Лусиен Сноу се спусна по стълбата с необичайна бързина, стиснал бастуна си с такава сила, сякаш се готвеше да го стовари върху главата на първия изпречил се на пътя му. Беше побеснял от гняв и забрави за миг собствените си потребности.

— Какво е станало с този човек, дяволите да го вземат? Да не се е побъркал напълно? — изръмжа господарят на дома. — Смити! — изрева отново той и огледа пустото фоайе. — Къде ми е закуската?

Нямаше нито гоблени по стените, нито килими по пода, които биха могли да приглушат шума. Входната зала му отговори с глухо ехо и сякаш му даде да разбере, че в обичайното протичане на деня можеха да се очакват и други промени, не само липсата на закуска. Лусиен Сноу мразеше безредието. Когато не беше в състояние да контролира всяка дреболия, той се разтреперваше от нервност и се връщаше в детските дни, когато избягваше ударите на пияния си баща и мълчаливо понасяше укорите му, че от него никога няма да излезе свестен човек.

Той се запъти към отворената врата на библиотеката, зарадван, че можеше да излее гнева си върху недостойния, посмял да влезе неканен в свещеното му убежище.

Ала когато застана на прага, пред очите му се разкри невероятна гледка, която го вкамени.

Смити седеше по турски на пода пред писалището, заобиколен от парчета стъкла и купчинки пясък. Униформата му беше смачкана и мръсна.

— Велики боже, какво става, Смити? Не и пясъчния часовник! Първо онзи грубиян Клермон счупи любимия ми бюст, а сега и това! Предупреждавам ви, човече! Ще ви го удържа от заплатата, непременно ще го направя. Нося този пясъчен часовник още от дните, когато поех командата на кораба на Негово кралско величество…

Безсмислените движения, които икономът правеше с ръцете си, дотолкова объркаха адмирала, че той загуби нишката на мисълта си. Смити събираше пясъка на купчинки, но колкото и да стискаше ръце, той изтичаше между пръстите му и трябваше да започне отначало. Дланите му бяха целите на резки.

— Смити? — пошепна адмиралът, обзет от непонятен ужас.

Смити бе останал глух за рева на господаря си, но предпазливият шепот го накара да вдигне глава. Лицето му беше посивяло и остаряло.

Той примигна няколко пъти като дете, събудило се от лош сън.

— Няма я, сър. Той я отведе.

Когато икономът отново събра пясъка в шепата си и я стисна в юмрук, адмиралът политна напред и трябваше да се опре на бастуна си, за да не падне.

18

Добре познатото люлеене успокояваше Луси. Тя се чувстваше като в корема на огромно, но добродушно чудовище, чиято единствена цел беше да я опази от всяко зло. Познаваше този ритъм още преди да порасне достатъчно, за да изрази задоволството си с думи. Още преди да е станала достатъчно голяма, за да си мечтае да се сгуши в прегръдката на майка си, която никога не беше познавала.

Мътна светлина проникна през спуснатите й клепачи и тя отвори очи. Съзря лицето на Жерар, добре познато и любимо, белязано от болка.

Споменът се върна на късчета, но пълен. В сърцето й нахлу вълна на щастие.

Жерар не я беше изоставил. Сигурно беше чул задавения й вик и беше долетял да я спаси — както много пъти досега. Той не беше способен да я напусне или да отрече чувствата си. Те бяха изписани на лицето му, ясни и отчетливи като неизказания страх, затъмнил очите му.

Тя вдигна ръка към лицето му, за да изличи мрачните му предчувствия със своята нежност.

Но ръката й спря на половината път към небръснатата брадичка.

Тя смръщи чело и се опита да размисли. Щом Жерар я беше спасил от похитителя Дуум, защо леглото й скърцаше като на палубата на кораб, вдигнал всички платна? Защо чертите на лицето му ставаха все по-жестоки? Защо момчешките линии бяха белязани от безмилостни резки, като че скулпторът е искал изцяло да лиши модела си от нежност и доброта, от всякаква човечност?

Протегнатата й ръка се разтрепери.

Луси сведе очи, за да избегне изпитателния му поглед. Той знаеше, разбра най-после тя. Със свръхчовешки инстинкт го бе разбрал в същата секунда, в която тя започна да се съмнява.

Без да го е искала, ръката й се стрелна напред. Той не се отдръпна, не се опита да се защити. Ако го беше ударила по лицето, той нямаше дори да трепне.

Тя се вкопчи в бялата му риза като отчаяна любовница, не забеляза как шевовете се разпукаха. Колко време беше минало, откакто поиска да разголи гърдите му, за да ги целува? Цял един живот? Тя смъкна ризата и разголи дясното му рамо.

Безупречно красивите мускули и сухожилия бяха загрозени единствено от тесен белег. Луси го докосна с връхчетата на пръстите си и потръпна при допира до неравните ръбове. Кръвта забуча в слепоочията й.

Жерар хвана китката й с неумолим, но същевременно мек жест. Луси бавно вдигна поглед, знаейки какво ще открие в очите му.

— Жерар Клермон — представи се той и в очите му светна сарказъм. — Приятелите ме наричат Жерар, а враговете капитан Дуум.

Светът й се натроши на парченца като пясъчния часовник на баща й. Кръвта се отдръпна от лицето й. Ледена пот изби на челото. Ушите й бучаха, като че беше притиснала до тях грамадни рапани. Успокоителната мъгла на припадъка я връхлетя неочаквано, обещавайки да отложи разкриването на една истина, която не можеше нито да промени, нито да понесе.

Ала преди да потъне в мрака, стомахът й се присви от внезапен пристъп на морска болест. В продължение на един дълъг миг тя повярва, че ще повърне върху блестящите ботуши на Жерар — и почти си го пожела.

Той се озова до нея с един скок, както винаги готов за помощ, хвана я за раменете и намокри безкръвните й устни с влажна кърпа.

— Престанете! — изплака тя и отблъсна ръцете му. Не можеше да понесе докосването му. Това беше подигравка. Унижение.

Той беше достатъчно тактичен, за да се отдръпне от леглото. Тя зарови пръсти в косата си, притисна длани към слепоочията си и зачака стомахът и чувствата й да се успокоят.

— Шампанско и сомнорифера образуват не особено приятна комбинация — обясни спокойно той. — Когато откраднах лекарството от обора, не смятах да го употребя върху вас. Съжалявам.

Луси си спомни как беше притиснал миризливия парцал в лицето й. Все още усещаше задушливата миризма в носа си и вкуса на отвратително сладникавия мак върху езика си.

— Какво казахте? — Тя погледна към него изпод нападалите по лицето й кичури. — Поправете ме, ако се лъжа, но със сомнорифера упойват конете, преди да ги кастрират.

Луси се наслади на всяка сричка от неприличната последна думи. Устните на Жерар се опънаха, сякаш беше готов да се засмее, но не посмя.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Точно затова го взех. Смятах да упоя Смити, ако ми се беше изпречил на пътя. Той е единственият човек, който се задоволява с по-малко сън от мен.

— Имахте ли намерение да ме отвлечете, или беше просто нещастна случайност?

Той направи крачка към леглото. Гласът му прозвуча нежно, но думите бяха остри и груби.

— Ако имах намерение да ви отвлека, щях да съм го направил отдавна. Небето ми е свидетел, че ми давахте достатъчно поводи да го сторя.

Когато погледите им се срещнаха, Луси си припомни и какво друго му беше дала. Невинността си. Възмутена, изпълнена с презрение към себе си, тя разбра, че не е била нищо друго освен средство към целта. Нещастна пешка в загадъчна партия шах.

Сълзи нахлуха в очите й, но тя не искаше да се унижава повече пред този мъж и ядно ги изтри. Ако проявеше нахалството да й предложи носна кърпичка, щеше да му издере очите!

— Сигурно сте ме смятали за глупава гъска. Сигурно сте се присмивали на детинската ми влюбеност в Дуум и абсурдните ми защитни речи!

Безразличното му мълчание беше по-унищожително от всяко признание.

Чудовищните размери на предателството му накараха Луси да попита задъхано:

— Защо?

Той направи крачка назад и съзнателната дистанция отвори още по-широка пропаст помежду им. Луси никога не беше виждала такава голяма каюта, освен на флагманските кораби от кралската флота. От дясната страна имаше дори прозорец, огромно кръгло око, през което влизаха бледите лъчи на зората, издигащи се над сивото море.

Но явно голямата каюта не беше достатъчна за неспокойната натура на господаря й. Жерар не просто ходеше напред-назад, той буквално тичаше.

Когато изведнъж спря и се обърна към нея, човекът, когото Луси познаваше като Жерар Клермон, беше изчезнал. На негово място стоеше зловещият непознат, който бе обикалял около нея в най-страшната, най-вълнуващата нощ от живота й. Могъщото му тяло леко се полюляваше в такт с движенията на морето. От фигурата му се излъчваше спокоен авторитет. Този мъж не считаше за нужно да крие пистолета под сюртука си; той го носеше открито в колана на черните бричове, залепнали за мускулестите хълбоци като втора кожа.

Луси трябваше да се пребори със същото чувства на паника като тогава, когато „Отмъщение“ изникна пред нея от мъглата на нощта. Изправена сякаш пред първобитно същество, надарено с огромна сила, излъчващо заплаха със самото си присъствие. Когато той се приближи, тя вдигна колене към гърдите, макар да съзнаваше, че представляваха съвсем слаба бариера. Той знаеше как да преодолява подобни препятствия.

— Сигурно няма да ми повярвате, но пиратството дълго време не беше сред предпочитаните ми занимания — проговори спокойно той.

— Колко жалко, след като явно имате дарба за този занаят. — Думите й прозвучаха по-горчиво, отколкото й се искаше.

Той й хвърли мрачен поглед и продължи неспокойната си обиколка. Много съм добра в саркастичните забележки, каза си доволно Луси. Добре, че Клермон не беше успял да я лиши и от дар слово.

— За първи път излязох в морето на дванадесет години. А на деветнадесет вече бях капитан на собствения си търговски кораб.

Забележително постижение, но Луси беше готова по-скоро да си отхапе езика, отколкото да го похвали.