Мълчаливият капитан си остана загадка за нея, но корабът й разкриваше тайните си една по една.

Пиратският кораб имаше шанс да оцелее не само ако беше по-бързо от противниковия, но и по-гъвкав, и с повече капани. „Отмъщение“ беше блестящ пример в това отношение. Всяко видимо парче дърво беше боядисано в тъмен цвят. Жерар беше заменил традиционните памучни платна с двойна черна коприна, екстравагантен, но много ефективен метод да направи кораба невидим сред индиговосините нощни води. Огромната кухня на задната палуба беше преустроена изцяло, за да произвежда невероятни облаци пара, които объркваха всеки преследвач.

Фалшивата втора палуба създаваше впечатление, че корабът е напълно пуст. Луси лично беше изпитала това усещане през нощта, когато за първи път видя „Отмъщение“. В случай на нападение конструкцията покриваше и предната палуба, квартера и кърмата, при което екипажът маневрираше отдолу с помощта на многократно изпитана комбинация от навързани бутилки, огледала и далекогледи. Освен това фалшивата палуба увеличаваше скоростта и повратливостта на кораба.

Цялото това преустройство разрешаваше на Жерар да плава само с деветдесет души на борда, което представляваше половината от обичайния екипаж. Пъдж беше не само платнар, но и управляваше движението на такелажа. Аполон беше главен кормчия, но и попълваше корабните дневници с безупречния си, елегантен почерк. Единствено навигаторът нямаше друга задача, освен да поддържа всеки мистериозен курс, който определеше капитанът.

Там побърза да обясни на Луси, че шхуната е била построена да издържа на внезапни атаки и бързо отстъпление, но че най-ефективното й оръжие е славата на капитан Дуум. Всеки търговски кораб, който ги видел, бързал да се предаде и доброволно предавал плячката от трюма.

Остатъкът от гордост за кралската военна флота накара Луси да отговори сковано:

— Това все още не означава, че шхуната ще съумее да се справи с някой от военните кораби на Негово величество. Един добре прицелен залп по широката страна ще направи от този плуващ цирк най-обикновен сал.

Зелените очи на Там засвяткаха възхитено.

— Точно тук се лъжете, мис Луси. Капитанът е най-добрият от всички. В младостта си е следвал военноморска стратегия. Според мен той знае какво си мислят нападателите му още преди да са облекли мислите си в думи.

Мисълта какво би постигнал Жерар, ако баща й не го беше лишил от възможността да направи кариера — и от свободата му, — беше безкрайно мъчителна.

Под лазурносиньото небе, което всяка сутрин се опъваше над нея от хоризонт до хоризонт, тя можеше да мисли само за свободата. Нямаше как да не се чувства свободна, когато се изправяше на носа и оставяше вятъра да вее косите й, слънцето да топли гърба, а хладната солена пяна да пръска бузите й. Как беше възможно безпомощната пленница на капитан Дуум да се чувства толкова свободна?

Достатъчно свободна, за да се излегне с книга на палубата и цяла сутрин да чете или просто да дреме под слънцето. Достатъчно свободна да наблюдава мъжете, докато работеха, или да слуша историите на Аполон от африканската му родина.

Непринуденият живот на борда на „Отмъщение“ беше неустоим. Освен камбанения звън, който призоваваше за смяна на вахтата, времето сякаш не съществуваше. За разлика от стотиците работни мравки, които се трепеха под командата на адмирала, екипажът на Жерар не се подчиняваше на строга регламентация, а се ръководеше единствено от общото желание да управлява стройната шхуна по най-добрия начин.

Мъжете се смееха и пееха винаги когато имаха желание да се повеселят. Докато подреждаха платната, често си почиваха, за да пийнат по глътка ром или да изтанцуват някой танц. Бяха откровени един към друг, пускаха вицове, организираха дори честен бой с юмруци, когато станеше необходимо. Но никой не забравяше, че ако си позволи да извади оръжие, ще получи традиционните четиридесет удара с камшик.

Луси беше възхитена от начина, по който мъжете се отнасяха към нея.

Пълен салон с безупречни лондонски джентълмени нямаше да се държи към нея с по-голямо уважение. Някои, като Пъдж например, бяха по-скоро плахи. Други бяха смели като Там и се стремяха да завоюват благоволението й. Даже убиецът Фидж със силен тик на лицето сведе чорлавата си глава и почтително целуна ръката й, когато му я представиха един слънчев следобед.

— Велики боже — пошепна тя на Там, когато любезният убиец на тъща си се отдалечи, за да намаже с восък рулото корабни въжета, — сигурно знаят кой е баща ми и с какво име се ползва. Ако с мен се случи нещо, последствията ще бъдат ужасни.

Там изпухтя презрително.

— Не по-страшни, отколкото да ти разпорят носа. Точно с това ни заплаши капитанът, ако някой посмее да досажда на жена му.

„Жената на капитана“. Луси усети странни тръпки.

— Но аз не съм… — Тя се поколеба. Може би беше по-добре да поддържа тази лъжа. Може би Жерар я беше измислил само за да държи хората си настрана от нея.

Но защо моряците бяха повярвали в това абсурдно обяснение? Капитанът явно се стараеше да я избягва, което на борда на една тримачтова шхуна съвсем не беше лесна работа.

Докато живееха в Йона, Луси можеше да спусне завесите и да се спаси от любопитните погледи на Жерар. Тук я обземаше детинското, но много по-задоволяващо желание да му изплези език, докато я наблюдаваше през далекогледа, или да изпробва безсрамния жест, на който я бе научил Дигби, един от посивелите канонири. Не беше съвсем сигурна какво означаваше знакът с високо вдигнат среден пръст, но Жерар сигурно знаеше.

Оказа се права.

— Ако знаеш как го искам — промърмори той с меланхолична усмивка и отпусна далекогледа. Той изобщо не му беше необходим. Всяка подробност от крехката й фигура беше запечатана в паметта му с безпощадна яснота.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, слънцето беше избелило косата й. Светлият й тен беше станал прасковен, а лицето й беше загубило затвореността, така характерна за живота в Йона. Той не знаеше какво й беше помогнало повече — свежият, солен морски въздух или освобождаването от потискащото присъствие на адмирала.

За пореден път Жерар се запита кое го беше накарало да й разреши тази свобода. Беше я затворил в каютата, за да не му е непрекъснато пред очите. А сега трябваше да ограничава собствената си свобода на движение, за да не я среща на всяка крачка.

Тя беше наистина навсякъде: двете плитки се навеждаха над платното, докато Пъдж й обясняваше някой сложен бод; мъжете седяха около нея като деца около майка си, докато тя им четеше от романите на Дефо; по залез слънце се качваше на носа и наблюдаваше замислено облаците, докато пламтящата слънчева топка потъваше в синьозеленото море.

Проклетата малка мис Сноу беше завладяла сърцата на моряците му със смайваща лекота. Той съзнаваше, че мъжете жадуваха за женска компания, все едно каква, а той беше единственият, който трябваше да се лиши от нея. Естествената й красота го възхищаваше като морето. Звънкият й смях го мъчеше все по-силно и много скоро започна да съжалява за великодушието си толкова горчиво, че се уплаши.

Знаеше, че разполагаше с едно място, където духът му се успокояваше. Когато скочи от фокмачтата и се запъти към трюма, той не забеляза дребната фигурка, която надникна иззад гангшпила и предпазливо тръгна след него.



Луси тичаше на пръсти през сенчестия трюм. Промъкна се до обкованата в желязо врата и си спомни последния си безславен опит да разкрие тайната на мистериозното помещение. Преди пет минути Жерар беше изчезнал зад вратата, а след още пет минути тя събра смелост да го последва.

Защо трябваше да се страхува? Той изрично й беше разрешил да се движи свободно из целия кораб. Следователно нямаше да й се скара, че беше дошла тук. Или все пак?

Тя притисна ухо към вратата. Изпита облекчение, когато не чу викове от болка или отчаяна молба за милост. Чу обаче гласове, мъжки гласове, и то сърдити. Дебелият дъб приглушаваше думите на Жерар и отчетливо артикулиращия глас, който му отговаряше. Луси смръщи чело. Това не беше нито басът на Аполон, нито ирландският акцент на Там или плахият шепот на Пъдж. Тя напрегна слух и успя да чуе няколко откъса от разгорещения диалог.

— Ти сам си си виновен… — каза Жерар, — иначе тя щеше да спи в собственото си легло… само заради твоята недискретност…

Луси зяпна смаяно. Доколкото знаеше, тя беше единствената „тя“ в кръг от десет хиляди морски мили.

Въодушевлението й от факта, че Жерар говореше за нея, й позволи да чуе пълния отговор на непознатия мъж в килията.

— А, така ли! Като че ли е сама в леглото! Доколкото си спомням, в добрите си дни ти се справяше с по няколко благородни дами наведнъж.

Отговорът на Жерар съдържаше няколко непознати думи, но те прозвучаха толкова цинично, че Луси запуши уши. Главният канонир Дигби също употребяваше цинизми, сякаш му бяха майчиният език, но досега не беше чула от устата му такива изрази.

Непознатият мъж явно се развесели от невъзможното предложение. Ето какво успя да разбере още Луси:

— … заради мен самия ли ме затвори тук, или за да защитиш нея?

Бързи крачки се запътиха към вратата и Луси се стрелна като светкавица към най-близкия ъгъл. Сви се в сянката и проследи появата на Жерар. Странно, но той изобщо не изглеждаше ядосан. Може би аз съм единствената, която го докарва до желание да извърши убийство, каза си унило тя.

Когато той заключи вратата на стаята за мъчения и скри ключа в джоба си, въодушевлението й угасна. След като той изчезна, тя седя дълго в мрака, опитвайки се да свикне с факта, че не беше единствената пленница на борда на „Отмъщение“.



Късно вечерта Луси лежеше сама на задната палуба. Купчина стари платна й служеше за възглавница, а огромното, обсипано със звезди небе й беше завивка. Адмиралът я беше научил да мисли в черно и бяло и тя едва сега навлизаше в непознатата земя на сивите тонове, неспособна да направи разлика между сянка и твърда субстанция и да стигне до решението на загадката, която се наричаше Жерар Клермон. Или капитан Дуум.