Луси изпищя като набучена на кол.

Джуджето изпищя още по-силно. Ужасът върху обсипаното с лунички лице беше по-силен от нейния.

От страх, че пронизителният крясък ще й спука тъпанчетата, Луси запуши уши. Не беше попаднала на долната палуба с оръдията, както се беше надявала, а точно на задната палуба, която се виждаше отвсякъде. Макар че очите й бяха замъглени от страх, тя забеляза, че зад джуджето и по такелажа се движеха бледи сенки. Предната палуба също беше пълна с хора, които наблюдаваха сцената вцепенени от ужас. Невероятните черни платна се вееха над главите им като траурен балдахин.

Вместо да скочи върху нея и да я накълца на парчета с абордажния си нож, както трябваше да се очаква, дребният мъж насреща й се олюля и падна тежко на задника си. Силният удар сложи край на писъка му, но му върна дар слово и от устата му се изсипа поток от думи на почти неразбираем ирландски диалект.

— Господ и светиите да са ни на помощ, Пъдж! Това е феята на смъртта! — Той се прекръсти несръчно.

Мъжът с очилата, който стоеше зад него, се опита да прибере дебелото си коремче, приближи се до релинга и огледа страхопочтително Луси.

— Това не е феята на смъртта, Там. Това е валкюра, дошла да ни отведе във Валхала. В името на свети Георги, ние сме прокълнати!

Безсмисленото бъбрене на моряците опъна нервите на Луси, но и намали страха й. Открила в колана на младия ирландец дръжката на пистолет, тя направи крачка към него.

Той отстъпи назад като уплашен рак.

— Не ме оставяй сам, Пъдж! Нали се заклехме да си помагаме!

Приятелят му само изпухтя и се хвана за релинга. Очевидната уплаха на двамата окуражи Луси и тя измъкна без бавене пистолета от колана на дребосъка.

— Велики боже, върни ме у дома, тази жена е замислила нещо лошо!

Пъдж прехвърли дебелия си крак през релинга.

— Морска вещица! Знаех си аз! Морска вещица!

— Точно така! — изплака младият ирландец. — Красива и ужасна!

Хладен глас, в който прозираше развеселеност, сложи край на ескалиращата истерия.

— Много точно описание, Там. Жалко, че самият аз не се сетих за него.

Луси се завъртя около собствената си ос и насочи пистолета право към предателското сърце на капитана.

23

Облегнат небрежно на голямата мачта, Жерар беше олицетворение на моряшката елегантност. Черните бричове бяха плътно прилепнали към стройните бедра и влизаха в кончовите на блестящите ботуши. Бялата риза беше отворена на врата. Над нея носеше тъмносин жакет, очевидно съблечен от безпомощен офицер от кралската флота. Златните копчета отразяваха слънчевата светлина и заслепиха Луси не по-малко от коварната му усмивка.

— Добро утро, мис Сноу — поздрави той, сякаш насоченото към сърцето му оръжие не беше в състояние завинаги да изличи усмивката от лицето му. — Очевидно въздухът долу е бил доста спарен за изискания ви вкус.

Писъкът на Там така стресна Луси, че тя за малко не изпусна оръжието.

— Прикрийте се, капитане! Това не е човек! Това е морската вещица, която жадува за мъжко месо! Не се приближавайте, защото тя може да направи с вас каквото си иска!

Очите на Жерар блеснаха развеселено.

— Наистина бих искал да имам този късмет…

Луси съвсем беше забравила мъжа вляво от себе си.

— Може би пък не е вещица, сър — обади се плахо той. — Според мен е по-скоро сирена. Като си отвори устата, трябва веднага да си запушите ушите. Гласът й е толкова прекрасен, че ще ви подлуди от желание.

— О, престанете най-сетне с тези глупости! — Луси беше на края на търпението си и звънкият й глас наистина накара няколко мъже да си запушат ушите. — Престанете веднага! Няма да търпя нито секунда повече! Разбрахте ли ме? Млъкнете!

Заповедническият й тон вцепени мъжете. Тя беше научила от баща си как се дават заповеди и в решителния момент се справи много добре. В продължение на няколко секунди на борда цареше пълна тишина, като се изключи тайнственият шепот на черните копринена платна.

Стига толкова, каза си решително Луси. Край на лоялността. Никога вече нямаше да позволи да си правят за нейна сметка шеги, които не разбираше. Никога вече нямаше да допусне мъжете да я тиранизират.

Тя насочи пистолета към младия ирландец.

— Изправете се и престанете да крещите като обезумял! Нямате ли гордост?

Когато момъкът се изправи и я погледна глупаво, в главата й нахлу отдавна забравен спомен. Ала вниманието й се отклони от неочакван шум.

Тя насочи пистолета към мъжа, който висеше на релинга.

— А вие слезте веднага оттам! И престанете да хленчите или аз ще ви създам сериозна причина за хленч! — нареди строго тя.

Мъжът се подчини, но явно всеки миг беше готов да избухне в сълзи.

Тя се прицели отново в Жерар, който стоеше напълно неподвижен, но междувременно се беше приближил на няколко метра. Също като призрачното явление, за каквото го смятаха.

Гласът на Луси прозвуча със смъртоносно спокойствие.

— Нито крачка повече, капитане, или тя ще ви бъде последната.

Жерар кимна в посока към пистолета.

— Това нещо е по-опасно от ножчето за писма. Ако сбъркате, няма да ви остане шанс за спасение.

Всъщност Жерар не се вълнуваше нито от пистолета, нито от заплашителните думи на Луси. Вълнуваше се от самата нея. Тя беше твърде възбудена, за да се замисли каква гледка представляваше в оскъдното си облекло. Вятърът обаче беше залепил гънката риза и гащичките към съвършените извивки на тялото й. Пъдж, известен с любовта си към митологията, беше стигнал най-близо до истината. С босите, добре оформени крака, стъпили здраво върху дебелите дъски, и дългата руса коса, развявана от вятъра, тя наистина приличаше на разгневена северна богиня, жадуваща за отмъщение.

В сивите очи блестеше желание за убийство. Чувствената уста беше разкривена в подигравателна усмивка. Жерар никога не я беше виждал толкова красива. Искаше му се адмиралът да можеше да види този изблик на жизненост и несломен дух, които толкова години безмилостно беше потискал, фактът, че тя го бе взела за заложник пред очите на екипажа му, го разгневи, но едновременно с това го изпълни с мрачна гордост.

— Не ви ли мина през ума, мис Сноу, че пистолетът може би изобщо не е зареден? — попита меко той. — Наистина ли вярвате, че бих позволил на разсеян момък като Там да се разхожда по палубата със заредено оръжие?

Луси се разколеба, но тъй като знаеше колко убедителен можеше да бъде Жерар, когато служеше на собствените си егоистични цели, не отпусна пистолета.

— Щом не е зареден, сигурно няма да ви притесня, ако натисна спусъка?

Разкаяната усмивка на Жерар й показа, че е спечелила. Подозрителните погледи на мъжете буквално я пронизваха.

— Ако животът на капитана ви означава нещо за вас, джентълмени, тогава ви предлагам да свиете платната и да хвърлите котвата. Ще спрем точно тук и ще чакаме първия кораб от кралската флота, който кръстосва в тези води. — Когато никой не изпълни заповедта й, Луси размаха пистолета. — Направете, каквото ви казвам, или ще забия един куршум право в жалкото му сърце. Целта не е особено приятна, признавам, но съм решена да го направя.

Мъжете несигурно местеха погледи между нея и Жерар, но никой не се помръдна. Жерар отново се усмихна.

— Съжалявам, Луси, но моите хора се подчиняват само на мен. — Любезността му беше по-непоносима дори от коварството.

— Тогава вие им кажете.

Той скръсти ръце пред гърдите си и на лицето му се изписа съжаление.

Луси беше готова да натисне спусъка, когато на палубата се появи Аполон, притиснал към челото си мокър парцал.

— Не обвинявайте малката мис, сър. За всичко съм виновен аз. Проклетата ми несръчност. И досега щях да си лежа на пода на каютата, ако не беше Кевин…

Жерар вдигна заплашително вежди и Аполон разбра, че не малката мис, а капитанът му беше в затруднено положение. Големите му очи потъмняха, сякаш Луси го беше разочаровала, и той застана зад Жерар като ангелът на отмъщението.

При този общ фронт отчаянието на Луси нарасна. Защо да не се прицели в някой по-слаб мъж?

— Ей, вие там! — извика тя и насочи пистолета към мъжа, който искаше да скочи от борда. — Вие сте платнарят, нали? — попита тя, забелязала кожената престилка над дебелия корем. — Хайде, идете и свийте платната!

Мъжът заби стъпала в дъските, сведе глава като уплашен гълъб и не отговори. Нещо в странните телени очила й се стори познато. Нещо, което накара сърцето й да се свие от болка.

— Е, добре, тогава вие! — изкрещя тя и се прицели в младия ирландец. — Вървете да свиете… — Като откри белезите от мръсотия по обсипаната с лунички шия, тя забрави командите си. — Вие сте… — изрече тихо тя, — … вие сте един от хората, които дойдоха у нас да търсят работа. Смити ви изхвърли по стълбата. — Пистолетът се залюля в ръката й. Всички лица наоколо бяха познати! Пръстът й посочи един гъвкав азиатец. — Вие счупихте бюста на капитан Кук! А вие… вие откраднахте сребърните лъжички! — Луси избухна в истеричен смях. — Ами вие къде бяхте, Аполон? Със сигурност щяха да ви запомня!

— Аз съм повече по писането — отговори с усмивка негърът. — Съчиних препоръките на капитана. Освен това… — той разпери грамадните си ръце, — … трябваше да възпирам нетърпеливите кандидати, докато капитанът получи мястото.

Приказките, които моряците си разказваха, в крайна сметка се оказаха истина, помисли си уморено Луси. „Отмъщение“ беше населен с призраци. Призраците на всички онези, които бяха помогнали на капитана да се вмъкне в живота й. Нима адмиралът можеше да устои на самоуверения мистър Клермон след такава сбирщина от жалки скитници?

Там беше не по-малко шокиран от Луси.

— О, мис, изобщо не ви познах! Последния път, когато ви видях, бяхте…

— Облечена? — помогна му с нервен смях Луси. Луничките на Там изчезнаха под червенината, заляла лицето му.