Той я отнесе на чакащия кораб и прибави към постоянно растящия списък от злодеянията си и отвличане. Адмиралът не можеше да премълчи това. Скоро пресата и военната флота щяха да разкрият истинското му име, описанието на личността му и евентуално изкривена версия на биографията му. Версия, в която Лусиен Сноу без съмнение щеше да поеме ролята на смел герой.

Той погледна към забуления в мъгла хоризонт, но дори танцът на буреносните облени не можа да дари мир на душата му. Много скоро всички кораби от кралската флота щяха да се втурнат да го преследват и да обсипват кораба му с огън.

Той рискуваше кораба си, екипажа си, живота си. И всичко това само за да заслужи презрението на Лусинда Сноу.

Когато Аполон излезе от сянката на фокмачтата като въплъщение на нечистата съвест, Жерар дори не се обърна.

— Когато я донесох на борда, аз нямах представа, че е жена. Можете ли и вие да кажете същото, приятелю?

В мелодичния глас на кормчията му звучеше ритъмът на островите и лек френски акцент, за който трябваше да благодари на предишните си господари. Жерар знаеше, че Аполон беше много загрижен за него. Не можеше да е прекарал пет години в окови до него, без да опознае живота му, желанията му, даже когато другият беше толкова затворен човек като Аполон.

Жерар удостои кормчията си с мрачен поглед.

— Ако екипажът не беше заплашил да замине без мен, щях да имам повече време да обмисля последствията.

Неподвижното лице на Аполон се разкриви от лека гримаса.

— Нямахме друг избор, капитане. Можехме да останем скрити още най-много седмица, ако не беше нещастната случайност с жената на онзи лорд. Решихме, че е най-добре да изчезнем преди дуела. Затова и изпратих Кевин на онзи глупав бал с маски, за да ви съобщи, че трябва да бързате.

— Проклет да е този похотлив тип! С най-голямо удоволствие бих го извикал и аз на дуел! — Жерар гневно потърка бузата си и дланите му усетиха неколкодневната брада. Възнамеряваше да си върне вида на капитан Дуум. Едно от нещата, които най-много го дразнеха в Йона, беше задължението да се бръсне по два пъти на ден. — И нито следа от разкаяние. Направих голяма грешка, като му поверих командата на кораба. — Той заби показалеца си в стоманения гръден кош на Аполон. — Ако ти беше станал капитан…

С неговите метър и осемдесет и три Жерар беше много по-нисък от кормчията си, но Аполон въпреки това отстъпи крачка назад.

— Предпочитам да съм номер две, сър. Това ми спестява трудните решения.

Ядосан от собствените си съмнителни решения, Жерар зарови пръсти в косата си.

— Като например: какво ще правя сега с нея?

Аполон винаги знаеше инстинктивно кога трябва да престане и това беше едно от качествата, които го правеха отличен моряк.

— Кажете, капитане, слизането ви на сушата струваше ли си наистина? — попита той и оголи блестящите си бели зъби.

— Ти си вторият, който ми задава този въпрос. — По устните на Жерар заигра горчива усмивка. Той се наведе и вдигна безценната кутия на адмирала, която гневно беше захвърлил на палубата. — Не намерих нито разрешителното си, нито указание за офицера, който ми предаваше нарежданията на Сноу.

Той вдигна високо няколко пожълтели документа и силният морски вятър едва не ги изтръгна от ръцете му.

— Само статии от стари вестници, които разказват за впечатляващата кариера на адмирала. — Той хвърли изрезките във водата и извади книга с кадифена подвързия, цялата на петна. — И дневникът на умрялата му жена.

Всъщност Жерар искаше да прочете дневника на Ан-Мари Сноу, но нещо в едрия детски почерк с много извивки, който нямаше нищо общо с прецизните букви на дъщеря й, го спря. Той нямаше право да научи истината за миналото на Луси. Беше проникнал достатъчно дълбоко в живота й, в дома й, в личната й сфера… в тялото й. Обзет от мисълта за гъвкавото младо тяло, тръпнещо под пръстите му, той затвори очи.

Когато отново ги отвори, Аполон го наблюдаваше със същата странна смесица от развеселеност и съчувствие. Така го беше гледал и вечерта, когато го намери със зейнала порезна рана само на няколко сантиметра от сърцето.

Жерар хвърли кутията и дневника на палубата, а с тях и всяка сантименталност.

— Нямаш причини да ми се подиграваш. Може би не постигнах онова, което исках, но ти обещавам, че при следващия сблъсък с Лусиен Сноу играта ще се води според моите правила.

— Сигурен ли сте?

Жерар огледа с присвити очи хоризонта.

— Абсолютно сигурен. Сега играем моята игра и аз съм играчът, който държи в ръката си най-големия коз.

Можеше само да се надява, че ще бъде достатъчно безскрупулен, за да изиграе крехката, скъпоценна карта в своя изгода.



Луси не намери покой в самотата. Беше пленница и това я подлудяваше. Като птиче, което безпомощно се удря в пречките на решетката, тя се разхождаше неспокойно в огромната каюта, избягвайки чудовищното легло и тъмната му интимност.

Стараеше се да не мисли за нищо, но колкото повече часове минаваха, толкова по-силно натежаваха непролетите сълзи. Главата я болеше непоносимо. Злобните демони на съмнението не си отиваха. Тя ускори крачка, съзнавайки, че трябва да бъде благодарна за тази ограничена свобода, с която разполагаше. В крайна сметка можеха да я приковат за стената.

Или за леглото.

Луси се обърна рязко и огледа огромното творение от тик и махагон, което властваше над каютата. Що за човек беше капитанът, заповядал да построят целия този лукс в иначе тесния кораб? Самото присъствие на тази гигантска мебел обиждаше вродения й стремеж към практичното и чувството й за приличие. Сигурно се беше наложило да местят стени, за да вкарат леглото в каютата. А може би бяха изработили първо леглото и след това бяха построили кораба около него.

Изкусно резбованите табли бяха толкова далече от скромното канапе в портиерската къщичка, колкото това опасно мъжко същество от обикновения, праволинеен човек, за какъвто беше смятала охранителя си.

Тя разбра, че беше загубила този човек завинаги, и сърцето я заболя. Още по-лошо, той не беше съществувал никъде, освен в наивната й фантазия.

Ала гласът му не преставаше да я преследва. „Ако жена като вас беше попаднала изцяло под моята власт, нямаше да я пусна да си отиде.“

Помпозното легло буквално я принуди да осъзнае заплашителните задни мисли на Жерар. Тя се разтрепери и едва успя да се овладее.

За да мисли за друго — дори за обвиненията на Жерар срещу баща й, — тя отиде до прозорчето.

Луси беше само на дванадесет години, когато баща й получи раната, сложила край на кариерата му. Единствено на Смити беше разрешено да се грижи за него. Ала тя помнеше много добре онези мрачни дни — горчивия рев на адмирала; уплашения шепот на слугите; чуждите хора, които чукаха ден и нощ на вратата и настояваха да влязат. Дали между тях е имало и кредитори, възползвали се от слабостта на баща й, за да съберат дълговете си?

Когато се върнаха и други спомени от детството, небето и морето се размиха пред уморените очи на Луси. Тя видя баща си, който студено се сбогуваше с нея, за да поеме отново към едно от безкрайните съвещания в Адмиралтейството; дългите самотни вечери, когато единствено глоксиниите и скицникът й правеха компания; крачките, които в ранно утро се промъкваха покрай стаята й.

За първи път в живота си тя се запита дали и майка й беше живяла същия монотонен, безутешен живот като нейния редом с адмирала.

Железен обръч стегна сърцето й, дъхът й спря. Тя притисна ръка към гърлото си, боейки се, че ще загуби съзнание, преди да е прозряла непознатото чувство, което пресуши сълзите й.

„Не гълтай яденето си така бързо, Лусинда!“

„Събери коленете, Лусинда!“

„Изправи гърба, Лусинда!“

Резките заповеди звучаха като подигравка. Ами ако Жерар имаше право? Ами ако репутацията на баща й беше само грижливо обмислена лъжа? Ами ако той наистина беше пленник на порока и през цялото време беше наказвал невинната си дъщеря за моралните простъпки на отдавна починалата си съпруга?

Ръката й се спусна към сърцето, сякаш искаше да го опази от ужасната истина. Стана й мъчно, когато усети, че страхът и тъгата бързо бяха отстъпили място на гнева. Гняв, който цели деветнадесет години трябваше да потиска. Всички мъже в живота й я бяха мамили. Жерар. Адмиралът. Може би само Смити беше искрен с нея. Но и той с вродената си сдържаност не беше посмял да й протегне ръка, когато тя имаше нужда от приятел.

Иззад здраво стиснатите зъби изскочи пронизителен гневен вик. Ужасена от този примитивен изблик на чувства, тя затисна устата си с две ръце.

Истеричният смях, последвал вика, беше още по-ужасяващ; вероятно той произхождаше от неукротимия, безумен порив към свобода, който пулсираше във вените й.

На света не беше останал нито един човек, чието признание имаше значение за нея. Сега можеше да си стои с приведен гръб, да дъвче шумно яденето си и да седи с разтворени колене. Вече нямаше да отговаря на очакванията на другите хора. Вече нямаше да бъде послушната малка дъщеря на адмирала.

Прозряла иронията на съдбата, тя падна на колене и скри лице в ръцете си. Беше загубила всичко, което й беше мило и скъпо на този свят, за да открие най-после истинското си Аз.

20

Когато влезе в каютата късно следобед, Жерар помисли, че е попаднал в колосална паяжина. Удари я и в лицето му плесна влажно чорапче. Подръпна любопитно добре познатото розово връхче и позна един от чорапите на Луси. Светлината на един Фенер падаше през тънката копринена тъкан и подчертаваше изкусителната й прозрачност.

Той вдигна заинтересовано вежди и усети как се събудиха похотливите му инстинкти. Щом Луси беше окачила бельото си да съхне, с какво тогава беше облечена? Имаше ли изобщо някаква дреха на гърба си? Той махна на Аполон да се отдалечи, влезе в каютата и отмести настрана мокрите копринени фусти. Пред очите му се разкри смайваща гледка.