— Веднага се приберете в кабината си, мис. Работата е сериозна. — Желанието му да изглежда убедителен не можеше да скрие страха в разширените очи и бледото лице.

Той преведе Луси през струпалите се на палубата мъже, които се готвеха за битка, и буквално я блъсна надолу по стълбата. Тя се подчини, без да мисли, прелетя по тесните стъпала, благодарна, че беше свободна от тежки поли и фусти. Затвори вратата на кабината зад гърба си и притисна ръка до сърцето си.

Нов залп разтърси долната палуба. Луси падна на колене, затисна ушите си и потисна отчаяния си писък. Веднъж като дете тичаше в градината и попадна в огромна паяжина. Обзета от паника, тя заудря лепкавите конци с малките си ръчички и запищя като обезумяла. Сега изпитваше същия панически страх. Не издържаше да стои тук като животно в клетка, неспособна да държи съдбата си в свои ръце.

Припомни си презрителните думи на адмирала, докато тя плачеше на гърдите на Смити и мокреше колосания му жакет, а той търпеливо чистеше паяжините от косите й. „Глупава малка гъска. Абсолютна истеричка, също като майка си. Френската ти кръв непрекъснато избива на повърхността.“

Луси свали ръце от ушите си и стисна юмруци. Изправи гръб и преглътна сълзите си. Тя беше Лусинда Сноу, дъщерята на адмирал Лусиен Сноу. И в никакъв случай нямаше да позволи на някакъв си призрачен пират да я докара до истерия.

Трябваше да действа. Разтвори малката си пътна чанта и затърси нещо, което да използва като оръжие. Намери само ножче за писма с дръжка от слонова кост. Свали обувките си, за да тича по-бързо, и скри ножчето в чорапа си. След това грабна угасналия фенер и клекна зад неоправеното легло.

Откъм палубата се чуваха страховити ревове, носеше се оглушителен тропот. Луси стисна здраво зъби, за да не им позволи да тракат. Телта на фенера преряза нежните й пръсти, фенерът беше безполезен като оръжие. Още в детските години й бяха втълпили колко опасен е огънят на борда.

По-добре да загине от ужасна смърт, отколкото да хвърли фенера по евентуален нападател.

Някой изрита вратата на кабината й и на мястото, където само допреди миг беше вратата, изникна огромна сянка. Луси се уплаши, че ще забрави благородното си решение от преди малко, угаси пламъчето на фенера и затвори очи с детинската надежда, че щом тя не вижда, и нея няма да я видят.

Ала парцалът, който пъхнаха в устата й, и мокрият чувал, който нахлузиха на главата й, унищожиха в миг всичките и надежди — и сегашни, и бъдещи.



— По дяволите и още веднъж по дяволите!

От устата на капитан Дуум проклятието прозвуча като оръдеен огън. Палубата под дългите му, гневни крачки беше доста наклонена, но той не се олюля нито веднъж. Чувството му за равновесие функционираше също така безупречно като останалите му сетива. Ако можеха да го видят в този миг, враговете му щяха да се закълнат, че присвитите очи изпущат светкавици.

— Просто не мога да повярвам, че сте донесли жена на борда. — Той се прехвърли отвъд увисналия такелаж с естествената елегантност на роден моряк. — Много добре знаете колко суеверни са Там и Пъдж. Само като чуят, и ще скочат в морето.

Черният великан, който вървеше по петите на капитана си, изобщо не се трогна от гневния изблик. Само който го познаваше добре, щеше да различи саркастичния тон в мелодичния му бас.

— Искате ли да донеса кожения камшик, сър, за да ме бичувате?

— Не ме предизвиквай — изгърмя капитанът. — Трябваше да те оставя на палача в Санто Доминго, но пропуснах удобния случай.

Дуум се наведе точно в мига, когато краят на фокмачтата прелетя над главата му, смъкна се в товарното помещение и скочи на дъските с гъвкавата елегантност на хищна котка. Приглади брадата си и се обърна към негъра.

— Нима сте толкова дълго в морето, та не забелязахте, че имате насреща си проклета жена?

— Тя се виеше като плъх, сър. На някои места беше мекичка като изгнила праскова, но си помислих, че адмиралът е омекнал. Нали вече не е на служба…

— По-скоро ти си омекнал. В главата.

— Кабината беше отбелязана в корабната книга точно както вие казахте, сър: Л-У-С — точка — С-Н-О-У.

Дуум все още не можеше да се примири с талантите на кормчията си: той беше образован и умееше да различава буквите, но не можеше да чете. Разтърси ядосано глава и влезе навътре в тъмното помещение.

— Ако е нечия съпруга или дъщеря, цялата флота от Ламанша ще се втурне да ни преследва още щом се зазори. Успя ли да научиш поне името й?

— Съжалявам, сър, но Желязната дева беше заета. Там спи Кевин. Освен това не аз, а вие сте известен с навика си да всявате ужас и страх в сърцата на невинни млади момичета.

Дуум му хвърли мрачен поглед и двамата спряха пред зарезената отвън врата.

— Междувременно малката сигурно е онемяла от страх. Появата ти е била достатъчна да й докара кошмари за цял живот.

За да потвърди съгласието си, придружителят му оголи зъби в ослепителна усмивка, която подчерта още повече черния цвят на лицето му. Голият череп беше толкова блестящ, че капитанът спокойно можеше да се огледа в него. Черният кормчия беше най-верният му човек, той пазеше гърба му в сраженията, но непоклатимото му спокойствие често го довеждаше до ярост.

Дуум се обърна към вратата. С движение, което произхождаше от отдавна отминал и забравен друг живот, той приглади разрешената си коса и опъна батистената риза.

— Това разпит ли ще бъде или сгледа? — изгърмя развеселено придружителят му.

— Още не знам. Може би нито едно от двете. Може би и двете. — В очите му не бе останала и следа от хумор. Мрачната линия около устата беше в състояние да убеди и най-големите скептици кое беше истинското му съществуване. — Ще направя всичко необходимо, за да открия защо морално недостижимият адмирал Сноу е затворил жена в кабината си.

Той вдигна резето, отвори широко вратата и влезе в собствената си, великолепно обзаведена каюта.



Ама тя е дете — беше първата, изпълнена с ужас мисъл на Дуум. Кормчията му беше похитил малко момиченце!

Бързо примигване коригира първото впечатление. Странно, но не ръстът, а позата на пленницата го накара да я помисли за дванадесетгодишно хлапе. Тя седеше гордо изправена на прост дървен стол. Точно така, сякаш се чувстваше съвсем малко неудобно — или я стискаха обувките, макар че глезените й бяха вързани за краката на стола, а ръцете на гърба.

Той очакваше истеричен пристъп, но бледите бузи под копринената връзка на очите бяха чисти от сълзи. Тя се намръщи с лека досада, сякаш очакваше някой да мине и да й предложи чай. Видимата й решителност да игнорира присъствието му го развесели и обърка едновременно.

Той я огледа изпитателно. Кормчията му не беше рискувал. Единственото свободно у нея беше косата й, която падаше на гърба като сноп пепелява коприна без нито една фриволна къдрица.

Дуум се намръщи още повече. Роклята й беше ужасно смущаваща. Нима негърът я беше отвлекли направо от леглото? Не беше възможно модата да е претърпяла такава коренна промяна само за шест години. Много добре помнеше десетките шнурове, копченца и кукички на дамските тоалети.

А тази рокля с висока талия беше изцяло свободна от подобни препятствия — толкова свободна, че му се стори едва ли не безсрамна. Тънката копринена пола беше залепнала за разкрачените крака, а прозрачната фуста беше по-скоро предизвикателство, отколкото бариера. Копринени чорапи в нежно гълъбовосиньо подчертаваха тънките глезени. Завързаните назад ръце вдигаха малките гърди под тънката материя на корсажа. Погледът на Дуум не можа да се откъсне от тях. Кормчията му се бе излъгал. Тя беше като свежа праскова. Узряла, корава праскова.

Отдавна въздържащото се мъжко тяло веднага реагира на тази гледка. Пленницата му може би мамеше с детинската си поза, но той реагира като мъж. Дуум отиде до ниската масичка от тиково дърво, завинтена в ъгъла, и си наля малко бренди, за да потуши огъня в гърдите си.

Той изтри устата си с опакото на ръката и усети глупавия порив да я накаже за собствената си слабост. Ала безпомощността й укроти гнева му и той се презря за онова, в което заплашваше да се превърне.

Остави чашата и се въоръжи с онази безстрастност и студенина, които изискваше задачата му. В черното сърце на капитан Дуум нямаше място за съчувствие или нежност. Особено когато си имаше работа с метресата на Лусиен Сноу.

Той застана точно пред нея, сложил ръце на хълбоците си, широко разкрачил крака. Мълчанието му беше изразителна провокация. Видя прилива на червенина в бледите бузи и се развесели. Беше готов да се закълне, че тя се бе изчервила не от срам, а от гняв.

Откакто този мъж бе влязъл в каютата, Луси знаеше, че я чакат тежки минути. Трябваше й съвсем малко време, за да разбере, че именно той бе дал заповед да я похитят. Не мъжът, чиито ръце бяха едва ли не меки, а мелодичният му, успокояващ глас се извиняваше, че я е уплашил.

У този мъж нямаше нищо успокояващо. Даже въздухът, който го обкръжаваше, скърцаше заплашително. Луси осъзна, че пред нея беше лично капитан Дуум. Не фантом, а мъж от плът и кръв — силен, объркващ и само на педя от нея.

Тъй като не можеше да вижда, другите й сетива бяха невероятно изострени. Ушите й чуваха свирещото изпускане на въздуха от дробовете му. Ароматът му накара ноздрите й да завибрират — изкушаваща смес от солена морска пяна, бренди и чистата, пикантна миризма на мъж. Той миришеше като хищното животно, каквото беше, и тя инстинктивно разбра, че не биваше да му позволи да усети страха й, защото щеше да е загубена.

Беше благодарна, че първоначалната й паника бе отстъпила място на гнева. Този мъж нямаше право да я държи тук, овързана като коледен подарък. При влизането му в каютата тя беше готова да се разпиши, но незнайно как успя да овладее паниката. А сега упоритостта беше взела връх и не й позволяваше първа да прекъсне мълчанието.

„Изправи гърба, Лусинда — прозвуча в главата й грачещият глас на адмирала. — И прибери крака като истинска малка лейди!“