— Ако ми дадете перо и хартия, ще нахвърля няколко бележки за мемоарите ви.

— Или за завещание? — предложи той. — След като испанците се съюзиха с французите, всеки капитан, успял да пробие общата им блокада в Средиземно море, можеше да направи състояние.

— Наясно съм с предателството на французите. То струваше крака на баща ми и в крайна сметка кариерата му.

— Повярвайте, фактът, че Испания смени фронта, ми струваше много повече, отколкото на баща ви. — Жерар говореше все така гладко и тонът му късаше нервите й. Въпреки това искаше да чуе версията му. — След като по-скоро неволно лиших от мачтите й една испанска фрегата, която караше барут на французите, в Гибралтар ме посрещнаха като герой.

— Сигурно сте се наслаждавали на тази роля.

По устните му пробяга меланхолична усмивка.

— Трябва да призная, че наистина ми хареса. Приеха ме в двора, офицерите от кралската флота се надпреварваха да ме ухажват. Всички салони в Лондон отвориха вратите си за мен.

И леглата на дамите също, предположи Луси. Не беше особено трудно да си представи младия, красив капитан, заобиколен от светски дами, които хвалят геройствата му. Ревността я прободе като нож. Колко ли проста и глупава му се беше сторила дъщерята на един обикновен рицар!

Тя скри смущението си зад злобна усмивка.

— И как завърши този романтичен епизод?

— Приключи го един непознат, който ме заговори на бал с маски. Заяви ми, че е дошъл по поръчение на морски офицер с висок ранг, за да ми предложи нещо, което не може да се купи със слава и чест. Вече ми бяха предложили да издържа изпит за лейтенант, но този човек ми обеща собствен кораб. — Споменът за осъществяването на най-съкровеното му желание го размекна. — Командир от военноморския флот. — Треперещ от нервно напрежение, той се отдалечи отново, сякаш съжаляваше, че е казал толкова много.

— Продължавайте — помоли беззвучно тя.

— Сигурно знаете, че през годините на войната почти нямаше разлика между пиратството и легализираното нападение на чужди кораби. Предложиха ми шанса да работя на страната на справедливостта. Да замина за Карибието, да нападам френски и испански фрегати и да внасям една четвърт от плячката във военната каса на Негово величество. Остатъкът за екипажа ми и мен. Анонимният ми благодетел заяви готовност да ме снабди с добър кораб, командващият адмирал издаде разрешително за легално пиратство, с което можех да бъда сигурен, че ако падна в ръцете на французите, няма да бъда обесен.

Той изкриви пренебрежително устни, но очевидно презрението беше насочено към самия него.

— План като този не можеше да не вдъхнови патриотичните мечтания на необуздания млад човек, който цял живот беше желал да служи на краля си. Дори само тайнствеността го правеше достатъчно неустоим. Срещах се с пратеника на благодетеля си на тайни местенца, в мрачни улички, в пусти църкви. Никога не видях лицето му, не научих името му. Разбрах защо се е криел едва когато вече беше много късно.

— Заловили са ви? — изохка ужасено Луси.

— Измамиха ме!

Викът му я уплаши до смърт. Докато живееха заедно в Йона, тя го предизвикваше, събуждаше гнева му, довеждаше го до ярост, но никога не беше чувала този гръмотевичен глас. Погледът й се сведе към стиснатите му юмруци. Вече познаваше силата им, знаеше какво можеха да причинят, ако Клермон ги пуснеше в действие. За първи път се запита дали този мъж можеше да й стори и още по-голямо зло, освен да й разбие сърцето.

Той проследи погледа й, бавно отвори пръсти и издиша шумно.

— Да, заловиха ме — призна тихо той. — Някъде пред Сан Хуан. Само преди два дни бях пленил един испански търговски кораб. Качих се на борда, показах разрешителното си на капитана и наредих да ми предадат плячката. — Споменът изостри погледа му. — Три хиляди златни монети, сребърни кюлчета, памук, индиго, канела. Съкровище, което би стоплило сърцето дори на изгнилия капитан Кид.

— Да не говорим за сърцето на Негово величество.

— За съжаление не ми дадоха възможност да се убедя лично. Един френски кораб ни отведе пред крепостта на Санто Доминго. Даже когато стражите ме оковаха във вериги, аз се изсмях в лицата им. Знаех, че не могат да ме осъдят за пиратство. Нали носех със себе си разрешителното на Адмиралтейството. А и бяха достатъчно умен да скрия плячката в Сан Хуан.

— Заровено съкровище. Колко романтично. — Но иронията не й се удаде.

— На следващия ден се появи пратеникът на благодетеля ми. Бяхме се разбрали той да остане на островите, за да поеме защитата ми в случай на залавяне. Той ми поиска разрешителното и попита къде съм скрил плячката.

Луси беше толкова смаяна, че забрави сарказма си.

— И вие му го казахте?

Жерар се завъртя рязко на токовете си и я дари с унищожителен поглед.

— Трябва да извините наивността ми. Тогава все още вярвах в хората.

Луси издържа на погледа му и отговори меко:

— Спомням си, че и аз страдах от това заболяване.

Той пръв отмести погледа си.

— За последен път видях онзи негодник. Без разрешителното вече не можех да докажа, че не съм пират, а капитан от кралската флота. — Лицето му потъмня. — На следващия ден обесиха екипажа ми, пощадиха само чирачето на платнаря ни, което беше на девет години. Сигурно щяха да обесят и мен, но хвалбите ми при залавянето явно ги бяха накарали да се усъмнят и се уплашиха, че британското правителство ще поиска да им отмъсти. — Той помълча малко и добави със студена любезност: — Луси, знаете ли какво означава за един капитан да надживее собствения си екипаж?

Луси си припомни как беше стояла на палубата на „Тиберий“ и си беше представяла призрачните викове на измамени моряци, зовящи за отмъщение. Изведнъж тази представа стана съвсем реална и тя потрепери.

— Много съжалявам.

— Не искам съжалението ви — изсъска той.

— Какво искате тогава? — извика възбудено тя. Вече не можеше да понася загадъчното му поведение. Чувстваше се като в лапите на красив, но смъртоносен леопард.

Той застана пред леглото. Луси трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не се скрие уплашено под завивките.

— Искате ли да знаете как се казваше корабът, който ми даде благодетелят ми? Възстановената шхуна, която французите бяха потопили пред Санто Доминго?

— По-добре не — пошепна с пресъхнали устни тя. Той сякаш не я чу.

— „Ан-Мари“.

Луси пребледня. Стомахът й се сви на топка.

— Майка ми се казваше Ан-Мари. Но никога не съм чувала за такъв кораб.

Жерар вдигна едната си вежда.

— Благодетелят ми винаги е имал странно чувство за хумор. Негова беше и идеята да се нарека капитан Дуум. — Клермон се наведе над нея, опря длани от двете й страни върху таблата и я взе в плен между мускулестите си ръце. — Скъпа моя, не бива да ми се сърдите, че съм негодник. Защото в крайна сметка баща ви беше този, който ме направи такъв.

19

— Лъжете!

Луси се мушна под ръката на Жерар и скочи от леглото в отчаян опит да избяга от задушаващото му мъжко присъствие. Допреди минута беше вярвала, че шокът дотолкова е намалил силата й, та не е в състояние да се изправи без чужда помощ, но сега гневът й даде сила и тя на свой ред се заразхожда напред и назад в просторната каюта.

— Лъжете — повтори тя и впи поглед в Жерар като майка лъвица, която защитава малкото си. — Баща ми е добър човек. Цял живот е служил вярно на краля и страната си.

— Цял живот е служил само на себе си — поправи я цинично Жерар. В погледа му имаше омраза, но Луси не позволи на острото пробождане в сърцето да я лиши от самообладание и се скри зад хладната логика.

Скръстила ръце под гърдите си в знак на спокойствие, тя го измери с поглед.

— И на какви доказателства се опира абсурдното ви обвинение?

При тази проява на смелост очите му светнаха развеселено и от това я заболя повече, отколкото от омразата му.

— Баща ви имаше достатъчно причини: ревност към младия и здрав морски герой, на когото предстоеше блестяща кариера. Алчност. Отчаяние.

Луси подсмръкна съвсем не като дама.

— Баща ми е заможен човек. Макар и не от самото си раждане. Кралят го възнагради щедро за лоялната му служба.

— Без съмнение. Но според мен начинът, по който той се отнася с богатството си, е твърде съмнителен.

— Но това е смешно! Адмиралът е много скромен. Винаги сме живели комфортно, но никога не сме излизали извън рамките на скромността.

Жерар се разсмя така спонтанно, че разби на пух и прах отчаяните опити на Луси да оправдае баща си.

— Адмиралът е един надут безделник, който много време преди раждането ви е прекарвал нощите си в игралните салони на Пел Мел и Сейнт Джеймс Стрийт. Когато собствениците отказали да приемат повече разписките му, тъй като били без покритие, той се преместил в не толкова изисканите заведения в Ковънт Гардън. По времето, когато го ранили, вече бил проиграл не само целия си годишен доход, но и пенсията си, и покрива над красивата ви малка главица.

Луси пое шумно въздух и стисна здраво ръце, за да скрие треперенето им. Светът около нея отново се разлюля и тя се побоя, че един-единствен тласък щеше да я извади окончателно от равновесие.

Незнайно откъде тя събра сили и погледна Жерар право в очите.

— Веднъж ме обвинихте, че си измислям сложни истории, за да оправдая поведението си. Сега аз ви отправям същото обвинение. Баща ми не е от хората, които биха се поддали на хазартната страст, нито на пиянството или безделието, или пък… или пък…

— Или пък на пиратството? — предложи Жерар. — Смятате, че не би го направил даже ако кредиторите нахлуят в къщата му? Или ако е заплашен от банкрут и обществен скандал? — В кривата усмивка имаше горчивина. — Всички знаем, че баща ви се страхува до смърт от скандал, не е ли така?

Луси си заповяда да игнорира добре прицеления удар. Бяха я научили да поставя логическото мислене над всичко, но разбирането на Жерар за логика беше изнервящо.