Гостите благодариха на новодошлия с учтиви ръкопляскания. Оркестърът поде военен марш, а момчетата на Хауъл отидоха да отгледат по-отблизо причудливия пират.

— Извинете ме. — Жерар се отдели от Луси. — Ще проверя дали домакинът ни няма нужда от помощ, за да изхвърли този тип.

Луси тръгна бавно след него и с учудване установи, че не беше много сигурна в краката си. Макар че валсът беше свършил, тя имаше чувството, че балната зала продължава да се върти. Май не беше наред с главата. Тя затисна с ръка устата си, за да скрие хихикането си.

— Ей, приятелчета! — изрева пиратът, когато момчетата го наобиколиха. — Чумата да ме тръшне, ако съм виждал други такива хубави деца от тази страна на Мадагаскар! Кой от вас ще се наеме пръв при мен?

Кристофър Хауъл вдигна плахо ръка.

— Аз, сър, ако нямате нищо против.

Силви също се беше приближила към братята си. Гилиън докопа един кичур от пиратската брада и моментално го пъхна в устата си.

Пиратът погъделичка момченцето по корема.

— Не си падам много по деца. Най-много за вечеря. — Той изпрати въздушна целувка на Силви и се поклони. — И за десерт едно хубаво момиче.

Силви се изчерви, докато братята й се превиваха от смях. Лорд Хауъл се опита да надзърне под изпокъсаната клапа на окото.

— Това си ти, Жоржи, признай си! Можеше спокойно да се появиш само с маска. Положил си толкова усилия само за да позабавляваш децата! Като че и без това не са достатъчно глезени!

Лейн, най-смелият от всички, едва навършил четиринадесет години, грабна един от старинните пистолети и погледна в дулото.

— Впечатляващо, татко! Готов съм да повярвам, че е истински. — Той се прицели в майка си.

Жерар изтръгна пистолета от ръката на момчето. Луси беше единствената, която не бе заблудена от усмивката му.

— Разбира се, че е истински. Иначе този жалък подлец нямаше да може да воюва срещу флотата на Негово величество.

Той заби дулото на пистолета в корема на непознатия и мнимият пират простена от болка.

Добродушната усмивка изчезна от лицето на лорд Хауъл. Беше познал Жерар. Той погледна загрижено към Луси, но тя му се усмихна в отговор и си каза, че на млади години приятелят на баща й без съмнение е бил много хубав мъж. Макар не и наполовина толкова красив като нейния охранител.

— Клермон? — попита лорд Хауъл, за да се увери в предположението си, и изпъна гръб. — Господи, тази нощ крие всевъзможни изненади!

— Още не сте видели всичко, сър. — Жерар направи кратък поклон. — Простете нахлуването ми, но реших, че най-практично е да се смеся с гостите и да не изпускам мис Сноу от поглед.

— Наистина ли е необходимо? Това е светско събитие и не мога да си представя, че нашата Луси е заплашена от сериозна опасност. Най-много да се спъне в някое от кучетата ми.

— Ще се изненадате много, сър, като разберете в какви опасности може да попадне нашата Луси.

В разговора се намеси пиратът.

— И аз съм на това мнение, сър. Момичето трябва да бъде пазено от негодници като мен. Постоянно съм на лов за красиви млади дами, които отвличам на кораба си. — Той хвърли съзаклятнически поглед към Силви и в зеленото му око блесна злоба.

Силви избухна в смях и лорд Хауъл се присъедини към нея, макар и малко нервно.

Запленена от играта, Луси се промъкна покрай Жерар, подръпна златната халка на ухото му и му намигна предизвикателно.

— И какво правите с отвлечените момичета, приятелю?

Пиратът се учуди на дръзкия въпрос не по-малко от Хауълови. Жерар улови ръката й и я стисна заповеднически.

— По-добре да оставим някои неща на фантазията, мис Сноу. Историите за подобни злодеяния не са предназначени за нежни уши като вашите. Аз съм професионалист. Аз ще разпитам този човек.

Той обърна Луси към Силви, замъкна пирата нагоре по стълбите и го бутна в една празна ниша.

— Какво ще го правите сега? — попита възбудено Кристофър. — Ще му ударите ли четиридесет удара с камшик, за да изтръгнете тайните му?

Жерар оголи зъби в заплашителна гримаса.

— Само ако окаже съпротива.

Лейди Хауъл вдигна лорнета си и тъжно поклати глава.

— Който и да е, този човек има отвратителен вкус и не разбира нищо от мода. Никога не бях виждала толкова зле маскиран пират.

Гостите скоро загубиха интерес към пирата, но Луси продължи да наблюдава случващото се между него и Жерар. Беше й трудно да се концентрира върху същественото. Вниманието й се задържаше все върху незначителни детайли. Червеникавият кичур, който се подаваше изпод шапката на пирата, зеленото око, огромният ръст. Младият мъж беше по-висок от Жерар, но раменете му не бяха така впечатляващо широки.

Пиратът през цялото време се усмихваше развеселено, но когато Жерар се върна при Луси, устните му бяха здраво стиснати.

— Приятел ли ви е? — попита тихо тя.

— Да, стар познат — отвърна кратко той.

— Учудващо е какви обществени връзки има един бивш куриер от Боу Стрийт — установи развеселено тя и хлъцна съвсем не като дама.

— Има още много неща, които ще ви учудят — отговори ядно той, хвана я за раменете и впи поглед в лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги. Отчаяната му хватка я отрезви.

В този момент на входа се появиха група мъже и разрушиха магията на мига помежду им. Водени от мъж, облечен само с фланелени долни гащи, с подуто синьо око, в залата нахлуха десетина слисани градинари. Гостите в един глас извикаха от ужас.

Пронизващият носов глас на водача им накара Луси да запуши ушите си.

— Той ме натика в храстите, само си представете! Като че съм някакъв боклук! А аз съм дук Манингтън, за бога! Член на горната камара. Този човек трябва да си получи заслуженото. Ще го натикам собственоръчно в Нюгейт още преди да е свършила нощта! — Пръстите му трепереха от възмущение. — Ето го! Тази маска ми струваше цял куп пари! Навсякъде бих я познал! Хванете го!

Бавно и спокойно, и все пак достатъчно бързо, за да не бъде заловен от собствените си градинари, лорд Хауъл свали маската си.

Манингтън се огледа объркано, като забеляза морето от маски в залата. Ала много скоро лицето му просветна.

— Ето го! Зад онази колона. Познах негодника!

Луси се изкиска развеселено.

— Сега пък избра викария!

Когато побеснелият херцог започна да обвинява гостуващите мъже един по един, в залата избухна истински хаос. Луси видя с ъгълчето на окото си как мнимият пират бързо се измъкна през една странична врата.

Жерар изведе Луси на терасата. Леденият въздух я задави и тя го погледна укорително. Стъпи на един наклонен камък и щеше да падне, ако придружителят й не я беше задържал. Двете им маскирани лица — неговото кораво и неумолимо, нейното сладко и несигурно — бяха само на сантиметри едно от друго.

Въздухът помежду им заблещука като напръскан със звезден прах. Луси вдигна глава и в очите й блесна учудване. Тя го пусна и се понесе в танцова стъпка по моравата.

— О, погледнете, Жерар! Не мога да си спомня кога за последен път в Лондон е валял сняг! Не е ли прекрасно?

Мъжът изобщо не забелязваше ситните снежинки, които се сипеха от черните облаци. Очите му бяха приковани в Луси, която беше разперила голите си ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят, и улавяше снежинките с езика си. Дете, същинско дете!

— Вие сте прекрасна.

Като чу сериозния му глас, Луси отпусна ръце. Изведнъж усети студ и се разтрепери. Погледът му излъчваше топлина. Магнетична топлина, която я привлече към него.

Снежинки падаха по раменете и косата му. За да се увери, че този мъж действително беше невероятният й охранител, а не опасен чужденец, тя смъкна маската от лицето му.

На устните й изгря дяволита усмивка.

— Я виж ти, мистър Клермон, а аз си мислех, че без очилата сте сляп като прилеп!

Очите му потъмняха, но в ирисите им нямаше нито следа от циничния хумор, който Луси беше очаквала.

— Така е. Сляп съм за всичко освен за вас.

Той също свали маската й и лиши прекрасното й лице от единствената му защита. Знаеше, че играе нечестно, че подобна постъпка подхожда повече на уличните хлапета, към които беше принадлежал някога. Но сега беше по-важно да спечели играта, отколкото да се придържа към правилата.

Като видя нежността и копнежа в очите й, Жерар разбра, че трябваше да я отведе вкъщи. Далече от опасната му близост.

Той хвана ръката й и забърза навън. Двамата тичаха срещу вятъра и замръзналата трева под стъпките им скърцаше тревожно.

Луси избухна в смях. Късчета от спомен преминаха през главата й, но опиянена и превъзбудена, каквато беше, тя не можа да ги сглоби в мозайка.

Спряха едва на калдъръмената входна алея. Но каретата на Сноу не се виждаше никъде.

— Сигурно адмиралът я е взел — проговори задъхано Луси и притисна ръка към сърцето си. — Вероятно смята да ми я изпрати по-късно. — Като видя мрачното изражение на Жерар, тя добави: — Нали не сте си помислили, че би могъл да тръгне пеш?

— Ако да, само през водата — изръмжа сърдито той.

После я потегли към пустия файтон, който беше спрял от другата страна на алеята. Имаше още много време до края на бала и кочияшът сигурно играеше на зарове със слугите.

Двата кафяви коня, впрегнати във файтона, затропаха нервно с копита при приближаването на двамата непознати. От аристократичните им ноздри се издигаше пара.

— Тогава ще се задоволим с това. — Жерар се огледа бдително, но не видя жива душа. Улови Луси през кръста и я настани удобно на разкошната седалка.

Преди да е затворил вратичката, тя го заплаши с високо вдигнат пръст.

— Признайте, нагли човече! Вие сте непознатият, присвоил дрехите на бедничкия херцог и скъпата му маска! Веднага разбрах!

Той се улови за сърцето, като бе му бе нанесла смъртоносна рана.

— Подозирате мен? Човека, посветил целия си живот на запазването на реда и правото?

— Подозирам човека, който не се побоя да открадне чуждата карета, за да ме прибере вкъщи — обясни Луси с унищожителна логика.