— Да, и това също. Да знаете колко се обърках, когато ме цапнахте по главата с онова смешно чадърче, което носехте…

— Там! — изрева Жерар с една секунда закъснение.

Луси огледа внимателно момъка. Значи той беше маскираният уличен крадец, който се бе опитал да й открадне чантичката в тъмната уличка? Откритието доведе до следващия, много по-страшен извод.

Времето се върна назад и пренесе Луси в неотоплената стая на гостилницата, където дъждът трополеше по стъклата, а тя се притискаше до топлото тяло на Жерар и се наслаждаваше на леките целувки по тила, които бяха върхът на подлостта.

Тя прогони ядно напиращите в очите й сълзи и погледна похитителя си, неспособна да скрие болката, която късаше сърцето й. Той направи бърза крачка към нея и решително поклати глава.

Луси притисна пръст към спусъка на пистолета.

— Капитане…? — прошепна предупредително басовият глас на Аполон.

От очите на Луси бликнаха сълзи. Тези мъже трябваше да направят, каквото искаше от тях! Те бяха само една безсърдечна пасмина негодници! Също като баща й. Също като онези трима разбойници, които я бяха нападнали в тъмната и мокра лондонска уличка, за да я ограбят и изнасилят. Също като мъжете, които им бяха възложили тази поръчка.

Всички болки, които й беше причинил Жерар, нахлуха в раненото й сърце и тя беше готова да го намрази като никога досега.

Капитанът направи още една крачка към нея.

— Знам какво си мислите, Луси, но онези трима мъже не бяха изпратени от мен. Заклевам се.

— Защо да ви вярвам? Отдавна е доказано, че бяхте готов да сторите всичко, за да запазите мястото си. — Даже да разиграва чувства, които не изпитваше.

Той вдигна умолително ръце, без да го е грижа, че представляваше идеална цел за стрелба.

— Нямам доказателства за твърдението си. Мога само да ви дам думата си. Трябва да ми повярвате.

Това искане прозвуча толкова абсурдно, че Луси се разсмя през сълзи. Тя притисна дулото на пистолета към сърцето му, знаейки, че не беше способна да му причини зло. И преди не бе могла. Тогава, точно тук, на тази палуба, в бурната, обляна от лунната светлина нощ, която завинаги бе променила живота й.

Тя вдигна пистолета и даде изстрел във въздуха. Жерар дори не трепна.

Ръката й се отпусна безсилно. Пистолетът се изтърколи по дъските. От бунта й не остана нищо освен ехото на гърмежа, миризмата на барут и тясната ивица лазурносиньо небе, която надникна през мрачната елегантност на най-горното платно.

Луси падна тежко върху навитото въже и скри обляното си в сълзи лице. Жерар не можа да се зарадва на победата си. Свали жакета си и загърна раменете й, за да я скрие от любопитните, но и пълни с възхищение погледи на екипажа си. Бунт като този на Луси би донесъл на всеки моряк бой с камшик — или в най-добрия случай изоставяне на пусто островче само с един пистолет, за да може поне да се застреля, преди да е пукнал от жажда.

Жерар произнесе няколко кратки команди, които разпръснаха хората му във всички посоки. Не всички на борда бяха толкова суеверни по отношение на жените като Там и Пъдж. Там взе пистолета си и тръгна с другите, но Пъдж, обзет от нетипичен за него героизъм, се поколеба. Той изтри потта от челото си с яркочервена кърпа, после смутено протегна ръка на Луси.

— Много съжалявам, мис. Не биваше да говоря такива неща за вас. Не бях много учтив…

Луси се отърси от замаяността си и се взря в добре познатите очила. Остра болка прониза сърцето й, но кафявите очи зад стъклата я гледаха толкова сериозно, че нямаше друг изход, освен дружелюбно да стисне протегнатата ръка.

— Всичко е забравено, сър. Не биваше да ви стряскам така.

— Вървете да се погрижите за платната, Пъдж. — Жерар го тупна приятелски по рамото и го обърна към задната палуба.

— Тъй вярно, сър. — Платнарят сковано отдаде чест и закуцука към работното си място.

— Пъдж наистина се бои от жените — обясни тихо Жерар. — Съпругата му редовно го пребивала от бой. След като му разтрошила коляното с машата, той избягал и се наел на първия срещнат кораб.

Луси не искаше да знае нищо за хората, които я заобикаляха. Загърна се в жакета на Жерар и отиде до релинга. Слънчевата светлина позлатяваше белите корони от пяна по вълните. Лекият бриз разроши косата й и тя отново се учуди на липсата на ледените зимни бури. За първи път от много дни вкусваше свободата, но сърцето й беше стегнато в желязна верига.

Жерар застана до нея и тя побърза да дръпне ръката си, за да не го докосне.

— Очилата бяха на Пъдж, нали? — попита тихо тя, макар да знаеше отговора.

Капитанът кимна.

— Проклетите стъкла ми причиняваха ужасно главоболие.

— А какво ще кажете за Там?

— Когато корабът ми излезе в морето, той остана в Лондон, за в случай че ми потрябва помощ. Когато заплашихте да ме уволните… — Жерар помълча малко, но после реши да я разкаже всичко. — Там искал да стане свещеник, но не успял да запази добродетелта си. Един ден го заварили в леглото с две красиви млади послушнички и…

— Няколко от най-опасните престъпници на Англия — цитира думите му Луси. — Дива орда… абсолютно безскрупулни… Бивш свещеник? Философ аматьор, който отрича насилието? Платнар, който се страхува от собствената си сянка? Това ли са вашите адови изчадия, капитан Дуум?

Той вдигна рамене и неволно я докосна.

— Още не сте се запознали с Фидж. Той е убил тъща си. Разбрах обаче, че е била вещица и напълно е заслужавала участта си.

— Защо не отведохте Фидж при съпругата на бедния Пъдж? — попита сърдито Луси.

— Съжалявам, че сте разочарована от липсата на престъпници на борда, Луси. В противоречие с онова, което вероятно сте прочели във вестниците, повечето пирати са обикновени моряци. Мъже, предпочели свободата пред камшика. Мъже, които се подчиняват на водач, издигнат според заслугите му, а не заради произхода или името. Част от моите хора са дезертьори от горещо обичаната от баща ви кралска флота.

Тя го изгледа подигравателно.

— Значи ли това, че вие сте единственият практикуващ престъпник на борда?

Топлината в лешниковокафявите очи беше в ярък контраст със студената линия около устата.

— Не мисля. Освен това практически всеки човек е способен на престъпление, ако му се предложи случай, на който не може да устои.

Луси забеляза Аполон на голямата мачта и му махна.

— Моля да ме извините, капитане, но бих искала да попитам кормчията ви дали ще бъде така любезен да ме придружи до… килията ми.

— Луси? — Подрезгавелият глас я накара да спре. Не „мис Сноу“ с обичайния подигравателен тон, а „Луси“ — нежно, омайващо, натоварено със спомени. — Сега, когато вече не искате да ме застреляте, можете да мислите, каквото си искате. Но онези трима мъже, които ви нападнаха в уличката, не бяха мои наемници. А аз ще се укорявам до края на живота си, че тогава ви оставих сама. — Луси сведе глава и закопня да му повярва. В същото време се побоя, че той отново ще има основания да я нарече романтична глупачка.

Жерар проследи как тя се бореше със себе си и си пожела изходът от тази битка да не е жизненоважен за него.

Когато Луси отново го погледна, в очите й светеше онова проклето високомерие, което се беше надявал да не види никога вече.

— Не мога да кажа, че не ви вярвам, сър. Засега обаче нямам доказателства в противното. Ако ги имах, сега Пъдж трябваше да кърпи вас, а не корабното платно.

Тя се врътна и се запъти с бързи крачки към Аполон. Жерар незабелязано даде знак на кормчията си и му кимна. В първия момент безизразното лице на негъра се озари от изненада, но той спокойно отдаде чест.

Луси беше проявила известно великодушие и бе дарила Жерар с частица от доверието си. Той беше длъжен да й се отплати със същото, макар да знаеше, че това щеше да му струва душевния мир.

Корабният трюм не изглеждаше и наполовина толкова страшен, когато Аполон вървеше пред нея. Луси трябваше да подтичва, за да не го загуби от поглед.

— Много ли ви боли главата, Аполон? Ужасно съжалявам за злополуката, наистина. Вече никога няма да хвърлям възглавници по вратата.

Негърът потърка цицината, която нарушаваше симетрията на грамадния му череп.

— Не ви се сърдя за възглавницата, мис. Но бих ви помолил никога вече да не заплашвате капитана с пистолет.

— Ще си помисля — отговори шепнешком Луси, но не обеща нищо.

Той я заведе в капитанската каюта, поклони се и тръгна да излезе.

— Аполон?

— Има ли още нещо, мис?

— Не забравихте ли нещо?

Мъжът набръчка чело, сякаш усилено размишляваше, после широко се ухили.

— Обедът ви, мис! Веднага ще ви го донеса!

Луси го погледна учудено, но веднага усети, че наистина беше изгладняла. Нямаше представа, че подобни преживявания можеха да предизвикат глад.

— Не говоря за обяда, а за вратата. Забравихте да заключите.

Отдалечавайки се, негърът весело извика през рамо:

— Не е нужно. Вече имате право да се движите свободно из целия кораб. Нареждане на капитана.

Луси беше толкова смаяна, че трябваше да се облегне на вратата. Коленете й се разтрепериха от отдавна потискан глад, който нямаше нищо общо с яденето. Аполон вероятно не го съзнаваше, но капитанът й беше подарил нещо много по-скъпоценно от свобода на движение.



Ризите и панталоните на Жерар не бяха подходящи за нея, но с някои поправки тя се сдоби с чудесен костюм от старите одежди на Там. Мъжете бързо свикнаха да виждат момчешката й фигура по палубите на „Отмъщение“.

След като най-после се отърси от страха си, че Луси ще извади чадърчето и ще го прониже, Там стана най-верният й другар и я развеждаше из кораба с авторитета на по-голям братовчед. Луси хранеше подозрението, че никога не е имал случай да обсипе със знанията си по-невеж новак от нея.

Самият кораб остави у нея впечатлението, че е бил създаден от луд гений с перверзно чувство за хумор. Палубите и трюмът представляваха лабиринт от тайни ходници. Луси живееше в постоянен страх, че ще пропадне през най-близката тайна врата, след като без нищо да подозира е задействала механизма, например като е закачила с ръкав главната мачта или е надникнала през някоя от дупките за оръдията.