Тя отново започна да ходи напред-назад по стаята — колкото се може по-далече от потискащата му близост.

— Ако ми казвате истината, как посмяхте да проникнете така нагло в живота ни? — Една объркваща мисъл я накара да спре. — Мога ли да съм сигурна, че Жерар Клермон е истинското ви име? — попита тихо тя, страхувайки се от отговора.

— В момента да. Ричард Монтджой, младежът, който допусна да бъде измамен от Лусиен Сноу, умря в онази крепост край морето. Жерар Клермон оцеля.

Странно, но Луси се почувства така, сякаш я бяха лишили от нещо скъпоценно.

— Ами ако някой в Лондон ви беше познал? Баща ми? Така нареченият му пратеник? Или някой от гостите на лорд Хауъл?

— Баща ви е изключил тази възможност още когато е обмислял дяволския си план. Имам основания да предполагам, че никога не ме е виждал, или ако да, то само от разстояние. Освен това от някогашните ми геройства е минало много време и външността ми е силно променена. Ще спомена само, че носех брада.

Луси сведе глава. Много добре си спомняше брадата на капитан Дуум. Дразнещия допир до бузата й, когато пиратският капитан я беше подиграл с чувствеността си.

— Освен това някога косите ми бяха дълги — продължи с усмивка той. — Вързани на опашка и много по-светли от сега. — Високо вдигнатата вежда изобличи в лъжа лековатия тон. — Пет години не видях слънцето. Прекарах ги окован във вериги в една френска крепост и всеки ден губех частица от младостта и силата си.

Луси го гледаше потресена. Страшната съдба на екипажа му беше в известен смисъл по-поносима от неговата. Но този път беше достатъчно умна да премълчи съчувствието си.

Освен това мъжът насреща й не изглеждаше да е загубил нито младостта, нито силата си. Докато го наблюдаваше през полуспуснатите си мигли, тя отново усети чудовищната му сила. Очевидно беше и гениален артист, щом беше успял да крие тази сила толкова дълго време и да живее в дома на баща й като обикновен слуга.

Тя разтърси глава и пое отново нишката на разговора.

— Какво се надявахте да намерите в библиотеката на адмирала? Наистина ли смятате, че е имал глупостта да запази документи, които биха могли да го изобличат? Ако, разбира се, е извършил нещо толкова… скандално.

— Не, баща ви в никакъв случай не е глупав. Нагъл и самоуверен — да, но не глупав. Когато истината излезе на бял свят — а аз ви обещавам, че това ще стане, — между вашия прославен баща и бесилката ще стои само разрешителното ми. Докато има писмото, той може да бъде осъден само за измама и подкуп, но не и за пиратство.

— Това обаче не обяснява защо ви нае да ме пазите.

— Така ли? А защо не помислите, че той е искал да опази себе си? Когато е прочел във вестника за подранилото ми възкръсване, е взел умното решение никога вече да не пътува по море. Очевидно не му е дошло на ума, че бих могъл да отвлека дъщеря му. Сигурно се е опасявал, че ще вляза във връзка с вас, за да ви разкрия истината — точно както правя сега. Съдът не би повярвал на осъден пират. Но какво ще стане, ако срещу адмирала се изправи собствената му дъщеря?

Луси с болка си припомни безмилостния разпит, на който я беше подложил адмиралът след спасението й на „Аргонавт“, и подозрителните му погледи. Като че думите щяха да станат истина, стига да ги изречеше достатъчно пламенно, тя каза:

— Това е безсмислица. Той ви нае, защото се тревожеше за мен. Аз съм всичко, което има. Той се нуждае от мен.

— Абсолютно сте права! Той се нуждае от вас. За да продължава да се прави на страдащия измамен съпруг. За да ви наказва всеки ден и всеки час за грешките на майка ви, която е имала нахалството да му се изплъзне чрез смъртта си. Затова пък му е оставила дъщеря, която да плаща за греховете й. Прекрасен баща, нали?

Грубите думи отново събудиха в сърцето й страшната болка, която й причиняваше коварството му, и тя се олюля. Жерар посегна да я подкрепи.

Тя се отдръпна като опарена. Отчаяното желание да избяга от докосването му й даде сили. Не биваше да забравя, че нежността му, грижата му за нея бяха само средство за постигане на добре пресметнатата цел. При отдръпването й погледът му потъмня, но той не се опита да я преследва.

Трябваше да избяга. Макар да знаеше по-добре от всеки друг, че никой не може да избяга от кораб, паниката я тласна към вратата.

— Това е чудовищно! Аз няма да участвам! Настоявам да ме свалите в най-близкото пристанище, или…

Жерар съвсем спокойно й препречи пътя и унищожи всяка надежда за бягство. Луси шумно пое въздух и за миг забрави положението си, замаяна от утешителния аромат на тютюн и лавър, примесен сега със соления мирис на морето.

Напрежението помежду им трептеше като светкавицата, която предвещава лятна буря, но Жерар не се опита да я докосне. Не беше нужно. Заплахата надвисна тежко във въздуха. Погледът на Луси спря върху непоколебимата линия на брадичката му и тя призна пред себе си, че мъжът, който някога се бе заклел да пази живота й като своя собствен, сега е смъртен враг.

— Ако още веднъж помислите за бягство, съветвам ви веднага да се откажете, мис Сноу. — Той подчерта името й, сякаш искаше насилствено да разруши доверието, създало се помежду им. — Моите хора са опасни. Абсолютно безскрупулни. Повярвайте ми. Надявам се никога да не паднете в ръцете им.

Ето че пак сме там, откъдето започнахме, помисли си Луси. Е, той не беше единственият, който умееше да тълкува намеците. Тя отметна глава назад и примигна безстрашно насреща му.

— Трябва да ми простите, сър, но ми е трудно да ви повярвам. Кажете ми, мистър Клер… кажете ми, капитане, струваше ли си да поживеете при нас в Йона? Намерихте ли трофея, който така упорито търсехте в библиотеката на баща ми?

Той избегна погледа й, но не беше възможно да разчете странната смесица от чувства по лицето му. Присмех? Отчаяние? Разкаяние?

В крайна сметка той се усмихна широко.

— О, донесох си великолепен трофей. Само че още не съм решил какво ще правя с него.

Когато отвори вратата и се обърна да си върви, Луси не знаеше дали да се плаши, че я оставяше сама със страховете й, или да се чувства облекчена, защото щеше да се отърве от него. Тя не можа да устои и даде още един последен изстрел.

— Капитане?

— Да, моля? — отвърна той с унищожителен търпение.

— Ако това ще успокои нечистата ви съвест, можете спокойно да обвинявате баща ми за всичките си престъпления, но не забравяйте, че всеки човек е господар на съдбата си.

Той затръшна вратата под носа й и подчерта обратните си намерения със звън на ключове и глухия удар на дървено резе, което се намести в леглото си.

Луси усети как коленете й омекнаха и се облегна на вратата. Вероятно единствената дарба, която беше наследила от баща си, беше талантът й да блъфира. Докато Жерар Клермон беше капитан на този кораб, той беше и господар на съдбата й.



Жерар се хвана за релинга, стъпи здраво на краката си и се наслади на чувството, че отново е господар на себе си. Опияняващо усещане, след като седмици наред беше изпълнявал покорно заповедите на човек, от когото се отвращаваше. Отвращението му можеше да се мери по сила само с изкушението да злоупотреби със силата си.

Зимният студ и потискащо мрачното море, което се сливаше с калаено сивото небе, не го притесняваха. Той напълни дробовете си с въздух, надявайки се по този начин да се освободи от угризенията на съвестта, които помрачаваха новата среща с единствената му любов. Морето го обля със съживяваща пяна и залепи на устните му солена целувка. Годините на пленничество — заровени в камъка и осмени от близката песен на морето, — само бяха засилили копнежа му за човешка прегръдка.

Всеки човек е господар на собствената си съдба.

Жерар стисна парапета с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Укорът на Луси беше справедлив. Афектираната, разглезена мис Сноу всъщност имаше железни нерви, щом си беше позволила да му говори по този начин. Тя не знаеше, не можеше да си представи, че човек може да бъде лишен от възможността да управлява съдбата си и това управление да премине в ръцете на други хора. В жестоки, безмилостни ръце, ръце, които му отказаха светлината и го оковаха за дълги месеци в мрак и мръсотия.

Когато Луси застана пред вратата на каютата и така смело се опълчи срещу него, той беше готов да й разтвори обятията си, но му липсваше необходимата самоувереност. Волята да заличи границите на връзката им — сега, когато съотношението на силите беше толкова драматично променено. Той се беше страхувал, че желанието му да я има би могло да се смеси с жаждата за отмъщение и да ги помете като буен поток право към гибелта. Веднъж прекрачил границата, вече нямаше връщане назад.

Луси не знаеше, че веднъж вече беше спасила живота на баща си. Преди да узнае за съществуването й, Жерар беше твърдо решен да задоволи жаждата си за отмъщение директно с предателското сърце на Лусиен Сноу. Ала още при първата им среща Луси беше събудила спящите му скрупули и желанието за отмъщение беше отстъпило място на порива да въздаде справедливост, в крайна сметка изкристализирал в безумния план да проникне в дома на врага.

Той отново се запита дали я бе довел на борда, защото в сърцето му все още имаше лудост. Чисто физическите наранявания бяха забравени, но дълбоките душевни белези от пленничеството бяха останали. В мрака лудостта отново започваше да гризе разума му като гладен плъх.

Беше много по-просто да остави припадналата Луси на пода в библиотеката. Така тя нямаше да разбере истинската му идентичност. Може би щеше да храни известни подозрения по отношение внезапното изчезване на охранителя си, но нищо повече — подозрения, за които нямаше никакви доказателства.

Ала когато тя пошепна пиратското му име и се свлече в прегръдката му — мека и податлива, като че беше част от него, — той бе обзет от дива жажда да я притежава изцяло, от примитивен мъжки инстинкт, който подхождаше повече на пещерен човек, отколкото на пиратски капитан. Този инстинкт не му позволи да я остави в ръцете на врага.