Луси се вкопчи като удавница в завивката. Ако татко дойде при мен, закле се тя, ще забравя Жерар завинаги. И ще стана най-послушната дъщеря на света, дъщерята от мечтите му.

В този миг пред стаята й се чу шум и тя се разтрепери с цялото си тяло.

— Проклятие! — изгърмя гласът на адмирала — зъл, грозен и малко завален. — Колко пъти съм казвал на тази малка глупачка да не хвърля нещата си по пода! Явно ще престане едва когато си счупя врата!

Луси не посмя да отвори очи, докато несигурните му крачки не се отдалечиха на безопасно разстояние. Някъде в къщата шумно се затвори врата.

По-рано Луси щеше да се свие на кълбо в леглото си и да плаче, докато заспи.

Днес тя стана спокойно от леглото и безшумно се измъкна навън.

16

Точно в секундата, когато видя пред себе си четириъгълника от светлина, образуван от прозореца на портиерската къщичка, Луси усети как смелостта я напусна. Да можеше да изпие още една чаша шампанско, за да се наслади отново на безгрижната си еуфория!

Вятърът запрати облак снежинки в лицето й и тя се разтрепери. Колко нощи Жерар беше стоял под този покрив и се беше взирал в затъмнените, безучастни прозорци на стаята й? Днес беше неин ред да стои в студа като просяк и да се пита дали е добре дошла.

Тя раздвижи вкочанените пръсти на краката си и напразно се опита да прогони страха. След това вдигна ръка да почука. Пръстите й спряха само на сантиметри от вратата, сковани от страх, не от студ.

„Не бъди мекушава, момиче! Хвани курса и го дръж здраво, иначе скоро ще се завъртиш в кръг!“

„Благодаря ти, татко“, пошепна към невидимия глас Луси и се усмихна меланхолично. Каква ирония…

Тя вдигна ръка и почука енергично. Бързината, с която отвътре се приближиха стъпки, й показа, че не беше вдигнала Жерар от леглото. Той заговори още преди да е отворил вратата.

— Още няма шест, Смити. А навън е съвсем… тъмно.

На ставане беше наметнал раменете си със смачкана риза и като видя, че на прага не стоеше икономът, побърза да я облече. Луси нямаше друг избор, освен да погледне съвършено моделираните мускули под кестенявите косъмчета на гърдите.

Обзе я толкова силен копнеж, че спря да диша. С безгрижното любопитство на дете тя искаше само да го докосва, да зарови пръсти в гъстите косъмчета и да разбере дали кожата под тях беше толкова топла, колкото обещаваше медноцветният й тон. Тя вдигна бавно глава и го погледна в лицето.

Жерар беше без очила и нищо не я пазеше от мрачния му поглед.

— Много е късно за вас, мис Сноу. Нали Смити ви отнесе в леглото? Защо още не спите?

— Измъкнах се тайно от къщи.

Тъй като той очевидно нямаше намерение да я посрещне с добре дошла, тя се промуши покрай него и влезе в частните му покои. Грубият дъсчен под не беше за скъпите копринени чорапи, но тя изобщо не го усети, толкова беше впечатлена от мъжката атмосфера на помещението. Примамливата топлина нямаше нищо общо с отблъскващия студ в дома на баща й.

На нощната масичка до леглото стоеше запалена лампа и потапяше простите мебели в неясна светлина. В нея драскотините и грапавините се губеха и обстановката напомняше за великолепието на миналите дни. На масата бяха разпръснати десетина книга. В тухлената камина в края на дългото помещение огънят догаряше и Луси се почувства като закъсняла за празненство.

Избелялата завивка на леглото я изпълни с меланхолия. Представи си как тази завивка предпазваше Жерар от студа и мрака и как той заспиваше с отпуснато лице, с разрошена коса като малко момче. Леденият полъх на вятъра й показа, че той все още не беше затворил вратата.

— Никога не съм идвала тук — призна тя с отчаяното желание да не я изхвърлят.

— Съмнявам се, че Фен се е грижил за жилището си. Аз също не полагам особени усилия.

Тъй като Луси явно нямаше намерение да си отиде, той й обърна гръб и опря ръце в рамката на вратата, сякаш смяташе самият той да изчезне в нощта, ако тя не изпълнеше неизречената му подкана. Светлината на лампата се потопи в гънките на ризата и очерта напрегнатите мускули. Луси отново закопня да го докосне, да прогони напрежението му с нежности. И направи няколко крачки към него.

Посегна към отвора на ризата и треперещите й пръсти помилваха голата кожа. Ала докосването имаше обратния ефект. Мускулите му се напрегнаха още повече, сякаш неочаквано ги бе пронизала светкавица.

— Престанете!

Той затвори вратата с трясък и се обърна към нея. Отчаянието бе отнело на чертите му предишната мекота. Луси неволно отскочи назад.

— Аз нямам нищо общо с момичешките ви фантазии, Луси. Аз не съм вашият трагичен и благороден капитан Дуум. Аз съм мъж. От плът и кръв. Порежете ме, и ще потече кръв. Предизвикайте ме, и ще отговоря на удара. Аз съм напълно в състояние да задоволявам егоистичните си копнежи. Напълно в състояние да компрометирам едно глупаво малко момиче, което е изпило няколко чаши шампанско и не си дава сметка за последствията от действията си.

Луси беше готова да се закълне, че в грубите думи звучеше молба.

— Повярвайте ми. По-добре да прекарвате самотните си нощи с горещо обичания призрак на пиратския капитан, отколкото с мен.

Луси енергично си забрани да се плаши от него.

— Цял живот съм живяла със сянката на баща и призрака на майка си. Искам човек от плът и кръв. С топла кожа. Истински.

— О, това е дяволски много!

Жерар стисна здраво зъби, защото щеше да избухне в луд смях. Преди да срещне Луси, той живееше в същия нереален свят като Дуум. Мрачна сянка на мъжа, който беше някога. А сега тази малка женичка се беше изстъпила пред него с гордо вирната крехка брадичка, с копринени коси, стегнати под златната диадема, и той се чувстваше съвсем обикновен мъж с гореща кръв и пламтяща плът, който носеше в себе си всички човешки пороци. Ушите му бучаха, изкушението пулсираше тежко в натежалите слабини.

Ако Луси тъкмо сега не беше забравила упорството и гордостта си, той може би щеше да устои на изкушението. Ала тя сведе замъгления си поглед и пошепна:

— Аз не искам обещания.

Той я притисна с все сила към гърдите си, знаейки, че щеше да погребе и последния шанс поне един от двамата да се спаси от гибел.

— И какво искате? Това тук?

Той се облегна на вратата, разкрачи крака, улови я между бедрата си и сведе глава. Езикът му нахлу неудържимо в устата й, решен да подложи на изпитание устойчивостта й. Луси изохка тихо и се вкопчи в ръцете му, сякаш отказваше да падне.

Устата му остави пареща следа по лицето й и изгори крайчето на ухото. Гласът му беше само накъсан шепот.

— За това ли дойде, мое малко сладко мишленце? Или може би за това?

Той захапа нежно крайчето на ухото й, обхвана с ръце седалището й, потърка хълбоци в долната част на тялото й и я принуди да усети целия размер на желанието му и високата цена, която щеше да плати за отдаването си. Луси шумно пое въздух.

Облегнат на вратата, той я държеше здраво и я наблюдаваше през полуспуснатите си мигли. Гърдите й потреперваха изкусително.

В този момент очакваше плесница и знаеше, че си я заслужаваше. Очакваше Луси да си възвърне леденото самообладание и да го заклейми като вулгарен буржоа, какъвто си беше. Очакваше тя да избухне в сълзи и да избяга с писъци.

Но не беше очаквал, че тя ще вземе лицето му между хладните си ръце, за да притисне устни към неговите в страстна отдаденост и да сломи последните остатъци от съпротивата му.

Безкористната й нежност го засрами толкова много, че разхлаби хватката си и плъзна ръце нагоре по гърба й.

— Пихте много — пошепна до устните й той, мразейки се, че трябваше да й го напомни.

— Малко съм замаяна — отговори тихо тя.

— Бих могъл да се възползвам от състоянието ви — продължи предупредително той.

— Обещавате ли ми?

Тя го погледна с такава надежда, че от гърлото му се изтръгна дрезгав смях. Той приглади косата й назад, за да открие лицето, и беше запленен от сериозността в невероятните й очи. Оставаше й само тази нощ, за да го обича — и цял живот, за да го мрази.

Знанието за това го тласна да отнесе Луси в леглото, полюлявайки се в ритъма на танц, стар като света. Който веднъж беше научил танцовите стъпки, никога не ги забравяше.

А Луси падна с главата надолу в онази сладка пропаст, колкото изкусителна, толкова и опасна. Само прегръдката на Жерар и дебелата завивка под коленете й попречиха на падането й. Двамата коленичиха на леглото с лице един към друг. Пронизващият поглед на Жерар я отрезви.

Страхувайки се, че той ще забележи треперенето й, тя понечи да угаси светлината.

Ала Жерар спря ръката й.

— Не! Искам светлина.

Едва сега Луси забеляза десетината свещи, внимателно подредени около лампата, за да прогонят нощните сенки. Тази гледка трогна сърцето й. Явно Жерар мразеше мрака много повече, отколкото обичаше светлината.

Той свали диадемата от главата й. Когато копринените потоци се спуснаха по раменете й, светлината изведнъж потъмня, сякаш Луси беше събрала сиянието в себе си. Всеки кичур на косата й искреше от светлина, кожата блещукаше като седеф, бялата рокля беше пронизана от лъчите на етера. Светлината на свещите, разбра Жерар, беше само евтин заместител. Луси олицетворяваше светлината. Ярка. С живачен блясък. Недостижима.

Той зарови пръсти в косата й. Пепеляворусите кичури се плъзгаха по дланите му като лунни лъчи. Погледна в замъглените й очи и стисна ръце в юмруци. Твърде дълго беше живял в мрак. Светлината, за която така копнееше, беше станала негов враг. Защото разкриваше душата му, разгалваше го. А той не би понесъл да видят ранимостта и безумното му желание.

Той изруга гневно и сам угаси светлината. Седна в края на леглото и притегли Луси в скута си, облегна гърба й на гърдите си. Най-добре беше да се срещнат по този начин — безликият любовник в умиращата светлина на огъня в камината. Ръцете му се сключиха около нея и я притиснаха здраво, макар че тя се опитваше да се освободи.