Той приклекна пред леглото и тъжно поклати глава.

— Не ви вярвам, скъпа. Я се погледнете. — Той приглади косата й и попипа челото й. — Лицето ви е зачервено, гласът ви е подрезгавял. — Устата му се сведе към нейната и гласът му премина в нежен шепот. — Дишането ви е накъсано.

Изкусителният натиск на устните, които завладяха нейните, й отне и малкото въздух, който й беше останал. Той я прегърна нежно, мушна ръка под ризата и помилва голата кожа на гърба. Луси очакваше грубости и беше готова да реагира, но тази нежна атака върху сетивата й я направи напълно безпомощна. Целувката му беше безкрайно нежна и обещаваше наслада, която само той можеше да и достави.

Устните й разцъфтяха под милувката му и предизвикаха езика му да изследва кадифената вътрешност на устата й. Той задълбочи целувката и вкуси сладостта й с изнервяща бавност. Луси се вкопчи в него, омагьосана от необичайното дразнене на порасналата брада, от вкуса на сол, море и мъж и от засилващия се натиск на слабините му.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и се провряха под гащичките, за да обхваната твърдото й дупе. Той изви тялото й назад и издутината на панталона му отиде точно върху пулсиращото място между бедрата й. Луси изохка тихо, защото беше повярвала, че той е разкъсал тънката тъкан на ризата й и ей сега ще проникне в нея.

Вместо това той продължи да я целува до ръба на капитулацията. После изведнъж се отдели от нея и я остави с тръпнеща кожа, безсилни крайници и неосъществена надежда за удовлетворение.

В очите му святкаше подозрение, но накъсаното му дишане й показа, че съвсем не беше толкова безразличен, колкото се показваше.

— Положението е по-лошо, отколкото се опасявах. Очите ви са стъклени, мис Сноу, а мускулите ви са ужасно отпуснати. — Погледът му се отправи към стъпалата й. — Даже пръстите на краката ви са се сковали. Сигурно сте пипнали лошата треска. Според мен представлявате класически случай на малайска треска.

Луси се изправи като свещ, изтръгна се от ръцете му и срещна погледа му с добре изиграно равнодушие.

— Какво нещастие, че няма лек за тази треска. Боя се, че съм на път за ада.

В първия момент в очите му блесна разкаяние, но той се овладя бързо и отново я огледа изпитателно, както се очакваше от безсъвестния капитан Дуум. Когато пръстите му уловиха брадичката й, в този жест имаше повече право на собственик, отколкото в целувката.

— Няма от какво да се страхувате, мила моя. Там, където отиваме, нощите са горещи.

Когато стана и се обърна да си върви, пред очите на Луси се появиха зелени палми, пясъчни плажове, красиви миди и голи, блестящи от пот тела. Сърцето й заби в ритъма на туземните барабани.

Засрамена от слабостта си, тя извика след него:

— Ако ви дам думата си, че няма да се опитвам да бягам, ще ми върнете ли роклята?

Жерар спря за миг на прага.

— Боя се, че вашата дума не означава за мен повече от думата на баща ви, мис Сноу.

Той затвори вратата, завъртя ключа и грижливо намести тежкото резе.

Луси изкрещя вбесено, запрати една от възглавниците по вратата и рухна отчаяно на леглото. Още една такава среща, и вече не беше нужно да я продават на бели роботърговци. Жерар можеше просто да я остави така, затворена и полуоблечена, и тя много скоро щеше сама да му предложи тялото си.

Обзета от треска, която наистина нямаше нищо общо с малайската, тя застена и се сви на кълбо върху голия дюшек.



На следващата сутрин Луси отново се събуди от песента на Аполон. Това ставаше всеки ден, откак се намираше на борда на „Отмъщение“. А ако във величествения му бас се прокрадваше злобничка нотка, той съумяваше да я прикрива много добре под южняшкия ритъм на песента си.

Тази сутрин Луси не можа да понесе доброто му настроение, защото отчаяно копнееше да има поне одеяло, с което да се завие презглава. О, главата й! Никога не беше усещала такава тежест и болка в тила. Като че беше плакала през цялата нощ.

Тя чу как ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Песента на Аполон премина през прага. Луси реши да си остане със затворени очи, докато негърът и проклетият му оптимизъм отново изчезнат.

Последва трясък, който раздруса целия кораб и я изтръгна от мъглата на самосъжалението. След него се възцари злокобна тишина.

— Аполон? — пошепна смаяно тя.

Когато страхливият й въпрос не получи отговор, тя скочи от леглото. Аполон беше паднал на пода с лице към дъските. Великанът бе повален от малката брокатена възглавница, която тя в яда си беше запратила към вратата.

За първи път, откакто бе научила за злодеянията на адмирала, гласът му отново проехтя в главата й. „Колко пъти съм казвал на това глупаво момиче да не хвърля нещата си по пода! Сигурно малката мърла ще престане едва когато си счупя врата!“

— Велики боже, аз го убих! — изплака Луси и се втурна към падналия. — Жерар никога няма да ми прости!

Твърде развълнувана, за да се запита защо трябваше да се интересува от прошката на Жерар, тя падна на колене пред проснатата на пода фигура и потърси с треперещи ръце пулса на шията му. Кожата беше топла и кръвта под нея пулсираше с успокояващата равномерност на морските вълни.

Луси въздъхна облекчено. Беше много близо до лицето на Аполон и виждаше добре слабата усмивка на устните му, все едно, че сънуваше приятен сън.

— Благодаря ти, мили боже — пошепна тя, отправила очи към тавана. Господарят на небето й се отблагодари за молитвата със замайващата гледка на широко отворената врата на каютата.

Луси погледна Аполон, после вратата. След глупавите й опити за бягство да преживее това! Колко просто се оказа освобождението й! Тя огледа ризата си, измачкана от съня, и стъписано установи колко много розова кожа беше разголена. Веднага си спомни предупреждението на Жерар да не се явява пред екипажа му. Дали все пак да се осмели?

Тя се изправи, решена да се възползва от неочаквания шанс. През последната нощ беше разбрала едно: най-опасният мъж на борда на този кораб беше капитанът му. Тя беше изцяло във властта му.

— Поспи още малко, Аполон — пошепна тя и с безкрайно удоволствие затвори вратата на каютата, завъртя ключа и спусна резето.

Луси съзнаваше, че на всяка цена трябва да избегне объркването при първия опит за бягство, затова тръгна в обратната посока. Не се надяваше да остане дълго време незабелязана, но си каза, че кралската флота сигурно вече преследваше пиратската шхуна. Ако успееше да обезвреди пиратите или да стигне до палубата с оръдията, за да даде сигнал и да разкрие местоположението на „Отмъщение“, имаше шанс да се спаси.

Ако преди това Жерар не я убиеше.

Тя прогони всички мрачни мисли и продължи напред, опитвайки се да проумее как, за бога, беше построен този кораб. Още от детските си години познаваше десетки бойни кораби с по седемдесет и четири оръдия, но тази скромна шхуна беше объркваща не по-малко от капитана си.

Няколко пъти се спъна в проклетите стълби, наистина боядисани в контрастни цветове, но точно обратното на предписанията. Първата рампа я изведе в нищото, а едно многообещаващо отклонение описа пълен кръг. А когато застана лице в лице със собственото си отражение в неочаквано изникналото пред очите й огледало, едва не изпищя от ужас.

Скъпоценното време отлиташе и надеждите й за свобода се топяха. Куражът бързо я напускаше, но вече беше твърде късно да се върне в капитанската каюта и да си погрижи за цицината върху челото на Аполон. И без това нямаше да намери обратния път.

Тя се опря о рамката на едно сляпо прозорче, готова да седне насред коридора и да чака, докато Жерар я намери. Той беше злоупотребил с доверието й, разби сърцето й и я разсъблече почти до голо. Какво още можеше да й стори?

О, още цял куп неща!

Негримираната истина я накара да скочи на крака. Мъжете от „Отмъщение“ изникваха от сенките като призрачни фигури и с всяка несигурна крачка лицата им ставаха все по-ужасяващи. Само благодарение на отличната си памет тя си припомни дума по дума целия страшен каталог на мъченията, които според мистър Дефо пиратите прилагали върху разбунтувалите се пленници: теглели ги нагоре по стените и ги замеряли с парчета стъкла; наливали им ром в гърлото, докато скочат пияни от борда и се удавят; пълнели им устите с лесно запалима тъкан и я палели и т.н. и т.н.

При това тези мъчения бяха предназначени единствено за пленниците от мъжки пол.

Когато отново застана пред отражението си в огледалото, тя се разхълца. Лицето й беше смъртнобледо. Ръката й неволно се вдигна и удари проклетото огледало.

Каква беше изненадата й, когато то се плъзна настрана и освободи пътя към стълба, която извеждаше на палубата.

Не смеейки да повярва в щастието си, Луси примигна към светлината. Не можеше да повярва, че бяха положили толкова усилия да скрият стълбата.

В прилив на нова смелост тя изкачи стъпалата и опря ръце на капака, през който прозираше светлина. Пръстите й напипаха ръб, невидим с просто око. Тя преглътна напиращия на устните й триумфален вик и за първи път изпита чувството, че е заслужила ако не развяващата се мантия, то поне ръкавиците на една от смелите героини в романите на Силви.

Моментът на истината беше дошъл. Тя се протегна, колкото позволяваше стълбата, опря длани в капака и се помоли появата й да изненада достатъчно силно хората на палубата.

Тя блъсна капака с все сила и изскочи от мрака на трюма като дяволчето от кутийката.

Слънчевата светлина опари очите й и я заслепи. Но още по-смайваща от светлината бе топлината. Влажна и потискаща, тя обгърна Луси в тежката си завивка, принуди я да поеме дълбоко въздух и да се запита къде беше останала студената английска зима.

Имаше всички основания да бъде благодарна, че е успяла да си поеме въздух, защото, щом очите й най-сетне привикнаха към светлината, тя се озова лице в лице с най-злобно ухиленото джудже от детските си сънища.