Когато той най-после заговори, гласът му прозвуча рязко и церемониално като този на адмирала.

— Не съм тук, за да си разменяме остроти, а защото искам да обсъдим някои правила. Според мен е добре да се води цивилизована дискусия, макар че това отнема повече време от… — Погледът му се плъзна по изтънелия лен, който покриваше гърдите й. Проведе кратка битка със себе си и загуби. — Отколкото да напиша на гърдите ви целия текст на пиратския договор.

— Кои правила искате да ми обясните? Със сигурност не тези на короната.

Той стана и заобиколи масата, което напомни на Луси за първата им среща. Сега не беше с вързани очи, но каква полза? Междувременно беше разбрала колко опасен беше мъжът насреща и. Много й беше интересно как така беше успял да скрие вродената си наглост през седмиците, когато беше живял в дома на баща й. Беше свикнал да заповядва и това беше изписано на лицето му, бе станало част от мимиката му.

Той скръсти ръце на гърба си.

— Докато сте на кораба ми, има само един вид правила, мис Сноу. Моите — той се наведе над рамото й и Луси веднага се почувства несигурна. По гърба й пролазиха тръпки. Дрезгавият му глас погали ухото й.

— Препоръчвам ви да се подчинявате безпрекословно. Като капитан на този кораб аз съм човекът, който носи отговорността за евентуално… — той направи кратка пауза — … наказание.

— Това е естествено. — Луси преглътна мъчително.

Жерар се изправи.

— Правилата се създават, за да защитават онези, които ги следват. Искам от вас само едно. В никакъв случай да не напускате кабината си. Поради някои необичайни обстоятелства към екипажа на „Отмъщение“ принадлежат няколко от най-опасните престъпници на Англия. Досега успях да опазя в тайна присъствието ви на борда, но ако ви хрумне да избягате от каютата си и паднете в ръцете на някого от моите хора… — Той вдигна съжалително рамене. — Не мога да поема отговорност за онова, което ще се случи с вас при евентуално неподчинение.

— Естествено, че не — пошепна едва чуто Луси.

Той беше отхвърлил всяка отговорност още откакто я бе упоил в библиотеката на баща й. Тя можеше само да предполага какво щеше да бъде следващото. Вероятно щеше да чуе великодушното предложение за защита, съчетано с неизречената заплаха да я хвърли в лапите на екипажа си, ако го отхвърли.

Последните искрици доверие пламнаха в сърцето й, готови да угаснат. Краткият прилив на смелост се отдръпна и я остави беззащитна, готова да избухне в сълзи.

Тя стисна здраво зъби. Нямаше да го моли за нищо. Все едно какво щеше да направи с нея. Все едно на какво щеше да я принуди. Той не беше нищо друго, освен един безскрупулен непознат, маскирал се като мъжа, в когото тя беше готова да се влюби.

— Луси?

Загриженият му глас я смая. Сякаш беше проговорил призракът на изчезналия любим. Още по-учудващо беше, когато мъглите пред очите й се разсеяха и тя го видя коленичил пред стола й с разтревожено лице.

— Зле ли ви е? Проклетата сомнорифера…

Той поиска да попипа челото й, но тя се отдръпна сърдито.

— Благодаря, добре съм. За разлика от вас аз не страдам нито от внезапни пристъпи на слепота, нито от морска болест.

Жерар се изправи и се намръщи заплашително. Не можеше вечно да понася подмятанията й. А тя не можеше да му каже, че страдаше от много тежко заболяване — разбито сърце.

— Какво ще правите с мен, капитане? Ще ме продадете на бели роботърговци или ще ме изложите на търг, за да ме купи онзи, който даде най-много злато? Или ще искате откуп?

— Ако питате мен, адмиралът може да се задави с нечестно придобитото си богатство. Единственото, което искам, е да си получа разрешителното и саморъчно написано признание за ролята му в заговора срещу мен.

Циничната нотка в смеха на Луси не намали отчаянието му.

— Няма да получите нито едното, нито другото. Нали това ще унищожи доброто му име. Това ще го съсипе.

— Тогава ще се наложи да взема едно тежко решение. — Неизречената заплаха я стресна. — Легнете и се наспете — нареди рязко той. — Тук ставаме на разсъмване. Скоро ще разберете, че не съм като баща ви и не претендирам да обсебя цялото ви време.

Луси го изгледа смаяно, когато избута една от фустите й настрана и се запъти към вратата. Отвори уста да го повика, но веднага я затвори. Какво трябваше да направи? Да го спре, за да я обезчести?

Вратата се затвори. Резето щракна отвън.

— Проклет негодник! — Тя скочи от стола си и изрита ядно дебелата книга, която лежеше отворена на пода.

Съзнаваше, че се държи детински. Беше се опасявала, че той ще я изнасили, а сега беше ядосана, че дори не бе опитал.

Тя отиде до прозореца и се загледа в сумрачните сенки, които бавно се спускаха по небето. Може би Жерар просто изчакваше подходящия момент, както беше постъпил в Йона, или пак си играеше на джентълмен? В Йона тя буквално се беше хвърлила на шията му и той бе устоял.

Луси затвори очи, връхлетяна от нежелани спомени: ръцете на Жерар, които нежно милваха гърдите й; пръстите, които намериха влажния, пулсиращ център на насладата в тялото й; ръката, която задуши вика й в момента на екстаза. Забранените спомени я изпълниха с копнеж и срам.

Може би той се отвращаваше от нея, защото беше дъщеря на мъжа, който беше причина за всичките му нещастия? Или не я харесваше като жена? Колкото и да не й се искаше да го признае, последното щеше да бъде много по-страшно.

В едно баща й беше прав: чувствата бяха враг на всяко логично мислене. Луси реши, че няма смисъл да се измъчва с противоречиви емоции. Облегна се на рамката на прозореца и погледна с копнеж огромното легло, което вече не изглеждаше толкова страшно. Въздъхна, угаси Фенера и се сви в единия край на леглото, стараейки се да не мачка елегантната покривка. Скоро изтощението я надви и тя потъна в дълбок сън.



Тясна ивица лунна светлина падна върху лицето на Луси. Наведен над нея, Жерар я наблюдаваше внимателно. Още в Йона му беше много трудно да стои далече от нея, но да я има тук, на борда на „Отмъщение“ — под неговата команда, в неговото легло, — това беше изкушение, на което никой мъж не можеше да устои.

Тя се бе свила на кълбо и спеше дълбоко, без дори да отметне копринената покривка. Въглищата в печката бяха догорели и в каютата беше студено, но Луси си бе отказала възглавници и завивки, сякаш се боеше да вземе нещо от неприятеля. От него.

Отбранителната й поза и скандалните мъжки дрехи я правеха да изглежда още по-ранима. Беззащитна, нуждаеща се от закрила. Жерар посегна да приглади пепеляворусите кичури, но после си каза, че задачата му да я защитава беше приключила, и отдръпна ръката си.

Лунната светлина огряваше бледото лице с дълбоки сенки на изтощение под очите. Той нямаше друг избор, освен да държи Луси пленница в каютата си. Първата му грижа беше екипажът. И семейството му. Въпреки това представата да остави момичето да вехне под палубата като една от чувствителните глоксинии в стаята си му беше крайно противна. Нямаше право да я лишава от чист въздух и слънчева светлина. Той знаеше по-добре от всеки друг какво зло щеше да й стори, ако ограбеше свободата й. Високата цена, която изискваше планът му за отмъщение, започваше да го плаши.

Ръката му неволно се върна към косата й. Той плъзна посребрените от луната кичури през пръстите си и се наслади на копринената им мекота. Последния път тя се бе отдръпнала от него с неприкрито отвращение в погледа. Но нима можеше да очаква друго? Какво искаше от нея — да се отрече от баща си, да се хвърли в обятията му и да му се закълне във вечна вярност веднага след като бе научила истината? Той не заслужаваше такава жертва. Защото я беше измамил също както адмирала.

Жерар стисна ръце в юмруци. Тя беше уверена, че той е зъл и коварен човек. Какво тогава му пречеше да я убеди в правотата й? Какво му пречеше да впие устни в леко отворената й уста и да я принуди да му се отдаде? Какво му пречеше да вдигне ръцете й над главата и да погребе крехката й фигура под тежестта си? Нима се съмняваше, че прелъстителското му изкуство, обучено от най-красивите лондонски дами, не е достатъчно да преодолее дълбокото й убеждение, че е била измамена? Щом се отърсеше от магията на съня и проумееше какво става, тя щеше да се отврати от него.

А после и двамата щяха да преживеят скритите тъмни страни на душата му и това щеше да им причини безкрайно страдание.

Той пусна косите й. Егоистичният, примитивен глас в главата му започна да го ругае, защото не беше в състояние да я нарани още повече, отколкото беше сторил досега. Какво толкова имаше у това крехко момиче, че непрекъснато го караше да се чувства виновен?

— Ти си позор за пиратското съсловие, Дуум — пошепна горчиво той и я зави с копринената покривка.

Луси въздъхна доволно и се обърна на другата страна. Жерар се наведе отново над нея и с натежало сърце реши да връчи ключа от каютата на Аполон със строгото нареждане да не му го връща.

21

На следващата сутрин Луси се събуди от необичайните звуци на великолепен френски шансон във веселия ритъм на Южните морета.

Тя отвори очи и видя огромния кормчия с пълна табла в ръце.

— Закуска ли ми носите? — попита сънено тя и разтърка очи.

— Обед, мис — поправи я меко той. — Преди половин час часовникът удари дванадесет.

Дванадесет! Луси скочи от леглото, ужасена от продължителното безделие. В следващия миг се сети, че повече никой нямаше да планира деня й до последната минута и да й се кара за мързела. Отпусна се отново върху мекия дюшек, протегна се сладостно и се прозина като котка. Аполон й кимна окуражително и излезе от каютата, като си подсвиркваше.

Луси спря насред прозявката, защото се сети какво беше сънувала. В съня й Жерар — нейният Жерар — я завиваше с любов и нежно притискаше устни към нейните. Тя се огледа и едва сега забеляза, че наистина беше завита с копринената покривка.