Сухият разум веднага отхвърли прекрасната представа. Тя самата се беше завила насън, защото и беше станало студено. Сънят беше плод на неосъществими надежди. Ала мъчителното пробождане в сърцето не можеше да бъде прогонено от цялата логика на света.

Аполон влезе отново в каютата, понесъл огромен сандък, обкован с месинг.

— Капитанът ви го изпраща, мис.

Луси седна в леглото и ритъмът на сърцето й се ускори. Не Жерар, а капитанът. Всемогъщият господар на кораба, който щеше да определи съдбата й.

Тя скочи от леглото и застана пред сандъка, опитвайки се да скрие любопитството си. Ала опитът й да изглежда равнодушна претърпя пълен провал.

— Какво е това? Отрязаните глави на досегашните му затворници?

Вече знаеше, че Аполон не е особено разговорлив. И сега той само я изгледа укорително, след което отвори сандъка и извади голям вързоп, увит в копринено платно. Отвори го, разтърси коприната и пред очите на Луси се появи най-прекрасната рокля, която някога беше виждала.

Изненадата и възхищението бяха толкова силни, че тя едва не извика. Беше готова да се закълне, че е чужда на примитивната женска суетност, но сега бе обзета от дива жажда да пипне невероятната турскосиня коприна, обточена с кремава дантела. Корсажът на роклята беше обшит с перли, а богатите му дипли, отдаван излезли от мода, сякаш се подиграваха с добродетелно белите, ушити по класически гръцки образец одежди, които беше носила досега.

— Велики боже! — пошепна страхопочтително тя. — Каква прекрасна рокля…

Аполон се усмихна и протегна роклята към нея. Любопитните й пръсти се плъзнаха по мъничките седефени копчета на ръкава.

— Позволявате ли? — попита плахо тя.

Той сложи роклята в ръцете й и Луси веднага я вдигна към гърдите си, за да види дали ще й стане.

Удоволствието премина също така бързо, както се беше появило. Огромната пола не само скриваше изцяло краката й, но и се влачеше по пода. Очевидно роклята е била шита за дама, много по-едра от нея — и най-вече с по-разкошни форми, ако се съдеше по-корсажа.

„Чувал съм, че Дуум предпочита жени, които имат достатъчно плът по костите си…“

Думите на Жерар отекнаха подигравателно в ушите й. Какво си беше въобразила? Че той не е пожалил усилия и пари, за да й приготви гардероб, преди да я отвлече? Тя огледа намръщено препълнения сандък. Очевидно това бяха забравените дрехи на другите жени, които бяха „гостували“ на борда на „Отмъщение“. И ако можеха да й кажат нещо за типа жени, които той очевидно предпочиташе, тя изобщо не влизаше в сметката.

Луси се погледна и изпита болка. В износените мъжки дрехи изглеждам като скитница, каза си унило тя. Но в следващата минута вирна упорито брадичка и пусна великолепната рокля на пода.

— Моля ви, предайте на капитана, че собствените ми дрехи са напълно достатъчни. Няма да обличам роклите на бившите му уличници.

Аполо изглеждаше толкова съкрушен, че Луси изпита угризения на съвестта. Той отвори уста да обясни нещо, но бързо се отказа, сякаш се боеше да не влоши положението.

Наранената гордост възпламени гнева й.

— Освен това можете да кажете на капитана, че в никакъв случай няма да ме подкупи с тези красиви дрехи и да купи сътрудничеството ми. Би трябвало да ме познава по-добре. Независимо какво си мисли за мен, аз не съм страхливо мишле, което може да бъде подмамено към свободата с парченце сирене.

Аполон сгъна внимателно роклята и я прибра в сандъка.

— Е, добре, мис, ще предам отговора ви на капитана.

— Сърдечно ви благодаря, сър — отговори Луси. Беше малко смешно да направи реверанс в мъжки панталон, но се надяваше да й е останало достатъчно достойнство, за да си позволи този великодушен жест.

Аполон хлопна капака, грабна сандъка и излезе с такава бързина, като че беше забравил да постави някое платно или нещо жизнено необходимо. Луси се помоли той да забрави да заключи вратата, но скърцането на ключа и спускането на резето й показаха, че надеждата й е била напразна.

Избликът на чувства изостря глада, каза си тя и седна на масата. Освен това трябваше да събере сили за предстоящия сблъсък с капитан Дуум.

Тя дръпна салфетката от таблата и извика ядосано, защото пред нея имаше голяма кана мляко и парче хубаво сирене.



Жерар наистина не обсебваше времето й, както правеше обикновено адмиралът. Всяка сутрин, когато й носеше закуската, Аполон се осведомяваше любезно за състоянието й от името на капитана, но самият той изобщо не се мяркаше. Като че ли не искаше да я вижда.

Луси беше принудена да прекарва дните си затворена в каютата, която сякаш се смаляваше с всеки ден. Тя скучаеше неописуемо и продължаваше да спи свита на кълбо в единия край на огромното легло.

През прозореца не се виждаше нищо, освен безкрайно море, и тя не можеше да се ориентира накъде плаваха. Нито да види някакъв шанс за спасение. Досега не се беше открила нито една възможност за бягство. Аполон никога не забравяше да заключи вратата и тя всеки път потреперваше нервно при скърцането на ключа в ключалката и падането на резето. Вече започваше да губи търпение, колкото и упорито да си повтаряше, че няма да спечели нищо, ако се отнася зле с негъра. Грубите й думи бяха като капки вода върху черната му кожа. Той и Смити можеха да бъдат братя, каза си тя в пристъп на горчивина.

На третия ден й стана толкова скучно, че реши да внесе малко ред в хаоса, който сама беше създала. Вдигна книгата от пода и изведнъж изпита любопитство да разбере какви неща четеше мъж като Жерар Клермон.

Разгледа възхитено красивата подвързия и прокара пръсти по фината мароканска кожа. „Капитан Сингълтън“ от Даниел Дефо. След кратък преглед разбра, че това беше роман, написан като автобиография на скандално известния пират.

Устните й се опънаха в крива усмивка. Адмиралът много обичаше да се подиграва с подобни четива. Според него нещата, които не се бяха случили в действителност, не заслужаваха никакво внимание. Ала колкото повече задълбаваше в спомените, толкова по-тъжно й ставаше. Адмиралът се подиграваше с още много неща — включително и с дъщеря си, — и се наслаждаваше на унижението й. Решена да му се противопостави, тя се настани по турски на пода и започна да чете.

След около четири часа, когато Аполон й донесе обяда, тя продължаваше да седи на пода. Дъвчейки с отсъстващ вид сухите бисквити и маринованото месо, тя продължи да прелиства страниците. Без да иска, бе намерила между страниците на книгата тъкмо онова, което търсеше — възможност за бягство. Часовете летяха, но тя продължаваше да придружава пиратския капитан във вълнуващите му приключения в най-екзотичните кътчета на света.

На следващата сутрин тя бе прочела книгата и я затвори с меланхолична, но доволно въздишка. Остави я внимателно на отреденото й място на лавицата и прегледа редицата от подвързани атласи с морски карти, докато намери още два романа на Дефо.

Погълна втория и вече беше стигнала до средата на третия, когато Аполон се появи с вечерята. Като го видя, тя остави книгата настрана, внимавайки да не смачка крехките страници. Веднага й беше направило впечатление, че в представите й героите на Дефо придобиваха чертите на Жерар Клермон. Ала най-новото му превъплъщение в образа на благородния корабокрушенец на име Робинзон Крузо с Аполон в ролята на верния Петкан не можеше да бъде понесено на гладен стомах.

Докато Аполон нареждаше масата, тя го следеше с новопробудило се любопитство. Романтичните истории на Дефо бяха събудили интереса й към хората и към онова, което ги подтикваше да тръгнат по един или по друг път. Както обикновено, Аполон беше бос и Луси отново видя грозните белези на глезените му.

Когато той се накани да си върви, тя скочи.

— Стойте! — Разбрала колко заповеднически прозвуча думата, тя се поправи с несигурна усмивка: — Моля ви, останете малко с мен. Хайде да вечеряме заедно. Толкова съм… самотна. — Едва когато произнесе думата, тя разбра, че това беше най-точното определение за състоянието й.

Аполон се поколеба, но накрая я изненада със съвършен поклон.

— Чувствам се почетен и приемам с удоволствие великодушната ви покана, мис.

Той се намести в стола насреща й и Луси побърза да раздели яденето на две половини. Можеше само да си представи колко шокиран щеше да бъде баща й, ако я видеше да дели хляба си с мъж, който той би нарекъл дивак. Въодушевена от тази мисъл, тя се засмя.

Дяволитата усмивка на домакинята беше откровение за Аполон. За първи път, откакто беше върнала сандъка на капитана, тя изглеждаше в добро настроение. Както му бе наредено, той предаде думите й на капитана и Жерар избухна в такъв смях, че трябваше да бърше сълзите от очите си.

— Откъде идвате, Аполон? — попита Луси. Неочакваният въпрос му подейства като удар. До днес тя не проявяваше интерес към нищо и към никого около себе си, само се оплакваше от пленничеството си. Може би просто й липсваше утешителният звук на човешкия глас. Аполон знаеше много добре колко страшна можеше да бъде безкрайната тишина.

— Произхождам от един клан на племето зулу — отговори той, разчупи сухата бисквита и я натопи в рядката супа от вода и брашно, която трябваше да послужи като сос за печеното. — Когато навърших деветнадесет години, бях отведен от дома си и закаран в Санто Доминго, където ме купи един френски плантатор.

Гласът на Аполон беше мелодичен и дълбок, глас на роден разказвач. Прецизната артикулация й показа, че беше учил усърдно английския език и го обичаше. Забравила да яде, Луси се опря на ръцете си и се приготви да слуша.

— Господарят беше добър човек, просветен човек. Вместо да ме прати на полето, той започна да ме учи. Научих се да чета и да пиша на френски, латински и английски. Той ми показа как да се държа като джентълмен и ми разказа много неща за изкуството и философията. — Аполон се усмихна на спомена. — Най-много обичаше да говори за Русо и за Христос. „Човекът е роден свободен, а навсякъде го оковават във вериги.“