше като подлия си баща, който се криеше зад безименни маски и изпитваше детинска радост да тиранизира жени и да разпаря коремите на възрастни хора. Пред него стоеше жена, която го упрекваше строго винаги когато си го беше заслужил, все едно дали беше духнал тютюнев дим в лицето й, или й беше вързал очите, за да я целува до безсъзнание. Пред него стоеше противник, достоен за предстоящия двубой.

Когато Жерар излезе от сянката и застана пред нея, дневникът се изплъзна от изтръпналите й пръсти. Но Луси не се отдръпна, изпълнена с решителност да излезе срещу този мъж като равна. Когато лицето му изникна от мрака, тя пое шумно въздух. Чертите му вече не бяха красиви, а криеха неустоимото очарование на сатанинската красота, лишена от съчувствие и съвест.

Той взе лицето й между двете си ръце с измамна нежност, която изпълни сърцето й с неутолим копнеж.

— Само един писък, и целият ми екипаж ще се втурне да защитава добродетелта ви, мис Сноу. Как ви се струва тази перспектива?

— Имаше време, когато само един мой писък ви накара да се втурнете да защитавате добродетелта ми.

Ала прошката й за единствения грях, който не беше извършил, дойде твърде късно. Той притисна палци върху устните й и й даде да разбере, че не желае да му напомня за дните, когато беше нейният благороден рицар.

— Както изглежда, адмиралът не се интересува особено как ще си получа моето. Или от кого.

Луси не беше очаквала нищо друго. Тя сведе глава, но предателството на адмирала вече не беше в състояние да й навреди. Усети само леко пробождане, изпита тиха тъга заради всичките онези часове, през които беше желала неосъществими неща.

Също като Жерар тя беше изживяла досегашния си живот като пленница — деветнадесет дълги години. Робиня на капризите му, на самодоволството му, на егоистичната му решителност да я накара да плаща за греховете на майка си.

Но времето на покаяние бе приключило окончателно. Онова, което щеше да прави отсега нататък, щеше да бъде за самата нея. За нейното бъдеще. Тя отметна глава назад и събра цялата сила на волята си в надменния си поглед.

— Е, и? Значи дойдохте да ме опозорите, сър?

Той я пусна веднага, сякаш острите й думи го бяха опарили. Луси направи крачка назад. Знаеше, че това е само кратка пауза, не помилване.

— Никога не съм била прелъстявана от пират — продължи тя, съзнавайки, че в момента имаше предимство. — Как предлагате да процедираме? Искате ли да падна на колене и смирено да ви помоля да не ме лишавате от добродетелта ми?

— Звучи примамливо… като начало.

Луси потърка уморените си от четенето очи.

— А може би да припадна в леглото? — Тя го измери с дълъг поглед. — И да се събудя от припадъка едва след като сте се позабавлявали добре с безволното ми тяло?

Той кимна замислено.

— Отлична идея. Но бих предпочел да се събудите точно когато се забавлявам с вас, както си знам.

Тя примигна невинно насреща му.

— Надявам се, че не съм ви обидила. Мислех, че ще се зарадвате, ако изкажа и някои свои идеи. Може би трябва да се разпищя и да започна да ви ритам, за да ви дам възможност да ме повалите със сила?

Погледът на Жерар помрачня и изрази объркване и Луси едва не се изсмя тържествуващо.

— Какви ги дрънкате, по дяволите? В крайна сметка наистина ще се окаже, че сте морска вещица от Северно море! Нима искате да ме предизвикате към побой и убийство?

Луси отмахна един немирен кичур от челото си.

— Да ви предизвикам ли, защо? Нали вие сте духът на Северно море, врагът на всичко благородно и човешко? Само като се чуе името ви, и старите моряци и невинните момичета престават да дишат. Аз просто ви моля да се покажете достоен за славата си, сър. И да ми докажете, че сте негодник от класа.

Подигравателният тон на Луси беше в ярко противоречие с поведението й. Вместо да се отдръпне от коравото му, горещо тяло, тя се сгуши в него и притисна мекия си бюст към треперещите му гърди.

Беше го обвинила, че е играч. Но самата тя тъкмо се беше впуснала в най-рискованата игра на живота си. Надигна се на пръсти, докато устните й почти достигнаха неговите, и пошепна подканващо:

— Направете, каквото трябва, капитан Дуум.

Реакцията му беше напълно неочаквана. Лешниковокафявите очи засвяткаха от ревност. Пръстите му се вкопчиха в износената батиста на ризата й.

— Това ли искаш, Луси? Своя горещо обичан фантом? Капитан Дуум?

Тя поклати безпомощна глава и протегна ръка към лицето му. Но той сграбчи китката й и предотврати милувката.

— Кой искаш да те люби тази нощ, Луси? Аз? Или капитан Дуум?

— Ти — отговори с треперещ глас тя.

— А кой съм аз? — пошепна настойчиво той, сякаш отговорът й щеше да реши съдбата му.

Пръстите й предпазливо се вплетоха в неговите и разхлабиха хватката му. Тя притисна сплетените им ръце към бузата си, после към наболата му брада.

— Жерар — изрече тихо тя. И после още веднъж, толкова нежно, сякаш тонът й можеше да заличи всички страдания, които си бяха причинили: — О, Жерар…

Той беше парализиран от нежността в погледа й. От доброволното приемане на всичко, каквото е бил в миналото, каквото беше сега и каквото щеше да бъде. Чувстваше се, като че са му върнали нещо, загубено през тъмните, студени години във френския затвор край морето. Нещо, което не можеше да се определи така лесно като загубата на името, гордостта и дори на свободата. При първата им среща Луси му бе заявила, че душата е безсмъртна, но той не й беше повярвал истински. До днес.

Той взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна всяко пръстче поотделно. Когато бавно сведе устни върху нейните, очите на Луси бяха овлажнели от щастие. Той беше дошъл при нея, за да подпечата проклятието си, но намери спасение в замайващия нектар на целувката й. Пое го дълбоко в себе си и рискът, който Луси поемаше с тази целувка, направи вкуса на нектара още по-изкусителен.

В секундата, когато устните на Жерар докоснаха устата й, Луси разбра какво беше липсвало в откраднатата целувка на Кевин. Нежност. Копнеж. Желание. Страстта им беше толкова силна, че тялото на Жерар се разтърси като от електрически ток. Луси си спомни с каква деликатност се беше отнесъл с нея в портиерската къщичка и отново бе трогната от безкористната сдържаност, която даваше всичко и не искаше нищо за себе си.

Тя сложи ръце на стройните му хълбоци и зарови лице в ризата му, защото трябваше да се скрие от погледа му, за да каже онова, което трябваше да каже.

— Не е нужно да губиш време да ме… да ме прелъстяваш. Знам, че чакаш това от шест години.

Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. Очите му бяха сериозни и замислени.

— Чаках тридесет и една години. Чаках теб.

„Чаках теб.“ Не някоя пищна красавица, която умееше да се люби и щеше с радост да сложи край на недоброволното му въздържание. „Чаках теб.“ Нея, плахата, несръчна, неопитна Луси. Признанието му й вдъхна увереност и в сърцето й зазвуча мелодията на незабравимия виенски валс.

— Сигурен ли си?

Кривата му усмивка я улучи право в сърцето.

— Чаках цели шест години. Проклет да съм, ако сега се разбързам.

За да я увери в намерението си, той се отдели от нея и запали фенера. Меката светлина го озари и сърцето на Луси се сви от копнеж.

За първи път той не беше човекът, който се бои от тъмнината, а мъжът, който обичаше магията на светлината, която разкриваше възхитителните контури на женското тяло пред него. Той не искаше да дойде при нея през нощта като безлик фантом, а да види всичко, да проследи появата и засилването на насладата.

Когато започна да я съблича, Луси остана напълно неподвижна. Боеше се дори да диша, толкова я беше страх, че ще попречи на магията на ръцете му. Топлите му устни помилваха слепоочията й, пръстите му разрошиха косата й и развалиха дългите плитки. Той разтвори ризата на Там копче по копче, сякаш развързваше копринени панделки на скъпо бельо.

Ръката му се плъзна към колана на бричовете. Гърленият глас погъделичка чувствителното й ухо.

— Повече ми харесваше в моите бричове. Харесваше ми да си представям, че платът те гали там, където аз не можех. — Той я хвана за дупето и я стисна предизвикателно. — Тук например. — Другата му ръка се плъзна между бедрата й. — И тук. — Грубият плат се отри в краката й и я направи още по-чувствителна към докосването му. Тя се притисна до него и простена от наслада.

Ръцете на Жерар отново се плъзнаха по тялото й с такова внимание и нежност, че дрехите й сякаш се разтвориха във въздуха. Когато най-сетне остана гола пред него, хладният въздух в каютата помилва трескавата й кожа и втвърди зърната на гърдите й.

Когато и последната й дреха падна на пода, Жерар имаше всички основания да съжалява, че е дал обещание да не бърза. Красотата на гърдите й, розовите им връхчета бяха все още поносими. Можеше да понесе и тънката талия, и елегантната извивка на хълбоците. Ала когато бричовете на Там се хлъзнаха по стройните й крака и се свлякоха го глезените, той простена така, сякаш го бяха ударили.