Тереза Медейрос - Крадец на сърца

Кормчията изпъна гръб.

— Тъй вярно, сър, аз бях.

Сложил ръце на гърба си, Жерар крачеше пред редицата от мъже. Изведнъж бурята избухна.

— Защо вие, проклети идиоти, просто не се събрахте всички заедно и не й начертахте план на кораба? На моя кораб! Тогава мис Сноу щеше да го увие като подарък и да го връчи на първия адмирал на кралската флота!

Мъжете го гледаха слисано. Никога не бяха виждали капитана си толкова бесен. Очите му изпращаха светкавици.

— Вие да не сте си загубили ума? Вие сте криминални престъпници, за бога! Бегълци! Как не помислихте, че е опасно да ви правят портрети? Пак ли ще бъдете така въодушевени от таланта й, ако муцуните ви се появят на страниците на „Таймс“ с обява за солидната сума, която се дава за тъпите ви глави?

Луси не можеше да допусне мъжете да страдат заради нея.

— Капитане? — обади се плахо тя, мразейки се за страхливото си гласче. — Моряците ви не са виновни. Аз само се опитах…

— Вие! — Жерар се обърна като ужилен и я посочи с пръст. — Вие сте една малка, нахална, противна…

Той млъкна рязко и я изтика настрана от другите към дясната страна на борда. От нощта, когато се беше опитала да го убие с ножчето за писма, Луси не го беше виждала в такова убийствено настроение. Но нали и тогава не ме уби, опита се да си вдъхне смелост тя.

— Защо просто не ме хвърлите през борда? — попита тихо тя и издържа на погледа му. — Няма да ви бъде за първи път, капитан Дуум.

Той я сграбчи за раменете.

— Наистина би трябвало да го направя. А пък вие ще затрепкате с копринените си мигли, ще се огледате с големите си невинни очи и ще полюшнете стегнатото си дупе и моряците ми отново ще се разбъбрят. Всички ли на този кораб са полудели?

— Аз знам твърде много — кимна сериозно Луси, без да откъсва очи от лицето му. — Не можете да си позволите да ме оставите жива.

Той се приближи още повече до нея, хватката му се стегна и ръцете му я раздрусаха здраво. Гласът му прозвуча заплашително тихо:

— Проклета да сте! Но ако си мислите, че ще се поддам на номерата на една превъзбудена, недохранена хлапачка, жестоко се лъжете! Не се надценявайте! Изобщо не бих ви погледнал, но вече цели шест години не съм бил с жена, по дяволите!

Думите му паднаха в сърцето й като топчета олово. След още няколко ругатни, достойни за най-добрите дни на Дигби, той я пусна и се отдалечи.

Мъжете отново се събраха около нея. Пъдж несръчно помилва ръката й с грубите си пръсти.

— Не плачете, мис Луси, моля ви, не плачете.

Гласът й прозвуча едва чуто.

— На кого бяха дрехите в онзи сандък, Аполон? Отговорът дойде от Кевин.

— На една улич… на една от приятелките ми, артистка. — Смущението му беше комично. — За съжаление брат ми не й даде време дори да се облече, а веднага я изхвърли на сушата.

Луси вдигна глава и в очите й нямаше сълзи, а надежда. Смехът й прозвуча като весела песен и трогна сърцата на мъжете.

— Пъдж — обърна се тя към платнаря и хвана ръката му, — шил ли си някога женска рокля?

Жерар се взираше с невиждащ поглед в подвързаните с кожа корабни дневници на масата. Нещо подскачаше по тавана на каютата му и той вдигна глава. Като се имаше предвид безумното му поведение след идването на Луси на борда, екипажът сигурно замисляше бунт. Капитан Луси, каза си уморено той.

Трябваше да признае, че звучеше примамливо. Пъдж щеше да използва таланта си, за да създаде нов флаг. Най-добре пастелнорозов с избродирана върху него нежна женска ръка, която мачкаше мъжко сърце. Сърцето на един глупак.

Той отпи голяма глътка бренди и си пожела наложената от самия него заповед на борда да не се палят открити огньове да не важеше и за пурите му. Ароматният алкохол само засили усещането за празнота в стомаха. Луси наистина го беше довела дотам, че да се излага пред хората си. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието да я държи в обятията си.

Когато отново посегна към бутилката с бренди, забеляза стара, измачкана книга и я извади от редицата. Десетки пъти беше посягал към дневника на Ан-Мари Сноу с желанието да го прочете. Но всеки път нещо го спираше. Някаква вътрешна съпротива, страх да не разбуни сенките на миналото. В живота му имаше достатъчно призраци, които крещяха за справедливост, не му трябваше още един.

Уморените му пръсти помилваха извехтялата подвързия. Може би трябваше да го даде на Луси. Дневникът щеше да отклони вниманието й… от него… поне за няколко часа.

На вратата се появи Аполон и прегъна огромната си фигура в съвършен поклон. Жерар го погледна въпросително.

— Никога не съм те виждал с риза, освен ако не е завалял сняг. Какво има? Да не би Негово величество да е решил да ни посети?

Без да промени изражението на лицето си, Аполон му подаде лист хартия, на който със собствения му елегантен почерк беше написано:

Жерар скри радостта си зад сухия цинизъм, който за пет години беше развил до съвършенство.

— Вероятно е измислила нов начин да се отърве от мен? Може би с отрова?

— В менюто няма мухоморка, сър.

Жерар се поколеба. Изкушаваше се да откаже, но после заяви:

— Е, добре, и без това нямах по-добра уговорка за тази вечер. Моите хора така и така ме смятат за луд.

Щом стигнаха пред капитанската каюта, той спря за миг, устоявайки на напора да приглади ризата си и да среши косата си. Почука бързо и влезе, без да чака отговор. Все пак той беше капитанът и имаше право да влезе спокойно в собствената си каюта.

Беше очаквал да намери убежището си в състояние на пълна бъркотия и Луси в скромните й мъжки дрехи. В никакъв случай не очакваше да завари каютата в съвършен ред — дори любимите му романи на Дефо бяха подредени на етажерката, където им беше мястото, с гръбчетата от мароканска кожа навън. Преди да е преглътнал този шок, от сянката се отдели крехка женска фигура.

Да, това не беше момиче, това беше жена. В първия момент не можа да я познае. Луси се беше отказала и от панталона на Там, и от бялата рокля в гръцки стил и носеше невероятна комбинация от панделки и дантела. Искрящата турскосиня коприна беше покрита с воал от кремава дантела. Роклята й стигаше точно до глезените и нито сантиметър по-надолу.

Леко старомодната дреха сигурно нямаше да направи фурор в елегантните кръгове, но тя отиваше съвършено на порцелановия тен на Луси и сребърнорусите, вдигнати в красив кок коси. Жерар се почувства пренесен в миналото. Като че беше отново на двадесет и четири години и стоеше пред една от онези изискани лондонски красавици, които с присъщото си великодушие се бяха посветили на задачата да го направят мъж.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми — изрече Луси с ясен, хладен глас.

Ала Жерар искаше да чуе този глас подрезгавял от страст, от желание. Искаше да чуе молбата й да я направи жена, както беше направила през онази нощ в портиерската къщичка.

— Не съм гладен — каза той, без да го е грижа за добрите маниери. — И не се интересувам нито от игра на зарове, нито от рисуване на портрети.

В погледа й блесна предизвикателство.

— Защо тогава дойдохте?

— За това — отговори просто той, мина покрай красиво наредената маса и я взе в прегръдките си.

Луси беше предполагала, че елегантната й рокля ще разпали желанието му, но не беше очаквала, че то ще излезе от контрол така бързо. Страстта му я заля като буен поток, премахна всички пречки по пътя си, дори волята й да му се противопостави. Той я притискаше силно до гърдите си и въздържаността му беше по-силна провокация от всеки опит за прелъстяване. Луси се вкопчи в яката му, разкъсвана между отдаването и съпротивата.

— Затова ли ме поканихте? — пошепна той, заровил лице в косите й.

Добре познатият аромат на мъжкото тяло я замая и й отне дъха.

— Не знам… Казах си, че бихме могли да поседим и да разговаряме, без да си крещим…

Той издиша шумно и остави пареща следа по шията й.

— Аз не ви крещя.

Даже да го правеше, Луси нямаше да го чуе, толкова силно биеше сърцето й. Ръцете й се вдигнаха от само себе си, пръстите й се мушнаха под яката на ризата, за да се насладят на допира до топлите, силни мускули.

Плахото докосване изтръгна от гърлото му дрезгав стон. Той зарови пръсти в косата й, развърза хлабаво стегнатия шиньон и разпусна сребърните кичури по гърба й. Взе лицето й между двете си ръце, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света, и завладя устата й. Загриза устните й, проследи съвършените им контури с изнервяща бавност. Целувката му беше освободена от всяка подигравка и игра, тя изразяваше жадното предложение на мъж, роден да обича жените.

Как бих искала да обича само мен! — каза си с копнеж Луси. Но нали той лично й беше признал, че след шест години въздържание беше готов да се задоволи с коя да е жена. Даже с дъщерята на врага си.

Но тя не беше готова да се задоволи с това. Искаше от него много повече, не само да се наслаждава на жадно търсещия му език. Той имаше вкус на контрабандно бренди и забранени удоволствия както в една есенна нощ преди безкрайно дълго време. Нощта, когато тя се изложи на опасност да отдаде на капитан Дуум не само тялото, но и душата си.

Веднага след като произнесе опасното име в мислите си, някой заудря с юмрук по вратата. Двамата отскочиха един от друг, когато зад вратата прозвуча спокойният глас на Аполон.

— Седемдесет и четири оръдия от север, капитане, флагмански кораб „Аргонавт“.