— Само я взех назаем — поправи я с усмивка той. Очите й засвяткаха развеселено.

— Не съм сигурна дали мога да си позволя вашата компания, сър. Ами ако съблечете и моите дрехи?

В слабините му се надигна перверзното желание да я притисне върху дебелите възглавници на каретата и да направи точно това. От гърлото му се изтръгна първобитно ръмжене, което би накарало мнимия пират да побледнее от завист. Той сложи ръка на тила на Луси и привлече лицето й към своето, докато пълните й устни се озоваха само на сантиметър от неговите.

— Не ме предизвиквайте.

Той я бутна и тя падна на възглавниците. Луси се изкиска и краката й в леки обувчици се вдигнаха във въздуха, за да му разкрият голяма част от дантелената фуста и розовите копринени чорапи.

Жерар изохка и затръшна вратата на каретата. После опря трескавото си чело на стъклото и се запита кой дявол го беше накарал да налее в устата на добродетелната мис Сноу толкова много шампанско.

Докато чакаше дишането му да се успокои, той откри върху позлатената вратичка на каретата релеф на орел с широко разперени криле и отдолу гравирано името Манингтън. Същият херцогски герб, същата карета, която в онзи студен есенен ден беше прегазила бедняшкото дете и го беше оставила да лежи в калта.

Той отметна глава назад и от гърлото му излезе дрезгав смях. Явно беше предопределен да въздава справедливост и прокълнат никога да не я получава.



Докато пътуваха към Йона, Луси забавляваше охранителя си с куплети от „Момичето от Бънбъри, сладко като круша“, досъчинени от самата нея. Жерар много скоро заподозря, че Луси си съчиняваше стихчетата по време на самото пеене, и комично извъртя очи, когато от устата й излязоха няколко не особено прилични думички. Тя нямаше ни най-малка представа какво пееше и какъв ефект произвеждаше тъмният й алтов глас върху възбуденото му тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да изплющи с юздите по гърбовете на конете, за да стигнат по-бързо.

С надеждата никой да не забележи „наетата“ кола или пък подопечната му млада дама Жерар спря в задния край на къщата и благодари на бога, когато установи, че навсякъде е пусто и тъмно. Ранното им завръщане от празненството, което обикновено продължаваше до зазоряване, щеше да бъде пълна изненада за прислугата.

Той отвори предпазливо вратичката, без да знае дали трябваше хубаво да напляска Луси, за да я отрезви, или да я нацелува, за да я направи още по-луда, отколкото и без това беше.

Когато Луси увисна на ръката му, той се спъна и в крайна сметка я намести в идеалната позиция за първото си намерение. Плесна я доста силно по дупето и остави ръката си върху възхитителната закръгленост. Луси зарита сърдито и копринената й рокля зашумоля изкусително.

— По дяволите, Луси, престанете да ритате! — изсъска той — повече от инстинкт за самосъхранение, отколкото от гняв.

Ръцете вече не се подчиняваха на волята му. Той усети как дясната се плъзна под полата й към края на чорапа, сякаш замисляше нещо лошо.

— Как смеете! — изпъшка Луси, когато той закрачи с тежки стъпки по моравата и я раздруса. — Баща ми никога не ме е пляскал така.

— А е трябвало. Всеки ден порция бой. И то солидна.

Тя понечи да отговори с достойнство, но избухна в смях.

— Не съм му давала повод да ме бие. Бях послушно момиче. Не смятате ли и вие, че съм най-послушното момиче на света, мистър Клермон?

— Безусловно — отговори той и пръстите му стигнаха до гладката гола кожа над чорапа.

— Докато танцувахме, най-големият брат на Силви ме научи на една нова песничка. Искате ли да я чуете?

— Не!

Луси невъзмутимо вдигна глава и запя:

През морето в полунощ

се носи корабът на капитан Дуум.

Каква полза от благородническата титла,

като не можеш да се опазиш от него!

Изтръгва сърцето на дамата

страшният капитан Дуум,

а после й отнема добродетелта.

Жерар стисна здраво зъби и продължи напред. Велики боже, как мразеше проклетия пират! Съжаляваше само, че не можеше да затиска устата на Луси и едновременно с това да бърка под полата й. При тази представа дланите му овлажняха и за малко да я изпусне на земята.

При наближаването им входната врата се отвори безшумно. Жерар спря, защото не искаше Луси да се появи в този недостоен вид пред някой ухилен лакей. Ала като забеляза Смити, въздъхна облекчено. Икономът вдигна високо свещта, която носеше, а с другата ръка загърна халата си.

Без да се стресне от необичайния начин, по който се придвижваше Луси, той проговори учтиво:

— Добър вечер, мистър Клермон, мис Луси. Сигурен съм, че сте се забавлявали добре.

— Да, до известна степен — отговори с усмивка Жерар. — Наложи се да си тръгнем преждевременно.

Смити изрече към поклащащото се дупе на Луси:

— Разумно решение, както изглежда, сър.

Луси се обърна да го види и Жерар й помогна, като се извъртя настрана.

— Тази вечер научих нова песен. Искаш ли да я чуеш, Смити? — попита съвсем сериозно тя.

Икономът сложи пръст на устните си.

— Може би утре сутринта, мис Луси. Тази вечер имам страшно главоболие.

Лицето му е наистина необичайно бледо, каза си Жерар. Линиите около очите му бяха като сенките в рисунките на Луси. Не можеше да не си зададе въпроса дали Смити страдаше от нещо много по-сериозно в сравнение с обикновеното главоболие.

— Бедният Смити — пошепна съчувствено Луси и намести нощната му шапка. — Бедният, добрият Смити…

Икономът остави свещника на близката масичка и протегна ръце.

— Ще позволите ли, сър?

За миг ръцете на Жерар се сключиха здраво около отпуснатия вързоп на рамото му. Досега не беше разбрал, че ще се наложи да я пусне, и болката беше ужасна.

Смити така и не разбра, че малко оставаше, и Жерар щеше да изчезне с Луси в нощта. Затова го дари с усмивка, в която имаше колкото дружелюбие, толкова и умора.

— Аз ще се погрижа за нея. Както винаги съм го правил.

Жерар пусна Луси в ръцете му. Икономът не беше особено едър, но я понесе, сякаш беше лека като перце. Луси се сгуши на гърдите му, готова да заспи.

Ръцете на Жерар увиснаха безсилно.

Когато Смити стигна до стълбата, Луси сънливо примигна над рамото му.

— Лека нощ, Жерар.

— Лека нощ, мишленце.

Лекото й махване разкъса сърцето му. Той й изпрати въздушна целувка за сбогом и изчезна в мрака, където му беше мястото.



Щом стигнаха пред вратата на спалнята й, Луси изу обувките си и ги хвърли на пода.

— Бях лошо момиче, Смити. Изпих три чаши шампанско. Шокиран ли си?

— Ужасно — отговори икономът с тон, който издаваше противното.

Без да си дава труд да я разсъблича, той просто я пъхна под завивката и бързо сложи няколко цепеници в камината. Изведнъж Луси усети прилив на тъга.

— Всъщност това няма никакво значение, нали?

Смити остави машата и се обърна към нея.

— Кое няма значение, мис Луси?

— Дали съм лоша или добра. Адмиралът никога няма да ме обикне, нали?

Смити се взираше замислено в огъня.

— Според мен той изобщо не е способен да обича. Вината не е у вас.

Луси гордо поклати глава.

— Мистър Клермон казва, че съм прекрасна.

Смити приседна на ръба на леглото. Той беше бавачката й, горещо обичаният приятел от детските дни. Първият й спомен беше усмихнатото му лице, наведено над люлката й. Тя го познаваше добре и разбираше какво мрази и кого обича.

— Вие харесвате много нашия мистър Клермон, нали?

Шампанското беше развързало устата й, но тя все пак не дръзна да произнесе думата гласно, а само кимна. Главата й беше толкова лека, че ако не внимаваше, щеше да се отдели от тялото.

— Ще се натъжите ли, ако той си отиде?

Обзе я страх и тя стисна ръката му.

— Какво става, Смити? Да не те е страх, че щом узнае за поведението ми тази вечер, адмиралът ще го отпрати? Нали няма да му кажеш нищо? Кълна ти се, че никога вече няма да се докосна до шампанското, само моля те, не му казвай нищо!

Той я зави грижливо и се усмихна окуражително.

— Тайната ви е скрита дълбоко в сърцето ми, мила. Хайде сега, заспивайте. Утре сутринта светът ще изглежда другояче.

Ръката му беше вече върху бравата, когато Луси пошепна едва чуто:

— Ти не умееш да лъжеш, Смити.

Той я дари с тъжна усмивка.

— Боя се, че съм много по-добър лъжец, отколкото подозирате.



Луси лежеше по гръб и се взираше в отраженията на пламъците, които танцуваха над леглото й. Загадъчните думи на Смити бяха прогонили опиянението от шампанското и в устата й остана само горчивина. Когато се замисли за възможното си бъдеще с Жерар, меланхолията й премина в униние.

Заминаването му нямаше да й донесе нищо ново. Животът й щеше да се върне в привичните стари рамки. Тя, Смити и адмиралът щяха да остареят заедно в тази къща и да подчиняват ден след ден на непоколебимата воля на баща й. Регламентираните минути щяха да станат вечност, пясъкът в неумолимия часовник на адмирала щеше да се отронва мъчително бавно, песъчинка по песъчинка.

Луси простена и скри лице във възглавницата, преследвана от призрачна мелодия — пулсиращите ноти на виенски валс. Тази нощ беше танцувала в обятията на мъжа, когото обичаше, и за първи път в живота си се бе почувствала млада и безгрижна.

Сега обаче се чувстваше прастара. Буквално усещаше как кожата й се отпуска, костите се сковават, а сърцето й се разпада на прах. Лежа така, потънала в мъката си, докато не чу неравните стъпки на баща си да изкачват стълбата.

Когато той наближи стаята й, тя затаи дъх, точно както правеше от детските си години. Деспотичното му възпитание беше подрязало крилете й, но упоритото й сърце така и не успя да се освободи от една точно определена детска фантазия.

Ако затвореше очи и се престореше, че спи, баща й щеше да влезе на пръсти в стаята и да се изправи пред леглото й. Щеше да помилва косата й, да я целуне по челото и да й каже, че тя е добро момиче и той се гордее с такава дъщеря. Тогава тя щеше да отвори очи и да полети в прегръдката му. Двамата щяха да се смеят и да плачат и най-после да съберат смелост да си кажат колко се обичат.