Добре познатата обстановка беше събудила за нов живот спящия му военноморски инстинкт.

— Позволете да говоря, сър — изрече отсечено той.

— Позволявам — отговори с развеселена усмивка адмиралът. Смити хвърли поглед към края на залата, където стоеше жалкият пратеник на Клермон, държан в шах от двама скучаещи лейтенанти с насочени пистолети. Мършавият дребосък се силеше да изглежда смел, но очичките му се местеха неспокойно насам-натам и той нервно потропваше с крака.

Смити опря ръце на масата и се приведе напред, за да не го чува никой освен адмирала.

— Сър, трябва ли да ви напомня, че слънцето вече залязва? Ако продължите да се колебаете, ще изложите мис Луси на голяма опасност.

Адмиралът се зае да почиства зъбите си с малко сребърно ножче.

— А трябва ли аз да ви напомням, Смити, че вие и само вие сте виновен за цялата тази бъркотия? В крайна сметка вие сте човекът, който насочи адвокатите ми по грешна следа, докато онзи тип действаше директно под носа ни. За мен все още е загадка как не познахте негодника.

Смити запази непроницаемото си изражение, знаейки много добре, че адмиралът ще се радва да употреби загрижеността му за Луси като средство за натиск срещу него.

— Вече не съм млад, сър. И очите ми не са, каквито бяха.

— Много жалко, нали? — Сноу захвърли ножа и стана. Очевидно размисляше и Смити горчиво съжали, че го беше заговорил.

Прислужникът усещаше, че всички присъстващи в трапезарията ги наблюдаваха любопитно. За това пътуване адмиралът беше събрал не най-добрите, а най-послушните офицери, готови на безусловно подчинение и дискретност.

Адмиралът мина покрай него и Смити неволно отдаде чест. Старите навици не се изкореняваха лесно.

Адмиралът сведе гласа си до кадифения бас на господ в адмиралска униформа. Ако му възразеше, щеше да бъде осъден за бунт. Или за богохулство.

— И какво според вас трябва да направя, Смити? Клермон не се интересува от пари, а вие знаете по-добре от всеки друг, че нямам онова, което той иска. Разрешителното отдавна вече не съществува.

Смити отговори със същия тих глас:

— Може би писмено признание, сър. Грижливо формулирано, изтъкващо благородните ви заслуги, то не би нанесло особена вреда на доброто ви име, поне що се отнася до вестниците.

— О, така ли? Моето добро име в замяна за Луси? Това ли е, което ми предлагате?

Безграничното търпение на Смити беше на свършване.

— Вашето добро име срещу живота на Луси — изръмжа в отговор той. — Това е, което ви предлагам.

Адмиралът се усмихна, като че му беше благодарен за гневната реплика.

— Клермон няма да я убие веднага. Ако тя е само наполовина толкова жадна да доставя удоволствие на мъжете в леглото, колкото беше майка й, той ще я остави жива. Поне докато се умори от глупавите й номера.

Смити го зяпна ужасено и ръката му се сви в юмрук. Изпитваше диво желание да го забие в самодоволната физиономия на адмирала, но беше скован от собственото си чувство за вина. Защото не адмиралът, а той беше виновен, че скъпата му малка Луси беше попаднала в лапите на Клермон.

Адмиралът смачка пергамента с исканията на Дуум и в движението му имаше ужасяваща окончателност.

— Боя се, че пътят пред мен е само един. Нали четохте вестниците, преди да излезем в морето? Скритите намеци, хлъзгавите указания. Нашата малка Луси е прекарала цели три седмици в ръцете на похотливи пирати. Доброто й име отдавна е стъпкано в калта. — Ужасът на Смити растеше заедно с лицемерното съжаление в гласа на адмирала. — Сигурен съм, че всяка друга жена, изтърпяла онова, което Луси е трябвало да изтърпи в грубите ръце на Дуум, ще предпочете да умре с чест, вместо да оцелее с позор.

Юмрукът на Смити се стрелна напред и улучи устата на адмирала.

— Безсърдечно копеле!

Адмиралът отстъпи назад и избърса кръвта от устата си. Смити замахна отново, но блюдолизците на Сноу го сграбчиха от двете страни, все още неспособни да осъзнаят факта, че някой се бе осмелил да удари командира.

Гласът на адмирала скърцаше от задоволство.

— Отведете мистър Смити долу и го оковете във вериги. Очевидно страда от силно мозъчно възпаление. Боя се, нелечимо.

Смити се съпротивляваше отчаяно, но адмиралът вече не му обръщаше внимание. След като изпита острието на сребърното ножче на ръката си, той извика дружелюбно:

— Елате при мен, мистър Дигби, искам да пратя вест на капитана ви и желая да му я отнесете колкото се може по-бързо.

Смити понечи да извика предупредително, но дръжката на пистолета, която се стовари върху слепоочието му, го принуди да замълчи. Последната му свързана мисъл, докато го влачеха по тъмните коридори, беше: „Безкрайно съжалявам, Ан-Мари. Толкова ми е мъчно.“ И накрая, след тъжна въздишка: „Луси…“

27

— Капитане! Капитане! Лодката! Слава на светиите, лодката се връща!

Ликуващият вик на Там накара целия екипаж на „Отмъщение“ да се втурне като един към десния борд. Кевин въздъхна примирено и бързо подаде далекогледа на Жерар, преди да го е изтръгнал от ръцете му.

Жерар нервно приглади косата си и вдигна далекогледа към окото си. Когато слънцето започна бавното си спускане към хоризонта, над морето се надигна вятър и превърна задушливата хватка на горещината в топла прегръдка.

Жерар още не знаеше дали трябваше да празнува триумфа си или да оплаква предстоящата загуба. Не смееше да мисли за бъдещето и това беше правилно, защото без Луси за него нямаше живот. Всичко щеше да се обвие в мъгла, да стане сиво и студено като Северно море през зимата. Без съмнение тя щеше да го мрази през целия му живот и да проклина алчността му, защото я бе продал за трийсет сребърника и парче хартия. Наистина, каква горчиво-сладка победа!

Когато лодката наближи, моряците се развикаха въодушевено. Но много скоро замлъкнаха, защото курсът й беше повече от странен. Вместо да плава право към „Отмъщение“, малкият плавателен съд танцуваше върху засилващото се вълнение, носен в различни посоки от капризите на вятъра. Долният ръб на слънцето се опря в хоризонта и потопи морето в кървавооранжево сияние.

— Според мен лодката е празна, сър! Дигби не се вижда никъде!

Още преди обърканото съобщение на Там Жерар отпусна далекогледа и даде знак на Аполон. След това проследи с нарастваща загриженост как Аполон и Фидж спуснаха на вода втората лодка. Двамата налегнаха здраво веслата, за да стигнат до Дигби, преди течението да е отнесло лодката в открито море. Там слезе от наблюдателницата и мълчаливо се присъедини към вахтата.

Втората лодка влезе в сянката на „Аргонавт“ и почти изчезна. Опасността от жадните дула на корабните оръдия накара Жерар да потрепери, макар да беше уверен, че самодоволният адмирал иска да се наслади на първото си злодеяние, преди да нанесе разрушителния си удар. Аполон поддържаше курса на лодката, докато Фъдж хвърли въжето с опитна ръка и поведе малкия плавателен съд обратно към сигурното пристанище на кораба-майка.

На пода на лодката имаше нещо. Отдалеч приличаше на вързоп дрипи, но Жерар веднага разбра какво е.

Замаян от мъка, той затвори очи и ги отвори отново едва когато чу стъпките на Аполон на горната палуба. Кормчията стоеше точно зад него с тялото на Дигби на ръце като жертвен дар. Дръзките искри в очите на стария канонир бяха угаснали завинаги.

Пъдж свали очилата си, за да изтрие мъглата с яркочервената си кърпа. Там свали шапка и зашепна молитви. Кевин промърмори някакво проклятие, от което свадливият Дигби гордо би изпъчил гърди. Само капитанът остана напълно неподвижен като безжизненото бледо тяло в прегръдката на кормчията.

— Нож в корема — проговори най-сетне той и впи очи в сребърната дръжка. — Смъртта му не е била нито бърза, нито милостива.

Без дори да мигне, той откъсна хартията, закрепена под ножа. Моряците се приближиха, но той не задоволи любопитството им, защото вестта беше предназначена единствено за него.

През целия си живот съм бил достатъчно горд, за да преговарям с хора от вашия занаят. И сега няма да го направя.

Докато мачкаше посланието в шепата си, Жерар ясно видя пред духовния си взор самодоволната усмивка на адмирала. С хора от вашия занаят. Може би трябваше да се надсмее на мъжа, който с такава сила се беше вкопчил в почтената си фасада. Но Жерар бе загубил всяко чувство за хумор.

Когато морето угаси слънчевите лъчи, над вълните затанцуваха странни фигури. Жерар вече не се боеше от тъмнината. Днес я очакваше с особено нетърпение, за да се потопи в изкусителната й прегръдка. Той затвори очите на мъртвия Дигби с безкрайна нежност и си спомни как бе направил същото за майка си. Какво значение имаше още един мъртвец за душа, прокълната като неговата?

Когато вдигна глава, екипажът инстинктивно се отдръпна от застиналото му в грозна маска лице.

— Време е да покажа на морално превъзхождащия ме Сноу на какво е способен мъж с моя занаят.

Изпълнени с нетърпение да преодолеят безпомощността си след смъртта на Дигби и да й отговорят с дела, мъжете занимаха одобрително. Ала вместо да даде заповед за нападение, капитанът се запъти към стълбичката за каютите и всяка от крачките му излъчваше абсолютен авторитет.

Кевин беше единственият, който посмя да застане на пътя му.

Братята се погледнаха в очите.

— Не го прави — проговори тихо Кевин. — Не си струва.

Жерар присви очи и скри ръце зад гърба си. Никога не беше удрял Кевин, нямаше да го направи и сега.

— Махнете се от пътя ми, мистър — изсъска заплашително той. — Това е заповед.

Думите му улучиха Кевин по-силно и от най-страшния удар и той се отмести от пътя на брат си като пребито куче.

— Тъй вярно, капитане — заекна той и тракна с токове.

Жерар слезе с бързи стъпки по стълбичката към трюма. Там сенките никога не го преследваха, тъй като ставаше част от тях.