Тереза Медейрос - Крадец на сърца

По гърба на Луси полазиха студени тръпки. Аполон беше цитирал думите, подготвили почвата на френската революция.

— Но след като този Христос, когото според господаря трябваше да почитам като бог, е умрял, за да освободи хората, защо тогава аз не бях свободен? В крайна сметка той трябваше да се съгласи с аргументите ми. — Лицето му потъмня. — За съжаление прозрението дойде твърде късно. Преди да е успял да помоли губернатора да ме освободи, избухна робско въстание. Господарят бе убит от един от полските работници на съседа ни. Умря в ръцете ми.

Луси го слушаше с дълбоко внимание.

— Имахте ли друг избор, освен да се присъедините към въстаниците?

Аполон поклати глава.

— Знаех от господаря си, че насилието може да роди само насилие.

Странна философия за пират, каза си Луси, но премълча мнението си.

— Въстанието беше удавено в кръв. Заловиха ме и ме затвориха. Местните властници се бояха от мен — защото съм толкова едър и защото съм образован. Също по тези причини робите ме обожаваха. Губернаторът беше готов да ме обеси заедно с другите пленници, но се уплаши, че ще ме превърне в мъченик и ще предизвика ново въстание, още по-кърваво от предишното. Затова ме затвориха, надявайки се, че светът скоро ще ме забрави.

— И забрави ли ви? — попита тихо Луси.

Мъжът кимна без следа от самосъжаление в тъмните очи.

— Да, докато се появи той.

Луси изобщо не попита кой беше „той“. Лудо биещото сърце й го подсказа. Не биваше да рискува презрението й към похитителя да намалее чувствително. Но вече беше твърде късно.

Около устните на Аполон заигра горчива усмивка.

— Смехът му беше първият човешки смях, който чух след пет години затворничество. Беше като музика, балсам за душата.

Луси отмести чинията си, спомнила си как чу за първи път онзи неустоим смях, който и днес я преследваше в сънищата й.

— Веднага ли го харесахте? — попита смутено тя. Аполон избухна в смях.

— О, не, намразих го, кучия му син!

Луси зяпна шокирано.

— Какво казахте?

— Цели пет години се бях хранил от горчивината и ожесточението си. Освен това той беше бял, също като хората, които ме бяха затворили. И не само това, ами непрекъснато говореше. Казах му да си затвори устата и да ме остави на мира, или ще го удуша с веригите си, докато спи.

Луси разтърси глава и си спомни колко пъти се беше изкушавала да направи същото. Веднага разбра дилемата на Аполон.

— Но това не помогна, нали?

— Не. Той продължи да дрънка, да ме омайва с приказките си, да ме провокира. Докато накрая и аз се разприказвах, за да не слушам повече дяволския му глас. Жаждата му за знания беше по-голяма дори от моята. И той не беше посещавал истинско училище. Можеше да чете атласи и списъци със стоки. Пишеше достатъчно добре, за да води капитанския дневник. Но иначе не знаеше нищо. Имаше невероятен талант за езици и само след няколко месеца вече си бъбрехме на френски, а нерядко и на диалекта на племето ми.

Меланхолия затъмни погледа му.

— Въпреки положението, в което се намирахме, той полагаше огромни усилия да говори, да се смее. Много време мина, докато му затвориха устата.

Луси се мразеше за заливащото я съчувствие.

— Предполагам, че е планирал някакво чудодейно бягство. Нещо рисковано, оригинално. Земетресение, тръбите на Йерихон или някоя подобна глупост.

Аполон поклати глава.

— Бягството ни няма нищо общо с божията намеса. — Загадъчната му усмивка й показа, че нямаше смисъл да разпитва за подробности.

Любопитството й растеше. Много добре разбираше, че затворничеството беше сближило двамата толкова различни мъже по-силно от кръвна връзка. Но това още не обясняваше защо този величествен негър със склонност към пацифизъм и любов към френската философия беше приел да служи на борда на един пиратски кораб.

— На света сигурно няма място за човек с вашето… — възмутена от нетактичността си, тя побърза да се поправи — с вашето образование. Предполагам, че не сте имали друг избор, освен да се съберете с мистър Клермон.

Аполон вдигна вежди, като че Луси му задаваше гатанки.

— Той е моят капитан. Готов съм да го следвам навсякъде.

Луси сведе глава. Категоричното му заявление я засрами, безусловната му лоялност я разтревожи. Много й се искаше да попита коя е причината за тази преданост, но Аполон явно беше решен да не издава тайните си. Вечерята завърши в пълно мълчание.

През следващите дни Луси съжали горчиво за откровения разговор с Аполон.

Тя прочете всички романи на Дефо и съдържанието им се обърка в главата й. Непрекъснато си представяше Жерар прикован като животно за стената, слънчевата усмивка заменена с горчиво примирение, блестящите очи забулени от отчаяние и безнадеждност. Отсъствието му я предизвикваше. Натрапчиви образи я преследваха в мислите, в сърцето, в съня.

Една нощ той дойде при нея, докато спеше, лицето му беше тъмно и мрачно в сенките и трудно различимо, но много скоро просветна в онази неустоима усмивка. Тя се събуди с мокри от сълзи бузи, обгърнала с ръце собственото си тяло — карикатура на прегръдка, която не можеше да премахне изпълнената с копнеж самота.

Тя прекара остатъка от нощта в неспокойно мятане в леглото, без да мисли за смачканата копринена покривка. Трябваше да избяга, докато все още можеше да крие чувствата си под дебелите пластове гняв и наранена гордост.

На следващата сутрин тя се събуди от неспокоен сън и намери каютата огряна от млечна слънчева светлина. През прозореца се виждаше тесен къс земя.

Когато Аполон влезе със закуската, Луси стоеше пред гардероба с ръце на гърба и се усмихваше невинно.

— Добро утро, Аполон.

— Добро утро, мис.

Той се обърна с гръб към нея, отмести настрана огромния атлас и постави таблата върху масата. Луси се промъкна на пръсти зад него и бавно вдигна дясната си ръка, в която стискаше пълна бутилка. Сърцето й биеше до пръсване от нервност и угризения на съвестта.

— На ваше място аз не бих направил това, мис. В бутилката е любимото бренди на капитана — проговори любезно Аполон, без да се обърне.

Слисана, Луси изпусна бутилката. В същото време изпита безкрайно облекчение, че не й се беше наложило да я стовари върху главата на черния великан.

Вторият й опит за бягство също се провали. Тъй като не й хрумна нищо по-добро, тя изчака на вратата, докато Аполон влезе, и се втурна да бяга. Едва прекрачила прага, той я хвана за яката и я прибра обратно в каютата. Остатъкът от деня премина в мрачно мълчание. Аполон обаче изглеждаше както винаги.

На следващата сутрин тя реши да му даде почивка. Когато настъпи нощта, се качи на един стол до вратата. Щом Аполон влезе, метна върху главата му една от фустите си и докато той се бореше с хлъзгавата материя, се промуши между краката му и успя да се измъкне навън.

Беше само въпрос на време, докато Аполон я настигне, затова Луси зави по най-близкия коридор и устоя на изкушението да се огледа през рамо за преследвача си. Не беше мислила какво следваше да направи, ако бягството й успееше, но беше решена да се справи по най-добрия начин. Трябваше да стигне до склада с мунициите, защото в случай на конфронтация това беше идеалното място.

Никога не беше попадала в толкова странен кораб. Даже в лабиринтите на лорд Хауъл нямаше такива завои и отклонения. Твърде късно разбра, че беше избрала път, който я отведе дълбоко в трюма на шхуната. Последното й спасение бяха оскъдно светещите лампи на всеки завой. Тя потрепери при мисълта, че беше пленница в тази паяжина от сухо дърво, обгърната от дълбок мрак и воня на море.

Спря за малко, за да си поеме дъх, и притисна ръка към лудо биещото си сърце. Все още не чуваше стъпките на преследвача си, само корабът скърцаше тайнствено, докато си пробиваше път през бурните вълни.

Единствената обкована в желязо врата я примами към другата страна на коридора. Знаейки, че бягството е невъзможно, тя реши да се барикадира някъде, докато Дуум изрази готовност да преговаря. Докосна хладната брава с треперещи пръсти, ала точно в този момент си спомни грозното предупреждение на Жерар за навиците на екипажа му и се отдръпна като опарена.

— Я не ставай смешна — скара се на себе си тя. — Той само целеше да те сплаши.

Много й се искаше вратата да е заключена, но тя се отвори при първото натискане. Помещението тънеше в мрак, но онова, което й разкриха падащите отвън светлини, беше достатъчно да я уплаши до смърт.

Без да иска, Луси изпищя. Тъмната стая беше мечтата на всеки велик инквизитор. Огромна маса за мъчения, по стената накачени кожени камшици, три чифта ръждясали белезници, забити в стената, и няколко сложни конструкции от дърво и желязо. Луси си припомни романите на мистър Дефо и веднага разбра за какво бяха предназначени.

Над цялата тази ужасяваща машинария властваше една желязна дева, чието красиво лице беше застинало в злобна маска. Луси беше готова да се закълне, че неподвижните очи бяха впити в нейните.

— Мис! — Гласът на Аполон отекна като гръм.

Луси затвори с трясък вратата на тайнствената стая. Аполон застана пред нея и този път в погледа му имаше нещо повече от укор.

Тя се опита да придаде малко безгрижие на гласа си.

— Какво става, Аполон? Да не би капитанът ви да крие скелети в шкафа си?

— Би могло да се каже и така.

Мъжът въздъхна тежко, после изведнъж приклекна и с добре прицелено движение я метна на рамото си. Косата падна пред лицето й и скри гледката, но когато Аполон се обърна, за да я отнесе в каютата й, тя усети как мускулите му се напрегнаха.

Поздравът прозвуча с измамна любезност.

— Добър вечер, Аполон.

— Добър вечер… капитане.